Кадър с останалите живи четници от Бяла черква от филма „Аз, един Бачо Киро“, по сценарий на Маргарита Арачийска. Снимката е от 1898 г. Централната фигура е на свещеник Петко Т. Франгов
Къде са намерили подслон тленните останки на легендарния просветител и революционер
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
На 7 юли се навършват 178 години от рождението на големия български книжовник, учител, фолклорист и едновременно с това смел участник в Априлското въстание – Киро Петров Занев, останал в народната памет със свойското си прозвище Бачо Киро.
Преди години, когато подготвях сценария си за документалната лента „Аз, един Бачо Киро“, филмирана във Военната киностудия в София, в издирването на всичко, което можех да намеря за него, се сблъсках с много факти, свързани с личността му, така и останали неописани и непознати за нашата историография.
Знае се, че Бяла черква е била вторият революционен център на Първи търновски революционен окръг. И благодарение на Бачо Киро, който 20 години сее в този край семето на свободата, както и на верните му съратници, съзаклятието останало неразкрито и въстанието в Северна България бива ознаменувано именно с излизането на Белочерковската чета от 101 души (или 103-ма – така и не е уточнено досега, б. а.). Това е ядрото на сборната дружина в Мусина, където начело застава поп Харитон.
Тя пък наброява общо 192-ма бунтовника от Михалци, Вишовград, Мусина, Дичин, Голямо яларе, Бяла черква и с. Махалата, които извършват чутовен подвиг, като в продължение на 9 денонощия се съпротивляват мъжествено срещу 10 000 турци, башибозуци и черкези. При това генерал Фазлъ паша докарва не само малки топове, но и големи „Фон Крепонски“ оръдия, които нарежда нависоко по скалите, за да може лесно да гърми по шепата смелчаци долу в ниското, прикрили се в Дряновската обител.
Душа на тази чета е Бачо Киро, който под дъжд от куршуми, изправен под развятото в двора въстаническо знаме, ушито от дъщеря му Ирина и вече надупчено на решето от безброй турски куршуми, поддържа духа на четниците с викове: „Дръжте се, другари! Бийте душманина! Смъртта за отечеството е най-сладка и най-славна“...
След взрива в помещенията за барут в Дряновския манастир, при който ослепяват поп Харитон, братът на Бачо Киро – поп Гавраил, и четникът, хвърлил там цигара по небрежност; след като Круповските оръдия подпалват светата обител; след като въстаниците отказват да се предадат и начело на командването им застава руският военен възпитаник Петър Пармаков; и след като изгарят знамето, за да не попадне то в турски плен, идва съдбовният девети ден на 7 срещу 8 май 1876 г., когато бунтовниците решават да направят отчаян опит да се измъкнат от обкръжението.
За този девети ден Бачо Киро пише пусулки, които втиква в каменните зидарии, далеч от огъня. В една от тях, писана срещу 8 май, е отбелязано: „Но щом дойде деветия ден, работите на турците се усилиха, заградиха манастира с много войска... много гърмяха, щото куршумите станаха по двора сас метра да ги метеш. Щом мина пладне, зафанаха да гърмят със два големи топа върху манастиря. Те и първите гърмяха сас топове, но те бяха малки, техните куршуми (гюлето, б. а.) бяха като средни динки, остри от едната страна, вътре кухи и пълни с барут.
Щом гръмнаха 50 топа (разбирай 50 пъти, б. а. ) връх манастиря, съсипаха много неща... запалиха със същите топове манастирските одаи, дето бяхме ний... Като се постами (т. е. стъмни), като светнаха онези канари от огъня, като се развикаха онези читаци и се гърмят, щом им се нещо мерни... В туй смаяно времи ни можах да се видя с братята си – сас попа (Гавраил, б. а.) и сас Христо (става въпрос за Христо Трифонов Попиринчев – и двамата с поп Гавраил природени братя от пастрока на Бачо Киро – Трифон, б. а..)...“
Като по чудо Бачо Киро остава жив, затрупан от сняг в един храст – колкото и да е необичайно, на 8 май в местността завалял обилен сняг!
Между малкото останали живи въстаници е и Петко Т. Франгов, който се връща в Бяла черква и се укрива в дома си като с близките си изкопал в двора дупка, в която влизал, а отгоре й поставяли кошер за прикритие.
