Преди 251 години
Кога мома Неделя се уловеше в празник на хорото, никой от местните ергени
не смееше да се хване до нея, за да не чуе дума за себе си, че се е полакомил за чорбаджийското прочуто имане. Ала от пуста завист се премълчаваше, че самата Неделя струваше повече от всичкото злато и имоти на баща си.
Тя бе снажна, черноока, бяла и кръвена в лице, а и ранобудница и пъргавелница – досущ като майка си, която си бе отишла от този свят малко след раждането й. Чорбаджията не повтори да се задоми, щото сам беше отгледан от мащеха и знаеше добре какво означава това. И дъщеря му отрасна с децата на малката му сестра, що ги съсякоха една заран на кютука, изнесен на Торлука, чиито скали бяха красиво надвесени над Ахъчелеби (дн. Смолян).
Това бе малко преди Неделя да се замоми, та добре помнеше народа, подкаран с бичове от сеймени и низами по стръмнината над Муньовска река.
До големия дъб хората вървяха заедно, а оттам вече се делеше на две страшни пътеки. Вляво бе окървавеният кютук, а те стояха пред него и чакаха реда си за посичането.
Някои се бъркаха, за да платят, че да не ги мъчат и секат бавно и с тъпи ножове, а всичко да мине бързо – като на сън! Вдясно бяха онези, що туряха фесове и шемии, та се превръщаха в странни и непознати помежду себе си дори люде, с нови имена, с нова вяра...
Някой я разпозна и със здрава ръка, без да я пита, я отмести на дясната страна, дето я прикриха дългите поли и фереджета – без да я зачернят, без да я потурчат. Да може да си остане българка, та да роди християни.
Кога умря баща й, чорбаджията – от старост и болест, всичкият имот от ниви, гори и пасища, от стока и злато, мина в ръцете на Неделя.
С точно и вярно око, като бащиното си, тя броеше надниците и отсипваше зърно и храна на ратаите, за да са доволни от нея, както и тя от тях, че да работят на имотите й от все сърце като на свое.
И не смееше да иде далеч за вода с дружките си, щото се боеше да не я откраднат друговерците, та насила да я вземат за жена. Затова излизаше на чешмата пред къщи, градена някога още в детинството на майка й, за да се види и побъбри с момите.
Така лека-полека се превърна в мома лефтера и нема късмет да се омъжи и тя. Пък и бе одумвана като най-богатата, та ергените не смееха да я доближат...
Ала от месец-два насам, тя бе току привиквана в конака, където я уговаряха да продаде ниви и гори, че няма как да управлява толкова много имот. Сама е, при това и жена, не й прилича да има такава сила, че да реди и стопанисва такъв баснословно голям имот. Нека им го продаде – и без това няма за кого да го пази, да го пастри, щото си няма наследници, няма деца свои, нито сродници някакви. Макар че щеше да има, ако не бе кютукът на Торлука. Но за това се мълчеше. Мълчеше и лефтера Неделя...
Тя усещаше, че я следят кога излиза, кога се прибира, с кого приказва, кой дохожда в дома й и по кое време. Но я издебнаха и й налетяха посред нощ. Сложиха й чувал на главата, овързаха здраво яката старица, чиито ръце бяха като чукове, та де кого сварваше да удари, сменяше лицето си за цял живот – я му бе счупен нос, я оставаше с извадено око или с изкривено до ухото чене...
Хеле, едвам я увързаха и изнесоха от дома й в потайна доба, нечути и невидяни от никого я пуснаха от моста с главата надолу в река Черна, която бе пролетно придошла, та бучеше сърдито и къртеше бреговете и камъните по пътя си...
Оттогава до ден днешен замръкне ли турчин край моста, непременно ще чуе сред грохота на реката и вика на лефтера Неделя: „Не давам, не давам имота си на турчин! В тая гиздава бащина къща турчин няма да живее!”
Затриха смелата българка агаряните, ала и те не видяха добро и здраве, та нямаха време да турят ръка на имота на чорбаджията. Единият почина от паднала мълния върху му, а другият – от брадвата на шурея си, с чиято жена бил незаконно лежал, а после напъдил пак при мъжа й.
Минали години оттогава, изтекла много вода... Някъде през 60-те години на миналия век, по разпределение в Райково дошъл със семейството си един лекар. Нямало по-удобна къща от тази на Неделя и ги настанили в нея. Ала хората не могли и час да мигнат и да заспят по цели нощи. Нещо тичало по стаите, мазето и тавана, събаряло и хвърляло вещи в безпорядък и залюлявало люлката на бебето така, че чак го изхвърляло от нея. Чувал се плач, ридание и викове: „Вън! Вън! Не давам имота си на турчин!”
Раздавала брашно и хляб жената на доктора, правили курбани, но нищо не се променило. Тогава напуснали къщата, за да намерят спокойствие.
В наши дни една старица разказва, че като била мома, майка й я изпратила да налее вода от кладенеца в двора на лефтера Неделя. Било горещ летен ден. Отишло момичето и спуснало дървената кофа. Дървеното геранило изкърцало, плиснала вода, чул се шум и плясък из смълчания двор... Тогава уплашена девойката видяла как една снажна висока жена заничала иззад пердето – била с дълги плитки и няколко реда жълтици около шията си. Взирала се към кладенеца, за да види кой вади вода – българин или турчин.
И до днес домът на чорбаджията пустее необитаем. Близо до него е най-старата чешма в Райково – някога село голямо, а сега един от кварталите на Смолян.
Патриотичен календар
21 юни 1866 г. — Роден е Стоян Михайлов Попов, известен с псевдонима си Чичо Стоян – един от най-големите поети в българската детска литература от началото на ХХ век. Сред най-известните му стихотворения са „При мама и при татко“, „Сърдитко“ и „Майчина отмяна“.
22 юни 813 г. — Състои се Битката при Версиникия край днешното ямболско село Маломирово, в която българската войска, предвождана от кан Крум, побеждава византийската армия
24 юни 1241 г. — Умира българският цар Иван Асен ІІ
25 юни 1909 г. — Роден е Димитър Димов
26 юни 1879 г. — Княз Александър І Батемберг полага клетва пред Първото Велико народно събрание в Търново и поема управлението на Княжество България
26 юни 1913 г. — Битката при Брегалница, събирателно название за боевете между сръбски и български войски по средното течение на Вардар, протежението на река Брегалница и склоновете на Осоговска планина между 17 и 26 юни – най-значителните сражения в рамките на Междусъюзническата война, приключва с отстъпление на българската 4-та армия към Царево село
