Милчо Миланов става един от най-известните очни специалисти на Европа, но по ирония на съдбата самият той... ослепява
Автор: Борис Цветанов
При своите скитания по фронтовите полета на Първата световна война писателят Антон Страшимиров остава дълбоко впечатлен от историята с летеца майор Иван Миланов.
При разузнавателен полет неговият „Роланд Д3" е ударен от зенитната артилерия, но успява да кацне дълбоко в тила в Гърция. Пилотът и наблюдателят – поручик Драмсъзов, укриват самолета и тръгват към България. Движат се нощем и сколасват да пристигнат след седмица в момента, в който в полка им правят панихида, уверени, че и двамата са мъртви. Страшимиров на коляно написва разказа „По небето и на земята", който веднага влиза в школските христоматии.
Само от март до септември 1918 година Миланов води девет въздушни боя, три от които с четири вражи аероплана, а на 5 септември над Рупел – с цели девет. В края на войната той става кавалер на пет ордена за храброст.
След Ньойския договор се включва активно заедно с приятелите си Асен Агов и Николай Петрини в разглобяването и укриването на самолетите на военната авиация, които според загробващия документ е трябвало да бъдат унищожени. На базата на части от различни аероплани през 1922 година авиацията ни ще се възроди вече като гражданска. Началник ще бъде Асен Агов, а Миланов – негов заместник.
Като активни дейци на БЗНС след деветоюнския преврат ще бъдат уволнени и ще намерят естественото си място сред редиците на борците против деветоюнци. Едно пътуване в родословието на Иван Миланов ще покаже, че съпротивата е характерна черта на поколения от рода.
Потомци на карамините
Далечните родственици на Миланов са от народа на карамините от Мала Азия, загубили езика, но запазили вярата си. През шестнадесети век един далечен прадядо на Иван Миланов – Андроник, е бил доставчик в турската армия и като такъв стига до Виена. На връщане отсяда в селището Раховче, днес Горна Оряховица, и там се задомява. Носи със себе си чували кафе за армията и така раховчани се оказват първите европейци, опитали вълшебната напитка още в средата на шестнадесети век.
По-късно, вероятно след сблъсък с властта, синът на Андроник напуска не само Раховче, но и България и се заселва в Грузия. Неговият син, носещ името на дядо си, се връща в България, живее в Балчик и Горна Оряховица, а неговият наследник Христо става родоначалник на известния род в Елена – Михайловски. Негов син пък е баща на водача за независима българска църква Иларион Макариополски. В родословното дърво попада и Стоян Михайловски, а по женска линия фамилията се свързва с Бурови.
Иван Миланов става една от първите жертви на правителствения терор по време на кървавите априлски нощи на 1925 година. Когато през 1979 г. писах книгата си за него, стигнах и до екзекутора му – още живия някогашен член на прословутата Трета секция (всъщност първото военно контраразузнаване) Тома Прендов.
Тогава беше лесно – светът беше черно-бял. Но Тома Прендов се оказа колоритен и сложен – тежко сирашко детство, храненик на Военното училище, член на ВМРО, най-добрият в Трета секция, тайно организирана още в 1922 година, ловец на чужди шпиони...
След години ще стигне до звездни мигове като командир на дивизия и ще стане герой от Отечествената война. През осемдесетте години ще изгледа култовия за времето си сериал „По дирята на безследно изчезналите", ще слезе в мазето и ще си сложи въжето...
Когато се видяхме, беше прочел в книгата „Иван Миланов" как след ликвидирането на героя-летец се върнал пиян у дома си, подхвърлил златен часовник на жена си и се изгаврил: „Това е часовника на бившия ти...”
Бяхме убийци
Вече беше осемдесетгодишен, разплака се, каза: „Бяхме убийци през април двадесет и пета... Убивахме. Но и много убийства ни се приписаха. Не ние убихме Гео Милев, не ние убихме Стамболийски".
Иван Миланов оставя син – Милчо. Роден през 1920 година, той завършва Военното на Негово Величество училище. Не се учудвай, читателю, малко известно е, че един от чисто човешките жестове на цар Борис Трети е и този, че в края на тридесетте години на миналия век той отваря вратите на военното училище за синовете на убитите през 1925 година комунисти и земеделци. Той е първият деец на покаянието и помирението, десетилетия преди известния в цял свят кръст на Франко, помирил падналите за Испания републиканци и франкисти.
През 1946 година офицерът Милчо Миланов напуска армията. Кандидатства медицина в Джорджтаунския университет и е приет в него. Самият Георги Димитров, който се е срещал някога с баща му, парафира „не!" на молбата му да замине за Щатите. През 1952 година Милчо Миланов завършва медицина в България. Специализира в ИСУЛ. Изключителен специалист, той е търсен за консултации в чужбина. Гарант за командировките му става роднина на Тодор Живков. На връщане от такава командировка през 1964 година след драматично колебание Милчо Миланов слиза на гарата в Белград и отива право в американската легация, където иска политическо убежище.
На път към американския рай
Първоначално е изпратен в лагер за бежанци в Австрия, а след това в Нюрнберг, където чака виза за САЩ. Неговият роднина Никола Паланков му отваря очите за „американския рай" и той остава в Германия. Защитава докторат и отваря клиника в Дюселдорф. След години вече е сред най-известните очни специалисти на Европа.
Чак през 1980 година след дълги митарства жена му Цвета и децата му получават разрешение семейството да се събере в ГФР. Може би малко е помогнала и малката книжка за Иван Миланов, в която си позволих да включа и цитат от Тодор Живков. Синът Иван наследява професията на баща си и сега е също виден специалист в далечен Дюселдорф.
А Милчо Миланов получава четвърт век след емигрирането си право да гостува в родината си. Всяко лято от 1990 година насам Милчо Миланов отделя месец, който прекарва главно по българското Черноморие – Бургас, Несебър, Поморие...
Но понякога иронията на съдбата няма равна на себе си. Специалистът по очни болести, върнал зрението на хиляди пациенти, заболява неизлечимо от... прогресивна загуба на зрение. Последните си години прекарва като слепец, но пак идва по Черноморието, придружаван след смъртта на съпругата си Цвета от една своя позната.
През 1991 година случайността среща моя стар приятел – летящият журналист Борислав Костов, с Милчо Миланов на един кораб в Несебър. Двамата се сприятеляват на минутата. На снимката виждате как Борислав му чете български вестници, а жестът на 91-годишния Милчо може да се сравни с жеста на дядо Йоцо, поздравяващ свободна България...
Като че ли проклятие някакво тегне над целия род на Миланови – над тайнствения непокорен караминец, над недооценения и до днес бунтар Иларион Макариополски, останал непознат в много отношения, над захвърления в чувал в безкръстна братска могила в изоставен кладенец в Илиенски форт герой летец Иван Миланов... Та чак до тази чисто човешка трагедия на Милчо Миланов...
Иска ми се да вярвам, че Милчо Миланов в последните си години е живял с утехата, че носи в себе си Малкия принц, за койгото най-важното е невидимо за очите. И не е съзнавал, че всъщност е днешният дядо Йоцо. Слава Богу, че не е видял истинската картина на демократична България.
