Писателят, който на 27 юли щеше да навърши 80 години, няма нужда от гримиране като дисидент
Автор: Борис Цветанов
Ако живееше в наши дни, в момента, в който неминуемо щеше да му писне, Вапцаров би написал: „Какво ще ни дадеш, Историйо, от жълтите си вестници!" Ясно е какво...
Чувал съм, че някой бил станал професор, не знам кой, може би един, дето още е и рокер и преди години пишеше къде ли не, че в цяла Европа няма по-голям политик от Иван Костов.
Но повечето от читателите нямат намерения да стават професори, а само да научат това-онова. И научават. Например, че Дончо Цончев, най-колоритният ловец сред писателите, за малко, след като бил написал дисидентския си роман „Принцовете", не бил пратен на оня свят от най-колоритния ловец сред държавниците Пенчо Кубадински.
И всичките тия тъпизми се представят като откровения на Дончо Цончев в интервюта от оня тип, където интервюираният казва: „В живота си не съм боледувал", а на другия ден споделя: „Болен съм от рак, от краста, холера, склероза, менингит, прекарах два инсулта и три инфаркта..."
Така че хич не вярвам Дончо сам да се е четкал с баданарката (писателят си падаше по жаргона, да му бъдем верни), че бил написал дисидентски роман, който взривил Политбюро, а един от стойкаджиите от висшия ешелон – Пенчо Кубадински, така се изцепил, че издал вълчи билет, което на ловен език означава издаване разрешение за свободен отстрел на вълк.
Може да звучи и красиво.
И след такова „интервю" Дончо да излиза като от козметичен салон. Само дето майсторът на късия разказ няма нужда от грим и прически. От тях имат нужда такива като Милена Фучеджиева, дъщеря на най-ортодоксалния комунист от времето на соцреализма. Споменаваме я само защото в нашия разказ ще става дума за деца, а и за натрапчивата аналогия, че десетина дни преди да напусне този свят Дончо Цончев трябваше да види едно заглавие на интервю с многознаещата Фучеджиева – „Простакът Дончо Цончев ли?"...
Работата е там, че „Принцовете", обявен за дисидентски роман, изобщо не е такъв. Той е творба, засягаща вечната тема за нерешителния бунтар, заради която са вземали перото творци, откакто литература съществува. Има я при Ботев – „В механата", при Шукшин – „А заранта като се събудиха". Даже и във филма „Всичко е любов". Като капак в „Принцовете" има изобличение не на „децата на политическия елит", както се твърди в многотиражките, а само на един син – Иван, дете на важна личност, министър ли, член на Държавния съвет ли...
И докато е „в механата", героят Иван Борозанов води истински живот, скъсал с голямата скука на „принц", съжалявайки че баща му не го е видял как бачка, как сваля детайли, омазан с масла, как прави нещо сред шум на метал и псувни на арбайтери. Но после ще му се случи случка, ще се върне в София и неусетно (вече не е в механата), изтрезнял, ще потъне пак, вече окончателно, в голямата скука.
Това не е роман изобличение. Ако ония писачи, които слагаха грим на Дончо Цончев, бяха по-умни, щяха да открият в него пророка. Защото накрая неговият герой разбира, че не е принц. Че принцове са ония, които са със себе си и вървят нагоре. И че той се е родил горе и единственият му път е надолу. И че всички ония горе ги движи единствено самоомразата...
Дончо беше пророк, защото когато писа романа през 1974-75 г., още нямаше принцове в домовете на висшия ешелон. Дори Владо Живков не беше принц.
През 1973 година баща му го изпрати в Школата за запасни офицери в Плевен. С него там служи и синът на Станко Тодоров – Андрей. И когато Андрей се опитва за втората година да служи в София и дори си урежда място в телевизията, Станко Тодоров едва не го шамаросва. И момчето продължава службата си в малкото градче. А Владо Живков, увличащ се по музика и фотография, ще плаче на рамото на шефа на държавния протокол Борис Джибров, че не иска да влиза в политиката и че го потиска това, че е никой, а всеки му цепи басма, щото е син на Първия.
