В края на юни 1913 г. генералните щабове на Гърция, Сърбия и Черна гора изработват план за настъпление към София от запад и юг с цел да бъде завладяна
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
българската столица, а държавата да бъде ликвидирана. В изпълнение на този план две сръбски армии в състав от 180 хил. души и цялата черногорска войска, наброяваща 50 хиляди души, започват настъпление срещу българските позиции по реките Брегалница и Каменица в района на село Калиманци, които са едни от малкото останали ни в Македония.
Те са заети от Четвърта армия под командването на ген. Стилиян Ковачев в състав от 75 хиляди души. Когато нашето разузнаване донася, че срещу нея настъпват 230 хиляди сърби и черногорци, той прави рапорт до главното командване, че с наличните сили няма да удържи позициите и иска пълномощия да преговаря за примирие. Помощник-главнокомандващият ген. Радко Димитриев отхвърля такава възможност и отзовава ген. Ковачев. На негово място е назначен ген. Вичо Диков, който пристига на полесражението на 5 юли, когато битката вече е започнала.
С огромното си превъзходство в жива сила и бойна техника противникът е успял да пробие българските позиции на няколко места. Тактиката на ген. Диков е да го бие на части. На 8 юли той сформира отряд от 20 хиляди души и напада черногорската армия, като останалите с лъжливи атаки задържат сръбските сили. След 15-часова битка армията на черногорския княз Никита е разбита.
В боевете обаче са се включили и 3 гръцки дивизии по посока от Пехчево, които са повикани на помощ от сърбите. Те пристигат с 90 оръдия, 40 картечници и огромни количества боеприпаси за тях. Започва масиран обстрел на българските позиции със снаряди и картечен огън. Всеки ден в продължение на близо една седмица към тях се изстрелват по 800 снаряда и 6 хиляди картечни куршуми. Българите имат само 40 оръдия и 15 картечници, които „мълчат“, защото разполагат с ограничен запас от снаряди и патрони. Войниците и офицерите са се прикрили в дълбоко изкопаните окопи и се молят да няма преки попадения. За тяхно щастие това се случва много рядко, но пък са разкъсани телените заграждания и поради ожесточения обстрел не могат да ги възстановят.
На 9 юли сръбско-гръцките войски предприемат масирана атака, като се надяват, че повечето от нашите войници и офицери са унищожени от интензивния продължителен обстрел. Все пак се придвижват предпазливо и със залягания. Но когато достигат на около 300-350 м от българските позиции, а срещу тях не е отправен нито един изстрел, по заповед на офицерите се втурват през разкъсаните мрежи, за да доубият останалите според тях малко „бугари”.
И тогава ги посреща целият останал заряд от мъжество, юначество, геройство на българския войник и офицер. Недохранени, недооблечени, недообути, болни от холера те посрещат врага с артилерийски, картечен и пушечен огън от упор. Само за половин час противникът дава 6 хиляди убити и над 20 000 тежко, средно и леко ранени, като се оттегля в безпорядък. И тогава ген. Диков заповядва контраатака на нож, която лично предвожда с извадена сабя. Настъпването на нощта спасява противника от пълен разгром.
На 10 юли генералът дава почивка на армията, а на следващия ден смята да проведе ново настъпление. Но разузнаването му доставя сведения, че сърбите и гърците спешно са докарали 3 дивизии от резервите си, затова заповядва да се премине към активна позиционна отбрана. Главната задача пред Четвърта армия обаче е изпълнена. Намеренията на сърби, гърци и черногорци да превземат София са провалени.
На 11 юли се сключва примирие, според което районът на реките Брегалница и Каменица с център Калиманци се признава за българска територия. Но когато 17 дни по-късно на 28 юли в Букурещ се подписва мирен договор, това споразумение не се включва в него и тази територия се предава на Сърбия, включително и района на Крива паланка, който до 18 юли също успешно е отстояван от българските войски.
