Пушката на юначния българин е стреляла в три войни
Георги Иванов Нанкин е подвойвода на революционен участък по време на Преображенската епопея и командир на отряд през Балканската война. Роден през 1876 г. в с. Бяла вода, Бургаско, кавалерът на ордена за храброст умира на 11 юли 1957 г. в странджанското село Крушевец, където тази събота (на 28 септември) ще бъде открит мемориал в негова памет.
Беше още млад, но не и малък. Напираше майка му да го жени, а се боеше, защото неговата женилка ще лиши от мъжки грижи невръстните му братя. Георги залягаше за останалото от баща му стопанство, но носеше и други тегоби. Клетва бе положил да се бори за освобождението на Одринско!
В началото на януари 1903 г. нелегалният Георги Костадиев постави началото на революционната организация в с. Бяла вода. През март организаторите Киро Димитров Узунов, Дико Джелебов, Иван Делбозов и Иван Тамахкяров събраха и заклеха мъжете от цялото село. В новоизбрания селски комитет влязоха Петър Станчев, Станко Георгиев, Жеко Недялков, Георги Иванов Нанкин, Вълкан Стамов. За въоръжаване събраха по една, по две и три златни турски лири, според имотното състояние на съзаклятниците. Първите трийсет пушки донесоха от склада на с. Ясна поляна. Командата водеше Георги Нанкин. Покриха ги с житото в хамбара на Георги...
В Бургас научи, че се сформира чета за преминаване в турско. Хвана се на работа в мина Бакърлъка, а все за тръгването мислеше. В началото на май равнината под воденицата на с. Росен побра комитския лагер. Обучението трая само месец. Четническата униформа прилегна на стройното му тяло. Една вечер в края на май лагерът опустя. Скрита от нощта и хорски погледи, дружината премина границата. Георги се озова нелегален в родния си край.
В Стоиловското землище местността Петрова нива бе определена за конгрес на одринци. Делегатите заседаваха, смъртниците охраняваха зоната, а Георги с група другари бе задължен да снабдява хората с храна. В третия ден на конгреса, когато решението за вдигане на въстание бе взето, Георги дойде с тридесеткилограмов товар на гърба. Чак от мандрата на Бяла вода донесе кашкавала и още не бе го стоварил, го изпратиха да смени един от часовите.
Запътилото се за Малко Търново войсково поделение се натъкна на постовите. Изненадата бе взаимна.
Първото задължение на Георги бе да даде сигнал за внезапна опасност, а след това да открие огън по неподготвения враг. Помощта от войводата Яни Попов дойде навреме. Няколко от войниците, повалени на пътя, беряха душа. Останалите се разпиляха из шубраците. Суматохата бе обща, но преимуществото на комитите видимо. Труповете на убитите турци пуснаха в дълбока пещера, мястото на конгреса опразнено, войводите с четите си заминаха по определените участъци.
Въстанието срещу 6 август завари четата в местността Махмукьово, Звездецко землище. Бързаха да нападнат полицейския участък в Бръшлян, но акцията излезе ялова. Бръшлянските заптии не ги дочакаха. Много грехове им се бяха насъбрали към комитите и това ги накара да търсят убежище в Лозенград. Докато въстаниците се върнат в Звездец, и там аскерът бе опразнил казармите. Догаряха главните от подпалените паянтови постройки. Четата тръгна да гони заптиите в с. Бяла вода. Преди да влязат в селото, нападнаха митницата.
Заптиите, вместо да окажат помощ на митничаря, потърсиха спасение в граничния турски пост на Босна. Станала по-многобройна от смъртниците на Звездец и Бяла вода, четата ги подгони. Двадесет и четири часа трая обсадата на Босненския пост. Битката решиха хвърлените бомби-одринки от Георги Нанкин, Иван Делибозов и Йордан Мяшков. Измъкналите се от съборената сграда заптии и аскер избягаха на юг...
Звездецкият революционен участък бе освободен. Дарили републиката на народа, въстаниците споделяха радостта му. Обикаляха поверените им три села и навсякъде ги срещаха с песни и шилешки курбани.
Но опиянението секна. Започна турското настъпление. Идваше Шукри паша с четиридесетхилядната си армия. Подобно на метла помиташе българското население от Източна Тракия. След войската вървяха арнаути и башибозук, за да плячкосват и опожаряват изоставените села. Поручик Стоянов направи опит за отпор със своите четиридесет четника. Първите им изстрели събориха няколко войника, но трябваше да разберат, че това не са наплашените читаци от началото на въстанието. Четниците напускаха сражението и бягаха да настигнат семействата си. Останал с последните, Георги пое с войводата.
