Костите на наследниците на възрожденеца открити случайно при ремонт в гръцките гробища в Истанбул
Автор: Камен Христов
Един от най-достойните българи, който има водещ принос за възраждането на българската църква, пръв дава предложението за създаване на БАН и лично освобождава от заточение Иларион Макариополски, незаслужено тъне в забвение. В страната ни дори няма паметник на този почтен и достоен мъж, а костите на наследниците му бяха намерени съвсем случайно преди 7 г. при ремонт в гръцките гробища в кв. Шишли в Истанбул.
Роден през 1817 г. като Гандю Кръстев Баев, Гаврил Кръстевич се образова в Котел и Карлово при елиниста Райно Попович, с когото десетилетия си пишат писма на гръцки език по темата за служенето на ползу роду. Учителства в Сливен и покровител му става най-влиятелният човек след султана в Османската империя по това време – княз Стефан Богориди. Благодарение на него Кръстевич завършва гръцката гимназия в Цариград, където съученик му е Г. С. Раковски. След това и право в Сорбоната в Париж.
В Цариград се завръща в началото на 1844 г. и става секретар на Богориди, който го праща за управител на остров Самос. Тук Кръстевич се заема с работа за подобряване благосъстоянието на острова и разказва за това в едно свое писмо до Райно Попович от 1848 г., в което пише: „Упражнявам се паче улучшението на състоянието на жителите того острова.
Уредих школи по сичките села с общи доходи, поправих по място и йоще ще поправя законите, и други някои работи, от които виждат жителите, че се трудя от все сърце за доброто им и са много благодарни: поминуват си мирно и весело, когато други път много се мътеха и безпокояха. От там и аз се радвам, и Князът ма люби. Дано Господ ми помогне да сторя още някое и друго добро на това гръцко място, за да ме помнят мене българинът." Пет години по-късно княз Богориди изтегля Кръстевич в столицата и го прави свой личен секретар и съветник.
През 1868 г. е назначен във Висшия правосъден съвет на империята, като в същото време преподава и търговско право в Юридическата академия в Цариград. Там той се занимава и с книжовна дейност, редактирайки популярното списание „Български книжици" и пише прочутите си студии „Писма за някои си мъчности на българското правописание" и „Кратко изследование на българската древност" – първообраз на знаменитата му „История Българска", чиято първа част излиза през 1869 г. Вторият и трети том на този негов труд, които е трябвало да обхващат времето до 1041 г. сл. Хр. (въстанието на Петър Делян срещу византийските поробители), така и остават недообработени и неиздадени.
Както споменахме в началото, Кръстевич има сериозен принос за създаването на БАН и е приет за първи почетен член на Българското книжовно дружество през 1871 г.
През 1850 г. той заминава на мисия в Света гора. Там при разрешаване на имотен спор между Хилендарския и Ивирския манастир успява със застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов и благословията на Богориди да освободи от заточение Иларион Макариополски и да го върне със себе си в Цариград.
Видният духовник е бил заточен за 5 г. в Атон заради свои прошения до Високата порта, в които излага исканията за самостоятелна българска църква. Двамата с Кръстевич се познават от по-рано, но от този момент започват да работят заедно по българския църковен въпрос.
В тази дейност Кръстевич използва познанията си по европейско, османско и църковно законодателство, връзките и влиянието си сред цариградската българска диаспора, османския държавен апарат и Вселенската патриаршия. Той участва във всички комисии, събрания и събори, като под негова диктовка са написани основните правни документи, довели до създаването на Екзархията, включително проектите на турското правителство и окончателният ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г., с който Българската православна църква получава своята независимост.
Кръстевич играе историческа роля в Източна Румелия най-напред като помощник на Алеко Богориди, а след това и като самостоятелен управител. „Ако и българин по потекло, не умееше да говори български, но по чувство той бе и се показа добър патриот българин. С достойнство и енергия защити придобитите права на Източна Румелия пред посегателствата и опитванията на Високата порта да ги игнорира или накърни и умя да даде и запази български характер и колорит на поверената му област”, пише в спомените си Йоаким Груев, който по това време е директор на народното просвещение и вероизповеданията.
Макар че с работата си подготвя развръзката със Съединението, мнозина подценяват ролята на Кръстевич в „нежната революция”, тъй като доброволно предава ключа на града на четниците. Отрицателните настроения срещу него са подхранвани от серия унищожителни статии на Захари Стоянов във в. „Борба”, в които му лепва прякора Треперико паша, тъй като заради преклонната възраст по това време ръцете му вече треперели.
Ролята на Кръстевич се смята за пасивна, но истината е друга.
До последно той запазва благосклонен неутралитет. Въпреки че изгонва от резиденцията си руския военен аташе полковник Чичагов, който му предлага руска военна помощ, до последно като българин той покровителства негласно Съединението. Кръстевич съзнателно търси тази пасивност, тъй като не иска да постъпи непочтено към султана, който го е назначил, нито пък към народа си и да изцапа ръцете си с кръв.
През това време към Пловдив настъпва четата на Чардафон, който се е обявил в Панагюрище за водач на Хвърковата чета и обикаля кръчми и мегдани да агитира народа да подкрепи Съединението. На 5 септември вечерта с малка войска Чардафон влиза в покоите на Гаврил Кръстевич, извлича го от леглото му и го арестува, а докато се предава, управникът казва: „Съединение, съединение, та какво от това? Аз съм българин, имам заслуги: и аз съм за съединението. Ако аз съм загубил всичко, то поне народът спечели."
После той бива подложен на нечовешко унижение, като Чардафон го настанява във файтон и по халат, редом до приятелката си Делка Шилова, го развежда из целия град за посмешище на всички. Грозната случка е описана от Йоаким Груев, а по-късно и от Тончо Жечев, който я разказва в едно от есетата си в „Българския Великден или страстите български”. Няколко дни по-късно Кръстевич е освободен от ареста и заминава за София.
През последните 13 г. от живота си Кръстевич живее в Цариград в пълно забвение.
През това време помага на Екзарх Йосиф І, който оглавява Българската екзархия. С лични средства участва и в строителството на Желязната църква „Св. Стефан”. Умира на 16 ноември 1898 г. в цариградското предградие Ортакьой. Неговите политически приятели – народняците на Константин Стоилов, които са на власт в София, решават на заседанието в парламента два дена по-късно „да се положи един венец на гроба на покойния от страна на Народното събрание".
Дълги години след това Кръстевич изпада в забвение. През 2006 г. тленните останки на наследниците му – неговия син Стефан Кръстевич и дъщеря му Александриди, са открити в гробницата му в гръцките гробища на кв. Шишли, Истанбул. Това става случайно при ремонта й, тъй като тя сериозно пострада след земетресението през 1994 г. В семейния вечен дом са намерени и костите на съпругата му.
Гробницата е построена през 1905 г. в гръцките гробища, тъй като до 1912 г. няма български. Чак тогава със специално султанско ираде се разрешава на Екзарх Йосиф І да купи място в Ерикьой, където да бъдат погребвани българите.
