След филма „Черните ангели” изкуфели старчета се изживяват като храбри народни отмъстители
Автор: Борис Цветанов
С появата на култовия филм на Въло Радев „Черните ангели" през септември 1970 г. ЦК на БКП е затрупан с писма на изкуфели старчета, в чиито душици екранът е взривил заспали чувства. Всички в надпревара се представят за „черни ангели", „народни отмъстители" (кавички слагаме като знак на запазена терминология), „славни синове народни", отправяли „куршуми на възмездието” срещу „фашистки изверги". Но които, поради „естеството на работата", пък и най-вече заради „вродената им скромност" досега си мълчали...
Това не е нещо ново за спящите красавици от ЦК, но този път им направило впечатление, че петима са различните другари, всеки от които „със законна гордост" се представял за „изпълнител на народната присъда" над агент провокатора от Обществена безопасност Николай Кузинчев, ликвидиран на 2 януари 1925 г. в центъра на София.
Един от тях за втори път се прави на храбрец. Още непосредствено след Девети, Коста Андреев Иванов, родом от Кюстендил, праща изложение до ОК на БРП в Пловдив, в което се изтъква като неуловимия храбрец, ликвидирал провокатора. И дава подробности – бил личен, неизвестен дори на ЦК, охранител на Станке Димитров и когато станало ясно, че Кузинчев е провокатор, той му наредил да го ликвидира, което Иванов сторил, въпреки усилената охрана, с която фашисткият главорез се движел.
В Пловдив и София извършват сериозна проверка и установяват, че Иванов си приписва заслуги, ползвайки секретна брошура на началника на Обществена безопасност от онова време Пане Бичев. Сега Иванов се бие в гърдите отново, като не пропуска да сподели обидата, че преди 25 години Партията не му повярвала...
Подобни са излиянията на още четири старчета разбойници. Кузинчев е изключително благодатен обект: кочански войвода, бивш офицер от военното разузнаване, той е най-добрият агент на тайната полиция и, внедрен в самата военна организация, проваля партийните ръководства в Бургас и Пловдив. Нелепа случайност дава възможност на комунистите да се усъмнят в него. И да дадат заповед на тайната си организация, наричана Чека, да го ликвидира.
Всъщност и до ден днешен няма единно мнение по това кой е екзекуторът. В онова време убийството е доста популярно. Цола Драгойчева отделя в спомените си десет страници за историята около Кузинчев. И понеже ликвидирането му е пряко свързано с едно друго, също тайнствено – на софийския градски прокурор Йоаким Димчев две седмици по-рано, стига се до разисквания и в Народното събрание. Двата атентата са извършени почти на едно място – на улица „Париж”, и при двата случая убиецът подхвърля край трупа мека филцова шапка. Вестник „Утро" иронизира полицията: „Остава следващия път убиецът да подхвърли и визитната си картичка и тогава Дирекцията на полицията със сигурност ще знае кой е извършителят..."
Месеци наред министърът на вътрешните работи Иван Русев дава неадекватни обяснения. Но убиецът си остава неразкрит. Затова Кузинчев става любим обект за старчетата, решили, че са намерили начин да се изживеят като „черни ангели” поне в кварталните магазинчета. В други шест писма по-скромни народни синове дават принос като сочат други изпълнители на народната присъда. Тема за перото на Агата Кристи.
Днес събудилият заспали чувства „Черните ангели" е анатемосан, макар да е само филм. Втората реалност (художествената) е измела първата – историческата. Това си е професионална деформация – нима уестърните дават истинската картина на Запада?!
Филмът на Въло Радев има за база серия акции на бойните групи през пролетта на 1943 година, когато са убити генерал Луков, полковник Пантев и Сотир Янев. Внимателен анализ на акциите дава картина, доста различна от всички дотогава, както и по-нататък действия на бойните групи. С малко повече въображение човек може да реши, че си има работа с нищо неподозиращи кукли на конци в ръцете на опитен кукловод.
В добавка ще отбележим, че още на погребението легионите, чиито водач е бил генерал Луков, обвиняват открито двореца за убийството на водача си. Луков, Пантев и Янев са стари заговорници и с подкрепа от Гьоринг вече три години кроят комплоти срещу мекушавия цар Борис и дори не са скривали намерението си да върнат на трона цар Фердинанд.
И досега е жива легендата, че „ние храбро сме се борили"... Че е храбро – да, но това прави реалността още по-жалка. Бойните групи са били съставяни от ентусиасти без никакъв опит, без каквато и да било специална подготовка. И всички са членове на партизански формирования, чиято дейност е различна от специфичната – диверсионна. Бойците нямат дори оръжие.
Едно красиво момиче – Ганка Рашева, заедно с приятелка, облечени като фльорци, примамват из паркове и сокаци германски офицери, където някакъв полуидиот с каквото му падне – дори с отверка – убива фашиста, за да му вземат оръжието. Когато пък има пищови, то в два от три случая засичат, а когато са качествени и дори два, те са „на гол тумбак". Ганка Рашева носи безотказен пистолет в чантичката си, но пък си няма лична карта. А народният отмъстител, който трябва да се свърже с нея, обърква паролата...
Изобщо цялата дейност на бойните групи с днешна терминология са „имитиращ продукт". И вина за тая жалка картина трябва да се търси в ЦК и НОВА.
Защото по това време само в София има дузина магазинчета, в които срещу шепа банкноти е могло да се купи от дамско пищовче, което може да се скрие в пудриера, до щурмови парабелум.
Бойните групи, за формирането на които Вълко Червенков през три-четири дни апелира по радиостанция „Христо Ботев", са могли от време на време да бъдат снабдявани от Москва с модерни експлозиви. Но Кремъл спи за българските партизани и бойни формирования.
Затова, докато в другите страни се взривяват влакови композиции и полицейски участъци, вдигат се във въздуха офицерски казина и пр., у нас героизмът стига до подпалване на няколко копи сено, складове за кожухчета и клане на някое и друго пиянде-полицай или селски кмет полуидиот. Затова и акциите, легнали в основата на филма, са чуждо тяло в историята на Съпротивата.
Допълнителна светлина би могъл да даде живият още Григор Стоичков, на когото е поверено ликвидирането на Данаил Крапчев и Никола Гешев, но той седемдесет години зъб не обелва.
Колкото до атентата в „Света Неделя" „Сикрет сървиз” през цялото време била в течение. Нужен е нов прочит на събитията от онова време и изясняване как и защо мъгливият Албион не можа да разпарчетоса отново „конюшнята" България. Тази история чака разказвача си. Както и това кой, как и защо прати комунистически бойни групи да ликвидират генерал Луков, полковник Пантев и националсоциалистическия идеолог Сотир Янев.