Звездец пропищя от нахълталите войници. Плячкосаха го и му удариха огъня от четирите края. „Жал ми бе да горя хубавото село, но нали комитите подпалиха казармите!” бе казал милозливо Шукри паша. Можеше ли префиненият стратег да разбере душата на „дивите” странджанци! След година, когато звездечани се върнат, сълзите им ще бъдат не за дървените къщи, а за каменните училище и църква, които бяха издигнали след черкезките погроми на 1878 г...
През октомври Георги тръгна с четата на Дико Джелебов, защото в сънищата си виждаше само пожари. Нападнаха най-кръвожадните турци от с. Сазара (днес в Турция, б. р.), когато бяха заспали. Бяха се върнали да търсят разплата за изпепелените села, за изкланите бежанци, за живи изгорените паспаловски младежи и да покажат, че в Странджа има още комити...
През 1908 г. се установи завинаги в с. Крушевец. Приласка го и прекрати ергенската му несрета хубавицата Пагона Гайдармова (Пагона ражда 12 деца, от които 6 ще умрат, но 3 момчета и 3 момичета ще оцелеят, б. р.). Гледаше дом и деца, ореше получените от жена му ниви, но надеждата му да види Тракия свободна не секна. Не прекрати и връзката с другарите си поборници за освобождение на Одринско.
Дълго чаканата Балканска война го свари неподготвен. Три дена носи в себе си съобщението за сформиращия се доброволчески отряд от Михаил Герджиков. Децата му бяха малки, а изкушението да тръгне непреодолимо. Не успя да го задържи и Пагона. Върнала се от чешмата, разбра, че той е заминал – торбата му не бе на пирона и прясната пита преполовена.
Бяха сигурни, че тоя път победата е тяхна.
Тръгнаха по познатите комитски пътеки: Ясна поляна, Визица, Граматиково, Кости, Бродилово, Малък Самоков, Чаталджа. Забравил за раните от Преображение, народът ги срещаше с радост, сигурни, че многогодишните им надежди се сбъдват.
Знаеха ли какво ги очаква! Разформироваха отряда преди края на войната. Получените ордени и удостоверение за участие в освободителната Балканска война щяха да напомнят на Георги за времето на премазаните възторзи.
В Междусъюзническата война бе на Румънския фронт. Цялата Европейска война Георги Нанкин прекара в Македония. Биха се с гърци, с французи, със сърби и едри като върлини сенегалци. Устоя на студ и влага в износено облекло и ботуши, и на гладни дни, когато във вещевите торби имаше само сурова царевица.
Но най-унизителното бе останало за края – в пленническия лагер край Солун. Измъкнаха се с бягство с няколко другари от тоя ад. Смили се над неволята им капитанът на италиански товарен кораб. Обеща да ги откара до Цариград, но в Мраморно море се натъкнаха на мина. Как се добраха до брега на Тракия, Георги не искаше да си спомня. Поведе измокрените и изплашени другари към България.
Окъсан, отслабнал до неузнаваемост застана на пътната порта... „Таткооо!” – извика деветгодишният му син. Изправила се, Пагона изпусна пълното с мляко бакърче. Третото от децата – момиче, бе оставил на месец, сега бе четиригодишна. Тя скри уплахата си от страшния човек в престилката на майка си...
В новопостроената си къща на шосето извън селото отвори дюкян за печалба, той му донесе разорение. Пътуващите каруцари по шосето Бургас –Малко Търново бърже прецениха доверчивия му характер. Разбраха го и някои от съселяните му, които имаха склонността да не плащат взетите на кредит стоки. След седемгодишно търгуване в празния му дюкян остана само дебел тефтер с несъбрани вземания....
Беше 11 юли 1957 г. Цялото село бе излязло да жъне общата нива. Георги подмами останалите му пет кози и ги пусна. Още от нощта обръч стягаше гърдите му. С пъшкане дочака напиращото утро... Изправил се над него, връх Живак го зовеше. Пое по върлото, уверен, че ще го изкачи. От височината му ще надникне на юг в смълчаната безкрайност на Странджа. Там, в невидимото, ще усети как тя се слива с равнината на Тракия. Викаха го и буките, и хукналата по камъните Зелениковска река, и упоителният мириз на мащерката, и лилавият килим на метличината, с които трябваше да се прости.
Панайот Маджаров
Откъс от книгата „Свято съзаклятие“