Не беше принц синът на втория човек – Борис Велчев. Не беше принцеса и дъщерята на генерал Гръбчев. Не беше принц и синът на Гриша Филипов, избрал науката... Изобщо принцовете се явиха после. Като синовете на Милко Балев, които препускаха като щури с японски супер мотори, „купени" от баща им за стотинки. Имаше и двама плейбои принцове – синът на Пеко Таков и един от синовете на Георги Трайков – Хараламби. Като изключение, потвърждаващо правилото.
Легендите за децата започнаха най-малко година след излизането на романа. Със скандала около Борис Велчев, една история с други измерения, за която сме разказвали. На 1 май 1977 година Тодор Живков казва на Борис Велчев на трибуната на отишлия в небитието мавзолей: „Не трябва безпринципно да издигаме децата си".
И в същото време се разтапя от кеф, когато слуша тълкуванията на Милко Балев, че Людмила е дума, производна на други две: мила на людето. После на пленум на ЦК на Политбюро Тато ще обяви Борис Велчев за Дон Корлеоне, а синът му Иля за Майкъл. Но успоредно с това, както твърди добре познаващият го авер Костадин Чакъров, „не търпеше да се направи най-малък намек за децата му... и преследваше с мъст и ярост".
Сега да се върнем на „кипящия за кръв Пенчо Кубадински". Измишльотините в жълто не започват, нито свършват с тая жажда за пречукване. И Игнат Раденков в интервю уж казва „БКП искаше да ме убие". А в нашия случай Дончо пък „разказва" притчи в стил „Андрей Луканов се прощава със сина си на Десети ноември". Идилия.
Пише Дончо прощални писма, споделя с жена си, че ще бъде убит, едно пътно произшествие го тълкува като нарочна повреда на колата от рода на атентат срещу Джеймс Бонд... Работата е там, че Пенчо Кубадински, ако се е познал в „Принцовете", би трябвало да черпи Дончо. Защото го е показал обикновен и човечен. Легендата тръгва от описаната в романа изключителна колекция от ловни трофеи на стария Борозанов. Но подобни чудесии са имали във вилите си кажи-речи всички от висшия ешелон. Борозанов от „Принцовете" не е Пенчо Кубадински, но не това е важното.
Работата е там, че кръвожадност у колоритния държавник-ловец през ония години не е имало. Поне до 1978 година Кубадински е един, той става друг по-късно (авторът не скрива отрицателното си отношение към Кубадински от втората половина на осемдесетте години и го смята за един от убийците на Серафим Северняк). Ето думите на човек, който добре го е познавал – Анчо Бекяров, безхитростен човек, прекарал четвърт век в УБО: „До 1976 година Пенчо Кубадински и Тодор Живков не се понасяха... Знам редица случаи, при които прозираше неприязъността на Живков ... използваше всеки случай да го уязви, особено в негово отсъствие". Такъв човек не си слага главата в торбата.
И пак да цитираме Чакъров: „Семейство Кубадински не търпяха дългове като някои други... държаха да си заплащат всичко... Строеше вилата си, много по-малка от тия на другите, и плащаше всичко по пазарни цени, докато други като генерал Кашев не плащаха и стотинки за материали, нито актуваха труда". Такъв човек не отмъщава в кръв.
Иначе си имал и човешките недостатъци. Можем да предположим, че база за негативизма на Тато е бил ловът – Живков е казвал, дори го е писал в един поздравителен адрес до академик Балевски: „В лова никой не може да се мери с мене, камо ли да ме надмине".
А това са думи и на Пенчо Кубадински. Губел настроение при всяка по-голяма слука, дори на близък приятел като Емилиян Станев. Изобщо не търпял много-много противно мнение. За каквото и да било. Така разказва не само Анчо Бекяров, но и други, които са го познавали. Този ранен Пенчо Кубадински от 1975-76 години не може да мисли за „мокри” поръчки, особено пък за един в нищо неизобличил го писател. Кубадински прочее имаше три деца, нито едно от които не живя живот на принц...
