Подмамени от обещания за свободен и щастлив живот, стотици наши семейства отпътуват от Созопол за Одеса
Автор: Иван Дундаров
Майсторството на корабостроителите от Варна и другите ни морски градове прави силно впечатление на руския император Николай І. Подобно на прадядо си Петър Велики, той с повишено внимание наблюдава и изучава строителството на кораби от гърците и българите. Така у него възниква идеята да привлече в империята си с пари и с други икономически стимули колкото се може повече корабостроители и мореплаватели.
Нуждата от такива специалисти била много голяма в Одеса, Херсон и Николаев и той решава да засели български семейства в пустеещите земи на Южна Русия (дн. Украйна).
За осъществяването на тази своя политика още през януари на 1829 г. Николай І дава различни указания на генерал Дибич, командващ руските войски на Балканския полуостров, и на командващия Черноморския флот адмирал Грейг да осигурят необходимите храни (сухари, сланина и др.) за изселниците, които ще бъдат транспортирани за Русия от Анхиало, Бургас и Созопол.
В руския и украинския държавен архив има запазени стотици инструкции, указания и писма от царя, Министерството на войната и Министерството на финансите как да се води повсеместна и последователна кампания сред покореното население. Но, както изтъкнахме, тук най-желани били корабостроителите и мореплавателите и специално на тях са давани златни обещания за напълно свободен и щастлив живот. На останалите нашенци, решили да се изселят, била обещавана земя и свобода.
През пролетта руският флот ударно завладява българските градове Несебър, Анхиало, Бургас, Созопол и другите крайморски селища. Командващият Черноморски флот много успешно се справя с поставената задача. А руските сухопътни сили бързо и лесно стигат до Одрин, защото българското население оказва горещ прием и безкористна помощ за победоносния марш на руската армия с голямата надежда, че тази война ще донесе най-после желаното освобождение на България.
Но и през тази война пред руския императорски двор не е стоял въпросът за освобождението на България. Както вече споменахме, вниманието и усилията на руските власти били насочени най-вече към изселването на колкото се може повече християнско население. Военните и емисарите с усърдие вършели тази агитационна дейност. Нещо повече – те плашели местните жители, че след изтеглянето на руската армия заради оказаната й всестранна помощ от тях, турските поробители ще ги подложат на жестоки репресии, като една част ще бъдат избити, другата изпратена в Анадола и потурчена. При тази очертаваща се мрачна перспектива пред българите, на тях не им оставало нищо друго, освен да тръгнат за Русия.
След подписването на мирния договор в Одрин на 1 септември 1829 г. руската армия се оттегля от България и с това се срива изцяло надеждата на нашия народ за освобождението. Положителното от тази война, но не за българите, е даването на независимост на Гърция и автономия на Влашките княжества и Сърбия.
Ако търсим истината докрай, не може да не отбележим, че войната всъщност удовлетворява интересите на Русия, защото тя настанява в празните молдовски земи трудолюбиво българско християнско население, чиято мисия занапред е да дава на империята желаната продукция, да си плаща добросъвестно данъците и да охранява тази част от руската граница.
До известна степен войната удовлетворява и Османската империя – в смисъл, че тя се освобождава от немирното и постоянно бунтуващо се население. Изселването обаче има и големи минуси за Турция, тъй като чрез него се намалява броят на българските данъкоплатци, които пълнят султанската хазна.
Но най-много губи целокупният български народ, тъй като избягалите от робството българи възлизат над 135 хиляди, а според други историци са дори над 150 хиляди души, което за България е огромна цифра и сериозно обезкървява нацията ни.
Страната ни напуска най-борческата част от населението и това няма как да не се отрази занапред върху развитието на българското националноосвободително движение.
Транспортирането на изселниците от пристанището в Созопол бива възложено на командването на руския флот.
На всички, поели към Русия, биват осигурени сухари, сланина, брашно и бъчви с вода. Самите български изгнаници взели със себе си най-необходимите вещи и колкото имат пари в сребърни и златни левове. По официални данни техният багаж възлизал на 1800 пуда (един пуд е равен на 16,3 кг). Освен него те носели и общо 16 295 лв.
Колко дни е продължило плаването не е известно, но през третата десетдневка на месец април корабите започнали да пристигат в пристанището на Одеса. Първите морски съдове акостират там през 1829 г. Това са руските кораби „Мартин” и „Св. Николай” и австрийският кораб „Паскале Беута”. На 7 април в пристанището влиза италианският кораб „Бон Читадино”, а на 10 април – и една гръцка лодка. От тях слизат общо 629 семейства – 611 мъже и 507 жени – 507, или всичко 1118 души.
Съгласно медицинските разпореждания новопристигналите преселници трябвало да престоят в карантинни лагери в продължение на 20 дни, за да се установи здравословното им състояние. Те се намирали край Одеса и сега на тяхно място – в близост до днешната Черноморска гара и паметника на Ришельо, са построени силози за съхранение на пшенично зърно. По време на карантината мнозина нашенци намират смъртта си заради лошите условия на живот и недостига на храна и вода.
От лагерите българите са разпределени съгласно правителствените указания и само частично на отделни личности им е разрешено да се заселят в по-старите български колонии в Николаевска област и Одеска област: Колония Терновка край Николаев и колония Благоево, Ивановски район, Одеска област. Новите места, където те са разселени, са съответно: Колония Колесное, Саратски район, Одеска област; Колония Заря, Саратски район, Одеска област; Колония Петровка, Ивановски район, Одеска област; Колония Свердлово, Коминтерновски район, Одеска област; Колония Кубанка, Коминтерновски район, Одеска област и Колония Новокубинка, Коминтерновски район, Одеска област.
Днес всеки българин от родината-майка България, стига да иска, може да потърси свои роднини в тези български колонии, съществуващи сега като села в Украина и Молдова. А дори и просто ей така да почукате на портата или вратата на някоя от техните къщи, ще ви посрещнат много любезни българи, ще ви нахранят и нагостят с червено вино и с домашен печен хляб, без да ви искат месаля. Всички те – настоящите наследници на някогашните наши изселници, потърсили спасение от тежкото турско робство в чуждата страна, пазят свято българщината и традициите на предците си, носейки в сърцата си неугасваща любов към изконната си родина.
Авторът на статията е председател на Съюза на бесарабските и таврийските българи „Ген. Данаил Николаев”, София
