Как преди 620 г. Търновград падна под турския ятаган

Автор: Маргарита Атанасова - Арачийска

Връщам се назад в годините, когато за пръв път видях търновските руини такива, каквито бяха останали след 500-годишното робство. Бях в четвърти клас, когато в ученическа екскурзия със селския автобус на Бяла черква пристигнахме край скалистия и потънал в бурени хълм Царевец.

Останах учудена от многобройните разхвърляни камъни и високата трева, през която се движехме по утъпкани пътеки. Най-незабравим е споменът ми от една разрушена постройка, която се състоеше от четири оголени стени, ерозирани от вековете, без покрив и с буренясъл под. Разказвачът, както наричахме екскурзовода, каза, че това е било църква, наричана „Св. Петка”. Като много впечатлително дете останах сама и се оглеждах почти уплашено, защото ни обясниха, че тук са изклани много хора...

По-късно, вече като студентка в историческия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, през едно лято под ръководството на прекрасния ни преподавател по археология проф. Станчо Станчев (Ваклинов) – отдавна покойник, извършвахме археологически разкопки под руините на Царевец, където открихме поселище с останки от вкопани в земята подобни на колиби къщурки с прости домашни посуди и съоръжения. Навярно там, извън крепостните стени на царствения град, са живели бедни жители, от чиито обаче домове са излизали войници за търновските царе.

Та по време на разкопките, вече запозната с историята, разглеждах отдолу скалите и голямата височина, над която са били изградени високите и стабилни крепостни стени. Опитвах се да си представя какво се е случвало някога тук и как е паднал градът под ятагана на заобиколилата го в обръч турска орда. Тогава именно чух няколко предания за предателя с отсечената глава, за раздялата с Патриарх Евтимий, за вдървената ръка на палача, който трябвало да отсече святата му глава...

Положението на България при цар Иван Александър вървяло все повече към упадък. Деспот Иван Александър, един от видните боляри, владеещ Ловешка област, бил племенник на Михаил Шишман, поради което бил поставен за цар като продължител на династията Шишмановци в периода 1331-1371 г.

Иван Александър имал два брака – от първата си съпруга, влахинката Теодора, имал син Иван Страцимир, а от втората, покръстена еврейка, наречена пак Теодора, е синът му Иван Шишман. Между двамата братя нямало братско разбирателство. Иван Страцимир ламтял за власт и затова неговият баща му дал да владее Видинската област – от река Тимок до р. Искър. Иван Шишман останал като бъдещ престолонаследник.

Преди това обаче в Североизточна България се отделил като самостоятелен владетел Балик (вероятно от кумански произход), който след смъртта си бил наследен от брат си Добротица, по чието име навярно тази част била наречена Добруджа. Освен че държавата била разпарчетосана на три части, имало и други боляри, които се отделили от централната власт: Углеша, Вълкашин и други. България била разкъсана, разединена и без силна централна власт.

Наред с това Византия, Сърбия и България били почти в постоянни междуособни войни и непрекъснато се съюзявали помежду си срещу третата от тях. Алчността, властолюбието и агресивната политика за завладяване на съседски земи така заслепили балканците, че те не обърнали достатъчно внимание на голямата опасност, която надвиснала над всички – азиатските завоеватели.

Нещо повече – Византия например в съюз с техни войски воювала срещу Сърбия, а по-късно и Иван Александър във войната си с Византия привлякъл турски наемници. Тогава завладял Анхиало и обсадил Месемврия, но това била последната война между българи и византийци преди и двата народа да паднат под властта на турския султан Мурад І. Преди това, за да е добре с турците, Иван Александър дал за жена на Мурад І сестра си Елена.

След смъртта му обаче нямало какво да попречи на султана да посегне на Търновското царство. На българския престол се качил Иван Шишман, който отначало бил васал на турския султан, после му дал сестра си Кера Тамара – Мара, за украса на турския харем, но и това не спасило Търново, българските земи и балканските държави. Турците нахлули в българските предели като завоеватели.

Виждайки опасността, Иван Шишман хукнал да отбранява застрашения Никопол, а в Търново останали само малко войници и мирното население. Духовното водачество и ръководство на отбраната се осъществявало от патриарх Евтимий.

