Не ни стигат нашите десиденти, ами Първо главно се заема да крои планове за сваляне на хунтата в Гърция
Автор: Борис Цветанов
Продължение от миналия брой
Особено място в тия години заема нелегалният Съюз за независимост и възход „Васил Левски”. Неговата дейност и досега не е анализирана, главно защото участниците в организацията са подведени под общия знаменател „предатели и шпиони”.
Шумът е съсредоточен най-вече към основната фигура в организацията – Алфред Фосколо, агент на френското разузнаване, чиято майка е българка.
Вербуваните от него българи Петър Бояджиев, Александър-Марий Иванов, Владимир Давидов, Владимир Макаров, Теодосий Беляковски, Андрей Мещерски и други „събирали сведения, представляващи военна и държавна тайна”. Истинската голяма задача на Алфред Фосколо обаче е била изграждане на център за идеологическа борба срещу системата, но това се споменава мимоходом и се квалифицира като „идеологическа пропаганда".
Всъщност Фосколо пристига в България, за да изгради мрежа за разпространение на нелегална литература – преди всичко книги на Солженицин, Светлана Алилуева, Андрей Сахаров и Милован Джилас. Изгражда се и канал за внасяне на такава литература в СССР, както и се осигурява изнасяне на дисидентски съчинения на автори от СССР на Запад. Фосколо внася и 500 пропагандни листовки, като се предвижда регулярно внасяне на други подобни материали. Дейността наистина е внушителна, което личи по един анализ в КГБ, че агентурата на Фосколо в България била плацдарм за борба срещу СССР и проникване на идеологическата диверсия там.
През 1966 година отново имаме семейство, което застава срещу системата. Лиляна и Методи Десови от Перник изграждат нелегална група от 46 човека. Лиляна е на 36 години, а Методи – на 45, комунисти са. Двигателят на организацията е Лиляна. Пет години лишаване от свобода ще струва смелостта й. На различни години затвор ще бъдат осъдени Иван Маринов, Иван Цеков, Здравко Маринов, Димо Богинов, Николай Тодоров и Методи Десов.
Показателна е съдбата на последния. След присъдата той завършва висше образование и се обръща за съдействие към приятеля си Бончо Асенов – важна фигура в ДС, бъдещ полковник и преподавател в Симеоново, да му се разреши аспирантура и научна работа. Партията великодушно прощава на смутителя на спокойствието и с това слага началото на нов подход срещу заговорници в бъдещо време. Те ще бъдат приобщавани към партията чрез връщане на членството, решаване на лични проблеми и други. Методи Десов стига до кандидат на науките и е автор на дузина книги научна литература.
Днес заговорът на семейство Десови отдавна е забравен дори от специалистите. Човек би си помислил, че изобщо проклятие на забрава тегне над този град – забравен е рухналият покрив на металургичния гигант в миналото, както и пострадалите от съвсем скорошното земетресение. Забравени са заговорниците Благуна Янева, Живка Цикловска, Райчо Цикловски, Валентин Алексиев, Боян Георгиев, Александър Алексиев, Атанас Андонов, Асен Цветков, Тодор Томов, Драгомир Мартинов, Славчо Мавраков, Николай Колев, Илия Господинов. Разнородна е и възрастовата характеристика на съзаклятниците от Перник – най-възрастният е на 55 години, а най-младите на по 19 години.
Нелегални групи през 1966 г. се появяват в Ямбол и Банкя.
Малка, но силна е и софийската група на инж. Иван Маринов, която си поставя за задача изграждане на въоръжена боеспособна група.
Годините 1966-67 са особени и в едно друго отношение. В борбата срещу режима се включват около 200 гръцки политемигранти, живеещи в България. Познавах един от тях – беше полковник в поделението в София, в което служих. Казваше се Георгиус Маркос и беше неуморим разказвач на вицове.
Гръцките имигранти изграждат две нелегални бази – едната в София, другата във Видин, с ръководители съответно Василис Аспридис и Герасимус Малтезос. По-особеното при тях е, че организациите са само звено от широкомащабен международен заговор, центърът на който се е намирал в Букурещ, където са се установили най-популярните партизански командири от гръцката съпротива.
Целта на заговорниците е разклащане на цялата социалистическа система, откъсване на Балканите и Унгария от Москва и приближаване както към китайския модел на социализъм, така и към оформилия се вече различен еврокомунизъм. Така в Букурещ е изграден Временен централен комитет на марксистите-ленинци.