По-късно той успява с помощта на свищовлията Христо Бръчков да замине за Влашко. Преди това обаче сварил да напише една почти неизвестна до днес записка върху свободната крайна страница на тогавашната „Божествена литургия“. В нея се казва: „1876, белешка на майя на 8 ден хидя (т. е. валя, б. а.) сняг, тогас ни разбиха турците в Дряновския манастир – след като подържахме с тях 9 дена битката и на 8-ий майя са праснаами кой накадето види, нататък утиди.
Четата состоеши от 200 души – тъзи чета беши отправена за в Балкана нарочно, но турците ни пресекоха пътет, затова са бихми в манастирят. Повечето кажи момчета са почти избихми, само 50 души да има сми живи да сми останали. Но като немами мира тука в селото си и съкрит (т. е. скрит, б. а.) ни са искарва, скоро ша са отравим за Влашко. Там ще са снабдим са свобода – гладни, голи и боси, разбира са – за сига стига. Сбогом, ваш приятел Петко Т. Франгов, 15-ий иулия 1876“.
Известна е присъдата на Бачо Киро, която той сам издекламира пред извънредния турски съд на Али Шефик бей.
Но къде е бил гробът му, неопят след неговото обесване, научих от учителя Антон Трифонов – внук на поп Гавраил, който вече пенсионер (а днес е покойник, б. а.), през 1973 г. ми разказа следната история.
Било през 1878 г. Нагласили се баба Димитра – съпругата на свещеника, дъщерята на Бачо Киро Ирина и съпругата му Неделя, па отишли в Търново. Намерили стареца, който погребал Бачо Киро и Пановчето Иван в търновските боклуци – и двамата без ковчези. Възрастният човек посочил на трите жени точно къде заровил техния сродник.
Оказало се, че е погребан плитко и те като разкопали мястото, бързо намерили тленните му останки. Върху черепа му дори още били запазени мустаците и косата му. Много от костите не били чисти, защото трупът не бил изгнил напълно. Нямало дрехи, тъй като още на бесилото от мъртвите вече тела било сваляно горното облекло.
Опечалените жени взели костите, занесли ги на река Янтра и ги измили добре. После ги закарали в една търновска църква, където били опети и оставени да пренощуват там. Димитра, Ирина и Неделя останали за през нощта в търновския дом на Стефан Стамболов. Сутринта взели от храма тленните останки на Бачо Киро, сложили ги в цедилки на гърбовете си и си тръгнали обратно към Бяла черква.
Когато стигнали в Мусина, занесли костите в тамошната църква „Света Петка“. И там отново отслужили панахида и останали да нощуват на гости на етърва си Веша – дъщеря на поп Иринчо и жена на брата на Бачо Киро Христо Трифонов, който загинал в сражението при Дряновския манастир.
На сутринта се прибрали в Бяла черква и занесли костите в църквата „Св. вмк. Димитър“. После сковали сандъче, в което ги поставили. Преди повече от 20 години костите на видния българин са преместени в стъклен саркофаг, но са оставени в същия храм.
Бай Антон успя да ми разкаже и за едно проклятие, свързано с тленните останки на Бачо Киро. „Било през 1883 г., когато баща ми Трифон Попгавраилов, един ден като ученик видял от даскалото, че тогавашната бабичка, дето прислужвала в черквата, изнесла сандъчето с костите и го пренесла в олтара на старата църква.
Върнал се вкъщи и казал на майка си Димитра. Тя веднага отишла при бабичката и я попитала: „Кой ти нареди да занесеш костите там?“. А възрастната жена отвърнала: „Душманите ви, кой?! Не си ли знаеш кои са?“.
Димитра отново пренесла Бачо-Кировите тленни останки в новия храм (строен през 1866 г.). Съпругата на революционера Неделя вече била си отишла от този свят. Тогава баба Димитра казала: „Те го предадоха, отърваха се от него, сега се плашат от костите му. Проклет да е, който ги бутне от тука!“
Днес те почиват необезпокоявано в малката стъклена костница и пред тях посетителите в храма свеждат глави като пред светец. Белочерковският Апостол и светец!
