Три българки слагат в джобовете си Мата Хари

Автор: Борис Цветанов

Разузнаването не е приключение, нито майсторлък на евтини трикове, най-малко пък увеселително пътуване зад граница, а преди всичко продължителен, упорит и тежък труд, който изисква много усилия, напрежение, настойчивост, самообладание, воля, сериозни знания и голямо майсторство – това са думи на една от най-големите легенди в световния шпионаж за всички времена Рудолф Абел (а може би Александър Белов, Йохан Вайс, Уйлям Хенрикович Фишер или Бог знае – всяко истинско име в разузнаването е предпоследно).

Свикнали сме да свързваме разузнаването с железни мъже от типа на Джеймс Бонд и Емил Боев. Но шпионажът има и женско лице. Еталон, разбира се, е Мата Хари. Нека видим какво казва и друга легенда, бащата на ЩАЗИ – кошмарът на генерал Гелен, ЦРУ и МОСАД, Маркус Волф: „Мога да говоря за жените разузнавачки само в ласкава форма. Когато избират своя път, те са по-лоялни и изпълняват дълга си до най-малка подробност... В трудни условия или при арест са по-издръжливи от мъжете. Опитът ме е научил да разчитам повече на жени шпионки". Само ще вметнем – същото, но с малко по-други думи, е казвал и една друга легенда – Никола Гешев.

Снежана Василева е родена разузнавачка. Това че баща й бил кадрови офицер от ДС е само катализатор. Въпреки забраната на родителя си, момичето влиза в контакт с шефове от Първо главно, сред които и генерал Стоян Савов, незаслужено руган днес от нищо неразбиращи от шпионаж полуграмотници.

Тя не крие, че всичко е започнало с мечти по романтика и авантюризъм. Дори първият контакт е като във филмова класика – в кабинета на генерала е отнесена увита в килим. Следва сериозна и всестранна подготовка. За да влезе пак като в класика от Джон льо Каре или Юлиан Семьонов в чужда самоличност. Българката ще се превъплъти в народопсихологията на немско момиче с трудна съдба.

За двойствения живот, който й предстои, тя вече има опит – завършила е немска гимназия, кандидатства за утеха на баща си право, а тайно се опитва да влезе във ВИТИЗ. В същото време контактува с хора от ръководството на Първо главно. Тя преминава всички кръгове за влизане в храма на Мелпомена, но баща й научава и я заключва в стаята й преди последния изпит. Но блестящото актьорство продължава. Пак като в роман, Снежана работи като нелегална във Виена, а за опитния контраразузнавач три години дъщеря му следва в Москва.

България е загубила великолепна актриса в онова златно време на българските кино и театър (за да е ясно на читателя, ще й кажем годинките, да ни прости великодушно – 67 са). Тия й качества на неотразима актриса й помагат още в първата задача – явява се със сърцераздирателна легенда на нещастното момиче Анита, с майка – лека жена, починала скоро след раждането й, и неизвестен баща, обиколила съмнителните сиропиталища на следвоенна ГДР. Представяйки се с психически разстройства, тя плаче пред дипломата от кариерата – австрийския консул в ГДР. Той е пленен, влиза в нейния свят, разбирай – капана й. И никога няма да разбере, че това е така...

С помощта на консула, българката заминава за Виена, където работи, следва, търси пътища към висшето общество и стига до приятелство със съпругата на шефа на финансовия отдел на Главното полицейско управление...
Никога няма да научим всичко за Снежана Василева. Всяко „всичко" в разузнаването също е предпоследно. В многотиражките у нас за нея е писано накратко, при това  неточно, непълно, банално... Уж след Виена се завърнала в София. Но нека я оставим сама да си каже дали е така, разбира се, онова, което може.