Преди да тръгнат към Търново турците завладели западните български земи и Македония, като извършили големи зверства, за които светогорският монах Исай писал: „Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в робство, а онези, които останаха – смърт несретна ги покоси, защото загинаха от глад. Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете... И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите.”

Това са историческите факти, а какво разказват легендите, запазени в народната памет през цялото време на турското робство.

Марино поле

То днес се намира в центъра на Велико Търново като парк. Легендата разказва, че турският султан поискал за своя харем стройната и красива Мара (Кера Тамара), дъщеря на Иван Александър и сестра на Иван Шишман. Обещал, че ако тя се съгласи, ще пощади България – така че от нея зависел мирът в българската земя. Мъка свила сърцето й, но народът й бил по-мил от всичко и тя склонила. Дошли султанските пратеници. През нощта търновци не запалили свещниците в знак на мъка. На другия ден по обяд народът се стекъл по скалистия път при западната врата на крепостта, който извеждал до обширната поляна под Орлов връх, където пратениците на Мурад разпънали разноцветни шатри и чакали българката.

От крепостта се задало прощалното шествие и Мара се принесла в жертва за родината си. Народът я обсипвал с цветя и ронел сълзи заедно с нея. Шествието спряло на определеното място и Мара със своите другарки се качила на разкошна колесница, зад която имало и други каляски, натоварени с нейния чеиз. Патриарх Евтимий приближил до нея и й казал: „Чедо мое! Ти правиш най-голяма жертва за доброто на българския народ. Но той никога няма да те забрави. Макар и невеста на неверник-султан, носи този честен кръст под дрехите си и никога не забравяй, че си българка!” Мара целунала насълзена святата ръка, после махнала за сбогом и керванът потеглил.

Търновци дълго гледали след отдалечаващия се керван. Вечерта свещниците в домовете им пак не светнали. Така тогава се изразявала народната мъка. А мястото, където българката се разделила с народа, било наречено Марино поле.

Шишмановото дърво

Било пролетта на 1393 г., когато Иван Шишман бил в Търново и се тревожел от приближаването на нашественика. Една вечер неговите войници се били събрали край голям огън в близост до храма „Св. Петка” и си говорели за опасността и за семействата си, оставени извън крепостта. Към тях се присъединил и предводителят им. Изведнъж Иван Шишман грабнал недогоряла главня, вдигнал я високо над главата си и извикал силно в ранната утрин: „Когато от тази главня израсне дърво, България и българският народ ще бъдат свободни!” А после забил главнята в земята. Когато турците нахлули в крепостта и разрушили всичко, тя останала под руините...

Нижели се векове. И един ден станало чудо! Изпод камъните, където се знаело, че е забита главнята, се показало нежно стръкче. То започнало бързо да расте. Скоро се превърнало в мощен дъб със силно разклонени клони, които се издигнали по-високо от другите дървета. Старците сочели дървото на внуците и казвали: „Онова дърво – то е Шишмановото. Израснало е от главнята. България ще бъде свободна!”

Към 1907 г., според някои данни, дънерът на Шишмановото дърво достигнал два човешки обхвата. На него била поставена табелка: „Това дърво да се не бута!” Така то  дълги години след Освобождението е единствената видима светиня от българското минало.

Белите сенки в храма „Св. Петка”

От три месеца Търново било в обсада. Но това не попречило на голямата любов на Борил и Десислава, които искали да се венчаят. В ранната първа неделя на юли 1393 г. младоженците пристъпили с близките си в храма „Св. Петка”. В него били запалени свещи и свещеникът започнал да благославя младите... Изведнъж вратата на църквата се отворила с трясък, вътре нахлул един войник и извикал, че турците са вече в крепостта. Мъжете хукнали за оръжието, жените запищели. Царевец горял. В храма  нахлули турци и с ятяганите си посичали всичко живо, намерило в него защита. Свещеникът и младоженците се скрили в олтара. В здрава прегръдка те сключили ръце и никой повече не ги видял.

Заредили се робски години. Храмът стърчал самотен сред руините. Скоро завоевателите го превърнали в джамия. А сред населението се разнесла страшната мълва, че през нощта срещу всеки петък свещеникът излизал от олтара, за да завърши венчавката, а от сводовете се чували песни. Щом сутринта в джамията се споменело името на Аллаха, две бели сенки се появявали от двете страни на олтара и приемали образите на Борил и Десислава, които гледали страшно.

