Смята се за неоспорим факт, че Хаджи Димитър и Стефан Караджа са предвождали една обща дружина, но историческата истина е, че четите не са една, а две
Автор: Маргарита Атанасова-Арачийска
Редица значими събития в българската история и до днес не са получили своето изясняване и уточняване. Такъв е случаят и с така наречената Хаджидимитрова чета, известна повече като Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. И досега битува твърдението, че това е една дружина с двама войводи или пък с войвода Хаджи Димитър и подвойвода Стефан Караджа. Но това не е така.
Когато преди години писах сценария си за документалния телевизионен исторически филм „Четата“, който бе излъчен по БНТ послучай 120 години от гибелта им, ровейки се из историческите архиви в София, Велико Търново и на други места, за да издиря всичко налично: документи, мемоари, снимки, летописни бележки и пр., открих изненадващ факт – четата не е била една, а две! И сега, когато се навършват 145 години от прехвърлянето на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в нашата страна, е време веднъж завинаги да развенчаем тази неистина.
В томовете по българска история се пише за чета на двамата войводи като утвърден факт. Не разбирам защо големите ни изследователи не са изчели навремето всички източници, описващи правдиво и точно историческата истина, за да се отдаде заслужено и справедливо признание на борбените усилия, героизма и саможертвата на двамата 28-годишни български революционери и войводи, които и заедно, и поотделно са готвели своите две чети, които трябвало после да действат по общ план?!
Четниците са били предимно от разтурената Белградска легия, в която са били научени на военна дисциплина и са имали добра военна подготовка, проявила се впоследствие във всички сражения. Като доказателство, че четите са били две, ще посоча факти от спомените на оживелите двама четника: Ангел Обретенов и Христо Македонски, както и летописните записки на Бачо Киро от с. Горни турчета (дн. Бяла черква), който първи дава сведения за двете дружини. Достатъчно данни се откриват и във в. „Дума на българските емигранти“, излизал в Браила, както и в чуждия печат из Европа, Турско и дори в САЩ.
Двамата войводи – Хаджи Димитър и Стефан Караджа, са необикновен исторически тандем – и двамата са родени в една година (1840 г.), и двамата загиват почти едновременно в една година (1868 г.). И двамата в хайдушка борба закалени, със странна съдба отредени, сякаш от Бог предопределени, за да извършат заедно подвиг чутовен, за да раздрусат Османския колос и поразсънят Европа...
За началото на организирането на четите Христо Македонски съобщава: „До 150 момчета напуснахме сръбските казарми и заминахме за Румъния, където Стефан Караджа и Хаджи Димитър ни посрещнаха с отворени обятия. Въодушевлението беше голямо и приготовлението, макар и тежко, но под енергията на двамата юнаци, вървеше и не спираше...
Приготовляваха се две чети, едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата – под това на Стефан Караджа. Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно и щом стигнат Стара планина – да се разделят и упътят в две направления...“
Тук искам да изтъкна много важни различия между подготовката на четите на тези двама войводи и на четите, организирани от други преди тях. Дружините на Хаджи Димитър и Караджата са подготвяни по нов начин – като две бойни единици, като две военни формирования, които за онова време нямали аналог. А и нямало по-подходящо название за тях, освен да се наричат пак „чети“. Всяка от тях си има военноначалник – войвода, свой знаменосец, свое знаме, свой писар, подчинени на военен устав, който е един и същ за двете чети.
Съгласно предварителния план, щом стигнат Балкана, двете формирования трябвало да обявят българско привременно правителство, за което носели специална „Прокламация“. Били подготвени също така и два важни документа: „Мемоар до Н. В. султан Абдул Азис Хан“ и „Протестация до посланиците на великите сили в Цариград“, издадени уж от горепосоченото правителство.
В подготовката на двете военни групи за пръв път е предвидено специално униформено облекло, за което в. „Дума на българските емигранти“ пише в своя бр. 3 от 1871 г., че се състои от „мундири от зелен шаяк, бели тесни панталони и с червени гайтани“. Добре обмислени и подсигурени са и необходимите провизии, въоръжение, муниции и военното оборудване, съобразено с различни възможни ситуации, като са приготвени дори и „100 мушами за покриване от дъжд“.
Четите имали тръбачи – да подават сигнали, както и хора за изкопаване на окопи. Това личи от текста: „Между оръжията виждаха се накачени и няколко музикални оръдия, като тръби за знакове, рогове и пр. Между инсургентите (въстаниците, б. а.) имаше няколко копачи за шансове (окопи, б. а.), мотики, секири и пр.“. Изтъкваме тези данни, тъй като и те също са останали непознати в историческата ни наука!