„Трябваше да се сбогувам с „родината" си, за да се отправя към страната на основното ми предназначение... (можем само да гадаем коя страна, б. а.) В тази страна вече имаше изградена солидна мрежа от разузнавачи нелегали, предстоеше ми работа в екип” – споделя тя.
След края на осемдесетте години Снежана Василева живее в скромен апартамент в Лозенец, гледа внучета, спомня си за оня живот: труден, опасен, напрегнат, романтичен, омразен, обичан, отричан, обожествяван, свързан с Дявола, презиран, събиран, издиган, обикновен и приказен...

Родената в Кюстендил Петрана Цветкова Младенова емигрира в Париж. Тя е агент на военното разузнаване. По онова време под прикритието на дипломат там е друга легенда, за която сме разказвали: Владимир Стойчев. По-късно под чуждо име с голям бизнесмен Петрана ще замине за Полша. В Краков ще закупи 60 декара земя, продукцията на която ще се изпраща до елита на Райха. Срещу което ще тече към София безценна информация. Ще се завърне в Париж, ще се омъжи фиктивно за Боб Ларше. Това е онова малко, което се знае що годе. Не знаем нищо за дейността й в края на четиридесетте и през петдесетте години на миналия век. Връща се в България през 1960 година.

Третата ни дама изцяло покрива критериите за поне външна прилика с Мата Хари. През 1985 година настъпва ерата на зомбито Горбачов. Вещата в тайните работи Румяна Угърчинска, преподавател в Института по криминология в Париж, близка с френските тайни служби, пише за това как през тази година „една съблазнителна българска разузнавачка накара шефовете на НАТО да загубят съня си".

Тя се казва Гинка Гранатова.
При последното си превъплъщение се представя за унгарка, политическа емигрантка в Белгия. Отваря в Монс нощно заведение, наречено „Лъки бар", в близост до главната квартира на НАТО. Блестяща и привлекателна, тя сама посреща елитните си гости, най-вече офицери от американските представители в Брюксел. И изпраща в София  ценна информация. Поредна причина за завист от страна на КГБ, каквато проявяват и за Снежана Василева.

Провалът на Гинка е класика. Случайност. Както и при Мата Хари... Един френски полицай, случайно командирован до Брюксел, случайно научава за неотразимия „Лъки бар", случайно решава да се отбие една нощ, случайно се сблъсква с българката... Случайно преди години той е участвал в едно разследване на френското контраразузнаване срещу... същата тази  българка, но тогава тя е с друго име и от друга народност, пак в бар – в оня случай „Сен Доминик"...

Нашата разузнавачка тогава се измъква като в класически роман.
Френският полицай съобщава за находката си в контраразузнаването на НАТО. Следва професионално разследване. Нишката е измъкната, разкритията са фантастични, шефовете на НАТО се хващат за главите: българската разузнавачка години наред е черпела сведения по класически начин в заведения в Турция, Западна Германия, Франция и Белгия. Може би и другаде. Но това е повече от много.

Един по един са привиквани в контрашпионажа на централата над седемдесет офицери, предимно американски, за да дават разяснения какво са споделяли с красивата шпионка. Може би поне още 70 офицери е трябвало да бъдат разпитани. За да не се стигне до скандални разкрития, които да разтърсят дори Вашингтон, следствието е прекратено. Гинка Гранатова е репатрирана (така е според France Soir на 30 август 1985 г.). Но професионалисти смятат, че е заменена с натовски шпиони, заловени в България и СССР. Кой знае. Ако е така, било е елитен кон за кокошка.

Читателят може би не е чувал за нито една от нашите три кралици на шпионажа.
Но това е съдбата на всеки истински разузнавач.
В разговор с Борис Афанасиев съм запомнил неговия отговор на въпроса ми, не се ли чувства ощетен, малко се знае за него. Отговори ми със стих на вечния Омар Хаям: „Ти пренебрегнат си и без награда. Забрави./ А дните отминават като сън –  пак забрави./ Небрежно вие Вятърът: Жизнената Книга/ отгръща неудачно листи – може би...”


В категории: История , Горещи новини