За да омилостивят духовете им и да ги накарат да се приберат в олтара, турците започнали да им оставят по един чифт жълти чехли. Те ги вземали и изчезвали, но историята продължила да се повтаря пак и пак... Страшните видения много смущавали турците и те съборили храма, а на мястото му издигнали нова джамия. Но и в нея всеки петък пак се чували венчални песни и двете сенки отново гледали с гневни очи. И така – до 1877 г., когато Търново бива освободен от руските войски.

Предателството и жидовия гроб

Ордите на Сюлейман Челеби – син на султан Баязид, напразно се опитвали да превземат царствения Търновград. Отбраната ръководил беловласият патриарх Евтимий. Турците се заканвали да изколят всички в крепостта, да изгорят града. И накрая, след тримесечна обсада, решили да се откажат. Но на помощ им дошъл коварен предател. Било четвъртък, 17 юли 1393 г. Един мъж дотърчал в шатрата на Сюлейман и му предал ключа за Френхисарската порта на Царевец. Диви орди нахлули в непревземаемото иначе укрепление. Улици, храмове, къщи – всичко почервеняло от българска кръв. Черен дим се извил към небето. Истински ад!

На северозападния хълм срещу Търново стоял Сюлейман Челеби и гордо очаквал българите да му донесат като на победител и ключа за главния вход. Но отново задъхан дотърчал предателят, чието име народът така и не пожелал да запомни. Търновци незнайно защо го нарекли жид – така викали на евреите. Та паднал на колене пред Сюлейман жидът и казал: „Победителю на вселената! Твоите войници нямаше да направят нищо без мене. Аз предадох ключа на крепостта. Не заслужавам ли за това награда?”

Турският велможа погледнал с презрение предателя и му казал: „Да, ще ти дам заслужена награда! Отрежете му главата! Такава е наградата за предателите! Днес предаде тях, утре може нас да предадеш! Нека орлите разкъсват месата му по скали и самотни върхари! Предателят не заслужава друга участ!”

Обезглавили предателя-жид. Внезапно трупът скочил и хукнал без посока по урви и по баири и паднал в дълбок ров. Долетели орли и разкъсали тялото му... Турците нарекли хълма „Картал баир”. И до днес на него му казват Картала, макар на български да е  „Орлов връх” или „Орловец”.

Когато жидът бил посечен и Челеби си тръгнал, очите на главата замигали и тя се търкулила да търси трупа си. Мятала се насам-натам, а кучетата лаели след нея, враните пък грачели. Накрая и главата паднала в ямата. От предателя останали да се белеят костите, върху които валяли дъжд, сняг, падала кал, даже и костите нямали спокойствие от презиращите ги и българи, и турци.

Ненавистта се предавала от поколение на поколение. Всеки българин, който минел оттук, знаел, че костите са на предателя, вземал камък, хвърлял го върху тях и изричал: „Проклет да е! Да е проклет и тоя, който мине оттук и не хвърли камък и не каже: „Проклет да е!” Така се трупали камък върху камък. Със страшни проклятия нараствала  грамадата над жидовите кости, а мястото било наречено Жидов гроб.

За този страшен обичай пише и д-р В. Ст. Берон, който през 1856 г. идва за пръв път в Търново. Той разказва, че кадията, кехаята и мюдюринът отивали на Жидовия гроб, носили на кон овен, който бивал заколван над гроба. Кадията прочитал молитва, разкъсвали овена и го разпилявали на късове над жидовия гроб. После идвали орлите... „Нам ни се каза – отбелязва Берон, –  че трябва да хвърлим отгоре му камък.

Като попитахме защо... нам отговоряха: „Тъй е останал по предание обичай, за да се изразява всякога ненавистта на българина към тоя народоубийствен пакостник и народен предател-жид!” И наистина на жидовия гроб имаше толкова нахвърляни камъни, щото те представляваха една грамада от 1,5 м височина и ширина. Наоколо не се виждаше нито един камък и аз съм бил често принуден да си нося камъчето от по-далечно място!”


В категории: История , Горещи новини