Нещо повече към това, за което Серафим Северняк разказа в „Охридска балада”
Автор: Борис Цветанов
Неотдавна в „Десант” разказахме за посещението на патриарх Кирил в Охрид и за подвига на жителите на града, спасили живота на 25 български войничета в смутното време след Девети септември 1944 година. Забравеният вече Серафим Северняк написа за тази история политически роман, претърпял пет издания с над 200-хиляден тираж. Сега ще допълним картината с неща, за които неотразимият бай Серо, демократ преди демокрацията, не разказа.
Започваме с отпор на пропагандата, дело на сръбски и македонски (?) историци, за които този подвиг е едва ли не „черно петно” за града. Милан Йованович, журналист от Белградския вестник „Свет" , автор на термина „черно петно", пише, че въпросът бил „чисто етичен" и не пропуска да подчертае, че „активните участници и наблюдателите, съгласили се все пак да разговарят за случая, без изключение настоявали да не се споменават имената им". Това е разбираемо. Защото пред българските телевизионни работници, снимали филм през 1967 година, охридчани не са поставяли подобно условие.
На 5 септември 1944 година СССР обявява война на България. Започва оттеглянето на българските военни части от новите земи към линията Охрид-Струга. Полковник Дренски – командир на 54-и полк към 15-а Битолска дивизия, направо търси контакт с началниците си. Допълваме разказа на Серафим Северняк с неизвестната досега изповед на участника в събитията – тогавашния войник и кавалер на ордена за храброст Тодор Вълков от Горна Оряховица.
„Тръгнахме към вагоните, с които трябваше да отпътуваме към България, и тогава довчерашните съюзници, които ни наблюдаваха отстрани, започнаха неистов огън с картечници и карабини. Даде се ултиматум – до 10 минути да предадем оръжието. Полковник Дренски, за да избегне кръвопролитието, нареди да подредим по ротно карабините. След което захапа дулото на пистолета си... Въпреки че изпълнихме условието, немците отново започнаха стрелба. Ранените и убитите нямаха брой... Оцелелите ни натикаха в градския стадион” – разказва той, от което става ясно, че явно Пиночет не е открил нищо ново под слънцето.
„Като пленници ни даваха по супа от конски глави и крака и парче чер хляб – продължава Тодор Вълков. – Товареха ни на влакови композиции, които взривяваха като обвиняваха за това партизаните". По чудо Вълков успява да избяга, заедно с Желязко Георгиев от Белослав.
На 13 октомври 1944 година оберлейтенант Август Фогел с частта си – петнадесет камиона от 297-а градинарска дивизия, взема 25 пленени войника от стадиона в Битоля и поема към Охрид. Войниците трябва да обслужват частта, да се грижат за коне, натоварени в камионите. После, то се знае, ги чака куршум. По обяд стигат в някогашната българска столица.
Разказва Никола Г. Николов от Свищов, един от пленниците: „Пристигнахме по обяд. Веднага камионите бяха обградени от любопитни охридчани. Попитаха, казахме им кои сме. А те: „Бегайте бе, бракя, ке ви утепат!”
Докато Август Фогел и охраната му отиват до комендантството, а немските войници се разтъпкват, две момичета с дълги плитки се откъсват от тълпата охридчани и започват да плакнат очите на немците. Никола Николов споделя: „Започнахме да слизаме от камионите, скочих и аз и се вмъкнах между хората, а оттам – кой накъдето му видят очите. Влязох в един двор”.
Другите се пръскат из кафенета, дюкяни, къщи, мазета... И охридчани като по договореност необяснима започват да преобличат момчетата в стари дрехи. Самите местни жители пък започват нережисирано театро: в знаменитото кафене „В чинара" , състоящо се от три маси, разположени в дънера на един вековен чинар, те започват пляскане на карти. Тракат таблите, момичета с подноси тръгват с горещи кафета...
Август Фогел се връща от среща с коменданта – капитан втори ранг Екерхард Баумгартен – историк, романтичен човек. Разбира веднага – момичетата с дългите плитки са изчезнали яко дим, а край къщите насядали баби в черно. Фогел – потомствен военен, истински войник, сам обикаля и пита: Къде са българите? Отговорът е неизменен: Че ние всички сме българи, господин офицер!