Сборното място на четите е с. Петрушан, в мошията на Михаил Колони в близост до река Дунав на съдбоносната дата 6 юли 1868 г. След преминаването през нощта на реката при с. Вардим, близо до Свищов, бунтовниците спират за кратко в с. Саръяр (дн. Хаджидимитрово, Свищовска община) и поемат на юг към Балкана. Скоро след тях тръгва потеря и неблагоприятните обстоятелства сплотяват двете чети като едно цяло и те се изправят рамо до рамо в последвалите едно след друго сражения на територията на сегашния Павликенски край. Първата битка се разиграва на 7/18 юли в караисенските лозя край едноименното село Караисен. Вторият сблъсък с турците е на 8/19 юли при с. Горна Липница, в Карапановата кория.
Третото сражение става при с. Горни турчета (дн. Бяла черква), в местността Дълги дол, на 9/20 юли. Живеещият тук Бачо Киро е описал много подробности за този момент. „Сутринта осъмнаха юнаците край нашето село. Излязоха на Урушките лозя (хълма зад река Росица, б. а.) и взеха от една наша кошара едно агне и две цедилки сирене... Юнаците излязоха из пътеката, из която излезе и Тотю войвода в 1867. Избраха си място за отбрана в Дългия дол. След три часа достигнаха турците. Аскер, черкези, абаци, цигани, какви не щеш напълниха нашето село. А Търновският паша насред селото думаше: „Догде не обеся 5-6 души от туй село, няма да се успокоя! Как се случва все край туй село да минуват!?“ – отбелязва именитият белочерковски даскал.
Тук двете чети със своите войводи заемат две позиции за предстоящото сражение, за което Ангел Обретенов съобщава: „Войводите изтеглиха сабите, разделиха момчетата на две отделения, едното поведе Хаджията, другото – Караджата...“ Христо Македонски допълва: „Боят се захвана. Потерята се състоеше от башибозук. Но скоро се зададе отдалеч редовна войска. Беше тежка битка... Ние се държахме мъжки, но и войската не се шегуваше. От 121 души, що бяхме преди тази трета битка, сме останали само 85 души...“ Според спомените на Обретенов: „Часът на 12 по турски боят престана, Караджата захвана да се чувства отслабнал – не беше малка работа – 3 рани зееха по неговото тяло, от три места течаха черни кърви...“
Вечерта аскерът се оттегля към Вишовград, който отстои на около 7 км на юг от Бяла черква на високата част на предпланината. Така пътят на въстаниците напред бил преграден. През нощта четниците се объркали в гористата местност и осъмнали в близост до мястото на вчерашната си битка.
Настъпва 10/21 юли, който им поднася ново изпитание в местността Канлъ дере в близост до с. Вишоград. „Боят беше ужасен... Караджата навлезе в стана на неприятеля. Никога не съм виждал по-грозно и по-рисковано сражение. Взехме да отстъпваме. Само Караджата не можа да отстъпи, защото беше толкова пронизан и нашарен от куршум, щото не можеше да се бие и върви“ – отбелязва Христо Македонски. А Ангел Обретенов добавя: „По дрехите му турците можаха да го познаят, че той ни е главатар. Слушахме ние до едно време гласа на своя любим войвода: „Дръжте се, братя!“ Ние се простихме завинаги с него“.
Както разбираме от разказа на Бачо Киро: „За жалост в този ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутия български юнак Стефан Караджа от Тулча. Закараха го в Търново, а от там в Русчук. Тези наши поборници на милата си майка България са били синове достойни!“ Караджата е обесен полумъртъв на 31 юли.
В тази битка загива и неговият знаменосец Георги Чернев, а байракът поема Христо Македонски. Останали само 44 души живи четници, които Хаджи Димитър повежда като единствен войвода към Балкана. А това, че четите до тая битка са били две, личи и от думите му: „Сега сме една чета, една участ ни очаква, затова няма нужда от две знамена!“, след което Македонски сгъва знамето и го прибира до сърцето си. И така до последната пета битка на връх Бузлуджа, състояла се на 31 юли.
По пътя из Балкана 14 души се изгубват в дъжда. Останалите с Хаджията стигат до Бузлуджа и заспиват от преумора върху голите чукари. След себе си обаче оставят диря по мократа трева. Скоро се открити от многобройната потеря, която започва да ги обстрелва от всички страни и още полуспящи, те са избити заедно с войводата Хаджи Димитър. Спасява се като по чудо Христо Македонски, сякаш по Божие благоволение, за да опази знамето на Караджата и да разкаже за всичко. Турските орди обезглавяват всички убити, между които е и трупът на войводата, когото познали по униформата, документите и бинокъла. Главата му, хирургически отрязана от казанлъшкия главорез Курутчу Хасан, заедно с вещите му бива отнесена на Мидхат паша в Русе...
Може би тъкмо заради тези общи действия в сраженията двете отделни чети са запомнени като „Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа“. Но нека се знае, че и двамата са били големи войводи, които и до ден днешен са живи „там на Балкана“, защото, както е казал поетът: „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.
