Разказ на една потомка на тракийски бежанци, заселили се в граничното село Странджа
Автор: Рачка Касърова
Прадядо ми Продан Стоянов Касъров е роден през 1856 г. в село Тастепе, Лозенградско. Създава семейство с Мария Касърова, с която имат пет деца – трима сина и две дъщери.
Родът Касърови е бил от най-заможните в селото. Притежавали много земи, лозя, гори, овце, дребен и едър добитък, пчели. Имали две къщи, в които фамилията живеела в разбирателство. Там се раждали, живели и работили поколения наред. Славили се като отлични кехаи, работливи и родолюбиви християни.
Традиция в рода е почитта към светеца свети Илия, чието име носил един от синовете на моя прадядо. На празника на светеца всяка година фамилията давала животно от стадата си за курбан.
След Руско-турската война положението на българите в Източна Тракия става непоносимо тежко. Това не подминава и рода Касърови.
Синовете на прадядо ми взимат дейно участие в подготовката и провеждането на Преображенското въстание. Те идват в България, за да намерят пушки за въстанието. Учат се да стрелят в кашлата на кехая Стоян. След погрома на преображенци, освирепелите башибозуци подлагат под нож всеки хванат мъж. Изнасилват моми и невести. Християните замръкват без да са сигурни, че ще осъмнат… Младите мъже, взели участие във въстанието, успяват да избягат в България. В Тастепе остават само възрастните, жените и децата, които също поемат пътя към родината – само с това, което е на гърба им. С тях тръгва и родът Касърови.
Първо те се заселват в село Белила, а по-късно се пръскат във Факия и Момина църква. Огънчето в душата им тлее от мъка за всичко, останало в Тракия. Това кара прадядо ми Продан да се пресели в най-близкото село до границата – Кайбиляр (дн. с. Странджа), с надеждата, като се оправят нещата, да се върне по-бързо в родния си край.
С тази надежда съм го запомнила. Изповядаха я и другите бежанци, насядали вечер след тежкия изнурителен труд на одяланата върба пред родната ми къща. Приказката им бе за „долу” и всичко, останало там. Те вярваха, че ще се роди българското чедо, което ще разуми, че в Източна Тракия има изгубена изконна българска земя. Не ги напускаше вярата, че и за тракийците ще огрее правда и ще си върнат онова, което бяха градили с потта на телата си и със съсухрените си ръце. Бленуваха денонощно да се завърнат пак там, където ги чакаше примрялата от болка и обич родна земя – тяхната пъпна връв. Искаха костите им да бъдат положени на онова място, където са връзвани детските им люлки и почиват костите на предците им.
Уви – не само дядовците и бабите ни, но и татковците и майките ни не дочакаха това да се случи, както и едва ли ще го видим ние – днешните им 70-80-годишни техни потомци. Като жива жарава ме парят думите на дядо ми Манол: „И с вързани очи ке найда двора с двете ни двукатни къщи, градени за мен и моите още двама братя и две сестри”. Често той повтаряше: „Ако очите ми са отворени, когато умра, да знаете, че са жални за моето село Тастепе”. Болката, която отнесе моя дядо на 94-годишна възраст във вечното му жилище, бе болката на всички мои съселяни, прокудени с огън и сеч от родните им огнища.
Иначе дядо ми Манол Проданов Касъров е най-големият син на прадядо. Той е роден през 1879 г. в Тастепе. Създал семейство там с баба ми Минка Стоянова Касърова. След Преображенското въстание дядо ми е търсен многократно от турците, но той вече е успял да избяга в България. И когато цяло Тастепе тръгва към родината, баба ми е лехуса с близнаците Стана и Стоян. Задява люлката с тях на гърба, в престилката взима самун хляб и се отправя и тя душа и деца да спасява. В групата обаче не я искат, тъй като по плача на децата е можело лесно бежанците да бъдат открити.
Така тя сама денем се криела из гората, а вечер по скрибуцането на волските коли и по гълчавата на хората се ориентирала накъде да върви. В устичките на близнаците пъхала сдъвкан хляб, завит в парцалче. Тя разказваше, че „от бърните й течала кръв, а гърдите й били сухи като трески”. Когато минала в българско и настигнала групата, в която се придвижвали свекърът и свекървата й, тя разбрала, че едно от близнаците вече е починало. Два дни по-късно умряло и другото. След този стрес тя успяла да роди пак чак през 1906 г. в село Факия – леля ми Рачка. А през 1911 г. в Кайбиляр се ражда и баща ми Продан.
По-късно леля Рачка се омъжва за Рале Станков Мечев. Имат син Станко, който става икономист. Той има дъщеря Румяна и внуци Атанас и Станимира. Баща ми се жени за Неделя Георгиева Арифонова. От брака им се раждат три дъщери – Милка, Георгина и аз – Рачка. Кака Гинка бе стожерът, около когото винаги сме се въртели всички. Голямото сърце, което носи, къта топлина за целия ни род.
Братът на дядо ми Манол – Илия, има пет деца, а другия му брат – Христо, също три дъщери. Сестрата на дядо ми Стана и тя има три деца, докато по-малката сестра – Георгина, само един син Костадин.
Прадядо ми, заедно със семействата на синовете си и голямата си дъщеря се заселват в Кайбиляр, като закупуват земи от напускашите населеното място турци. Построяват си къщи и живеят до последните си дни там, занимавайки се със земеделие и животновъдство. Най-малката от сестрите избира да се засели в Ямбол.
Тракийските бежанци са трудолюбиви и сговорчиви люде. Разбрали, че Кайбиляр ще е дълго време вторият им дом и мястото, където ще гледат децата си, бедни, но поне свободни, те се отдават на непосилен денонощен труд, за да преборят пущинаците и отвоюват земя за ниви и лозя, както и за ливади на новите си стада.
Работливи и родолюбиви, с доброволен труд новите кайбилярци преустройват старата турска кръчма в училище. Пак с безвъзмездни усилия си построяват църква и манастирче.
За съжаление днес село Странджа е почти обезлюдено и населението му е едва тридесетина човека – все потомци на бежанци, все на по 70-80 години. Надживели първото десетилетие на ХХІ век, те живеят откъснати от света – без транспортна връзка дори с общинския център Болярово и без нито един магазин. Няма откъде да си вземат дори хляб.
И те като предците си таят надеждата, че ще дойде ден, когато някой от управниците ни ще осъзнае, че от моето родно село Странджа започва Родината. Че това са святи земи, защото са опазени и облагородени с потта и сърцето на източнотракийските бежанци.
знам родът ви знам и къде са къщите ви.не се безпокойте и ние пра пра внуците мислим че всичко ще си доиде на място :))дано се сетите кой съм казвам се иван
