В нейна чест неведнъж дават приеми американските президенти Хари Труман и Дуайт Айзенхауер
През 2013 г. се навършиха сто години от рождението на една от първите българки, покорили световната оперна сцена – Люба Велич.
Автор: Георги Ваташки
И до днес в музикалния свят изпълнението й на Саломе в едноименната опера на Рихард Щраус се приема за еталон за чувствена и лирична интерпретация, по който се равняват дори прими като Мария Калас.
Родена на 10 юли 1913 г. във варненското Славяново, Люба Величкова от малка проявява своя музикален талант. Като дете свири на цигулка и пее в училищния хор на Шуменската гимназия. Още тогава гласът й има голям диапазон, като спокойно покрива три октави. Учителката й по пеене е така запленена, че започва да й дава безплатни уроци. Родителите й обаче настояват тя да получи сериозно образование и девойката заминава да учи философия в Софийския университет.
Успоредно с това обаче тя пее в хора на катедралата „Александър Невски” . Именно там я забелязва известният музикален педагог и композитор Георги Златев-Черкин и й предлага да учи безплатно при него в Държавната консерватория. Той настанява талантливото момиче на работа в Софийската опера като хористка.
Дебютът на Люба на родна сцена е през 1934 г. с малка роля в „Борис Годунов” на Мусоргски. Черкин подарява билет за Виена на младата певица, където е прослушана от проф. Томас Лирхамер, ректор на Австрийската държавна консерватория. Той е толкова възхитен от певческите й данни, че я приема, без да полага задължителните изпити. Заради липса на средства Люба е принудена да живее в мизерна стаичка и да върви пеша по 7 километра всеки ден. Въпреки оскъдицата, с желязна дисциплина и огромен труд българката успява да завърши 6-годишния курс за две години и приема поканата за работа в операта на Грац, чиято примадона е от 1937 до 1940 г.
За да се възприема името й по-лесно от немскоговорящата публика, певицата променя фамилията си на Велич. Натрупала само за две години солиден репертоар, тя провежда успешно турне из Германия и Австрия.
През 1944 г. се навършват 80 години от рождението на Рихард Щраус. Дирекцията на виенската „Щатсопера“ кани певицата за участие в главната роля в „Саломе“ на бележития композитор. На репетициите и на премиерата присъства и самият Щраус. След представлението той се обръща към българката с думите, които са цитирани в цялата австрийска преса: „Не знаех, че моята музика е толкова хубава! Вие ми открихте това чрез вашия глас. Ако Орфей е бил гениален певец магьосник, вие сте наистина неговата дъщеря“. Танцът на Саломе се превръща в коронния й номер. През 1947 г. тя гастролира с него в лондонската опера “Ковънт Гардън”, където е извикана 30 пъти на бис от публиката. Но истинската сензация предстои.
През 1949 г. Люба дебютира на сцената на „Метрополитън” в Ню Йорк отново като Саломе. Танцът й продължава 20 минути, през които сопраното пее и танцува едновременно. Разкъсва воалите един след друг, докато остава по прилепнало трико в телесен цвят, но публиката мисли, че е гола – невероятно смело за времето си решение. Успехът е зашеметяващ, като веднага е й предложен дългогодишен договор с главозамайващи хонорари.
Пет години тя е всепризнатата богиня на Америка. Пазарът е залят с червила и парфюми „Люба” и пудри „Саломе”. Освен на любовта на своите почитатели, в САЩ примадоната се радва и на изключително внимание от страна на президентите Хари Труман и Дуайт Айзенхауер, които неведнъж дават приеми в нейна чест.
По това време се развихря скандал между нея и друга голяма певица – великата Мария Калас. Гъркинята също мечтае за „Метрополитън”, но директорът на операта разрешава на импресариото да я наеме само ако е по-добра от сънародничката ни. Отговорът му е: „Не. Люба Велич е по-добра от Калас“. Разгневена гръцката дива завежда дело срещу нашенката. Но съдът на Ню Йорк единодушно решава, че наистина българката е по-талантлива.
Въпреки шумните успехи и слава отвъд Океана, Велич се завръща в любимата си Виена през 1953 г. В австрийската столица тя продължава изявите си, като паметни за публиката остават превъплъщенията й като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай”, Манон Леско в едноименната опера, Мими в „Бохеми”, Дездемона в „Отело” на Верди и Донна Ана в „Дон Жуан” на Моцарт.
В средата на 50-те години се появяват първите проблеми с гласа й и Люба започва да се появява рядко на сцената, главно в по-малки роли. През 1959 г., едва 46-годишна слага окончателно край на кариерата си. Изключителното актьорско майсторство обаче й позволява да намери ново поле за изява – този път на големия екран. Тя се снима в общо 26 филма в киното и телевизията. Сред по-популярните са мюзикълите „Гълъбицата“ от 1959 г, в който си партнира с прочутия Луис Армстронг, и „Последен акорд" от 1960 г. с Марио дел Монако.
Дори в лоното на седмото изкуство тя не може да избяга от ролята, превърнала се в нейна емблема. През 1963 г. по киноекраните излиза филмът „Между двама мъже“, В него има сцена, в която главните герои отиват на спектакъл на „Саломе”, а Велич играе ролята на оперна прима, изпълняваща знаменития танц с воалите.
През 1976 г., когато е на 63 години, директорът на „Метрополитен“ Рудолф Бинг я кани да се завърне отново на сцената в новата постановка на „Дъщерята на полка“ от Доницети. Ролята на застарялата примадона е говорна и епизодична, а нейни партньори в централните роли са знаменитите Лучано Павароти и Джоан Съдърланд. Преди да излезе на сцената, Люба трепери от мисълта, че американската публика я е забравила, но се случва нещо уникално – зрителите стават на крака и 15 минути аплодират българката. Представлението спира, а Павароти и Съдърланд се приближават до нея с думите: „Вие сте най-щастливата певица на века!“
Последните й артистични изяви са в предаването „Стари френски шансони” по националната австрийска телевизия. В изпълнението си Люба е толкова трогателна, че разплаква целия снимачен екип. Когато записът свършва, певицата застава пред младите си колеги и казва: „За мен любовта никога не е била в миналото, а в настоящето. Тя не може да се улови, но аз ще я търся, търсете я и Вие!”
През целия си живот знаменитата прима не забравя своята родина. Въпреки съществуващия в нея по това време комунистически режим, тя поне веднъж годишно се завръща в България, за да се види със своята майка. При едно от тези идвания взема със себе си няколко коренчета здравец от родната земя, за да ги засади в прочутата Виенска гора, в която някога са бродели великите композитори Бетовен и Моцарт.
Когато Люба Велич си отива от този свят на 2 септември 1996 г., „Щатсопера” за първи път в историята си спуска черни знамена на фасадата си. Погребението й се превръща в масова проява на любов и почит към голямата оперна певица, създала най-добрата „Саломе“ на XX век.