В България пък се сформира неговото ръководство, наречено Временно бюро, в което влизат 13 души. Сформират се комитети, освен в София и Видин, още в Пловдив, Перник, Варна и Габрово. Провалът идва не толкова от способностите на агентите на ДС, колкото като резултат на няколко непрофесионални провокативни акции на гръцкото разузнаване, целящо както внедряване на своя агентура в България, така и полагане на стремеж за разлагане на политиката на Москва.
Тук ще се отклоним от основната тема, защото заговорът на гръцките емигранти е единственият, от който Тодор Живков извлича полза – и то не малка.
Минали са повече от две години, откакто съветските сиви вълци са поставили Леонид Брежнев начело на партията, държавата и Източния блок, но новият генерален секретар продължава да гледа изпод вежди любимеца на волунтаристите Хрушчов. Разкриването на заговора дава повод на Живков да се яви при Брежнев, отваряйки вратата с крак – демек, носи и в двете си ръце дарове. Съветският партиен и държавен ръководител е впечатлен, но подвигът на българските разузнавачи е нищо пред превантивната война срещу Гърция, която Живков предлага като решаване с магическа пръчка на всички проблеми в социалистическия лагер.
Тато се е въоръжил с документация за големите възможности на Първо главно (т. е. външното ни разузнаване) за готовността на наши агенти, организирани в осем специални разузнавателно-диверсионни групи. То имало готовност за остри мероприятия, които да обтегнат гръцко-турските отношения. Изучената обстановка около складовете на американците „Пиекс“ предразполагала за инсцениране на антиамериканска проява с голям политически ефект (като взривяване на складовете например). Съществувала възможност и да бъде вдигнато във въздуха американското посолство в Атина. Подготвен бил и план за специално мероприятие срещу бившия премиер Константинос Караманлис, живеещ в Париж, което би довело до „засилване противоречията между политическите групировки в Гърция“.
През юли 1968 година Живков обявява пред Брежнев, че има възможност да бъде свалена хунтата в Гърция. В добавка уведомява генсека, че проблемът е разгледан и одобрен в ЦК на БКП. Държавният преврат в Гърция щял да бъде изцяло контролиран от Първо главно. Живков демонстрира разработки на Генералния щаб за военни действия. За десанти в Тесалия главно около град Лариса. Предлага се и навлизане в гръцка територия през долината на Струма на 12-а съветска армия, командвана тогава от генерал Лебед. С 68 000 щика той трябвало да стигне до Атина и проливите най-много за 14 дни. Разбира се, основната сила привидно трябвало да бъде гръцката опозиция и комунистите от „Еллас“. Но в съветския Генерален щаб мислят трезво и нямат намерение за подобна груба и авантюристична намеса във вътрешните работи на една от важните членки на НАТО. Освен това Москва се готви за нахлуване в Чехословакия.
Но Живков е постигнал целта си – оттук насетне Брежнев ще го гледа с други очи. Зачестилите совалки между София и Москва обаче дават основания дори и досега Тодор Живков да бъде сочен като подбудител за нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Като в добавка можем да посочим, че бившият Първи е гонил и друга цел – да свали от себе си съмнението на други ръководители от социалистическата общност в него, тъй като, ако се анализират внимателно партийните документи от 1967-68 година, ще се види, че в много отношения плановете в икономиката плътно се доближават до разработките на чехословашките дисиденти.
През 1967 година продължават да се създават групи, поддържащи връзки с албанските дипломати – разузнавачите Ндречи Риза, Бедри Хайри и Васко Лубоня. Такива групи създават Петър Петров, Йордан Николов и Георги Кръстев. Андрей Свинарски дава наименование на своята формация „Център“. Той подготвя циклостил и печата „Възвание към народа“, в което посочва необходимостта от поемане от страна на България на курса на Великия кормчия Мао Цзе Дун. За по-голямо въздействие възванието е подписано от „Нов ЦК на БКП".
А бе хора като не знаете поне си трайте а не пищете дивотии. ШПИОНИН на френското разузнаване (или на друго ) бил съм колкото вие сте журналисти.
Което сме били ,моите приятели и аз (и продължаваме да бъдем)е ,че бяхме нормални хора с нормални рефлекси и поведения в условията един престъпен болшевишки режим. Просто оказахме му съпротива и така участвахме в спасението на честта на България. Всичко останало е от Лукавия който се нарича Държавна Сигурност. Бъдете здрави.