Фогел се връща в комендантството. Чинът му позволява да е над капитана втори ранг. Арестуван е кметът Коцарев, финансистът Спас Найденов, двадесет и петте общински съветници. Всички ще бъдат разстреляни като заложници, обявява Фогел. Той е войник, както казахме. Разстрел на заложници не влиза в графата „военни престъпления". Барабанът на кметството разнася заповедта. Но охридчани от уста на уста, от ухо на ухо си предават: „Охрид ке гинет, но охридяни нема да станат издайници!", „Нема по-драгоценно от верността човешка!", „Чест или смърт!"
И тук историкът, човекът Екерхард Баумгартен застава срещу Фогел: „Разстрел на представители на официалната власт, бомбардиране на града – не!"
Фогел не отстъпва: „Това е паплач!" Но след малко се съгласява , че е проявен характер, добродетел, постъпка на висша нация, чиста раса – неразбираемо за кого от тия българи. Баумгартен продължава: Този град е бил столица на държава, устояла на Византия! Тези хора носят духа на столичани! Това е град на чудеса. Само едно от тях ще ти разкажа: Тук има джамия, единствена в целия свят, на минарето на която има не полумесец, а кръст. Знаеш ли защо? Защото докато денем джамията се строяла, нощем всичко се разрушавало. Неясно защо. Докато един стар ходжа намерил изход: поставил на минарето кръст. И тогава нощните чудеса престанали..."
Фогел започва да търси нов изход: „Богати ли са хората тук?" – пита той. Отговорът, който получава, е „Не. Това са бедни рибари, едва връзващи двата края търговци по причина, че са честни!" На заранта Фогел вече е решил, а барабанът разнася новата заповед: „До 12 часа на обяд в комендантството да бъдат събрани 12 кг злато. Иначе – градът ще бъде хвърлен във въздуха".
И се започва немислимото. Булки свалят годежни халки от по 5 грама (!), мъже – предавани от род на род пръстени с гравирани букви, стари баби вадят из раклите пендари и бижута, майки – накити, кътани за сватби, и нанизи жълтици, пазени от векове... Една кадъна носи златен венец, нимба: „Свято нещо е – казва тя, – за доброто на града!" Всичко записващият, невъзмутим до този момент писар е смаян и забравя да пита за името й, записва я като „златна нимба от мохамеданка". Старци носят наполеони, хубавицата на града Надя – нагръдник. В дванадесет без пет златото е вече десет килограма. Август Фогел отдава чест: „Аз тръгвам – обръща се към коменданта. – Надявам се, че двата килограма ще бъдат събрани!" Барабанът известява недостигащите два килограма, а Фогел и камионите тръгват на път.
Отец Тома Каваев от църквата „Свети Климент" отключва якия долап от дъбови дъски, изважда пазения там, подарен още през 1878 година от двама братя голям златен кръст, целува го и се отправя към комендантството. Градът е спасен.
Баумгартен след няколко дни оставя събраното злато на общината. И той има чест и достойнство. В знак на благодарност кметът му подарява кош ябълки, жените – венци от цветя. П о списъка след година ценностите ще бъдат върнати на собствениците им. Мнозина ще ги оставят в полза на общината.
Ето и съдбата на Фогел. По пътя колоната е пресрещната от разбойника Мислим Кацори, водач на осемнадесет брадясали главорези, въоръжени до зъби. Никой от бандата не вярва, че златото, за което са научили, че е събирано, е оставено в общината. Започва яростен тараш. Камионите буквално са разпрани, включително резервоарите им, но в тях няма и грам от благородния метал. После Кацори им драсва кибрита...
Бандитът още се надява, че златото просто е добре скрито. Започва масов разстрел на войниците. Пред очите на Фогел всички загиват стоически. „Последна възможност" – казва му разбойникът, измъкнал отнякъде крив ятаган. Фогел закопчава военната куртка и вдига глава. За да бъде отсечена... Денят е 14 октомври 1944 г.
