И до днес се тиражират лъжи за известния опит за самоубийство на Ангел Каралийчев
Автор: Борис Цветанов
Сума ти години вече се въртят създадени някога от някого и преписвани от тоя и оня заглавия и текстове, излезли по калъп, от рода на: „Ангел Каралийчев се прострелял от любов", „Ангел Каралийчев се самоубил заради жена си", „Ангел Каралийчев се гръмнал заради актриса", „Ревнивият писател опитал да се самоубие заради актриса" и пр.
Напразно страдалецът Иван Кръстев разказва истинската история. А по принцип страдалците говорят истината. Стара мъдрост гласи: „Страданието изгаря фалшивото у човека".
Иван Кръстев и Ангел Каралийчев, българският Андерсен, както го наричаха, бяха неразделни. Десетилетия наред. Осемдесетгодишен, след дълги безплодни усилия да намери спонсори, Кръстев продаде апартамента си, за да издаде книгата си със страници от преживяното с Ангел Каралийчев, озаглавена „Пътник до едно сърце". Някога Иван Кръстев е започнал устремно и блестящо като поет. Но намира тихо пристанище в детската литература и живее незабелязано за литературния живот на социалистическия реализъм.
Но другарува с доста от големите имена. На първо място с Каралийчев. Може да се каже, че е бил негова сянка. Той най-добре знаеше тайната история на куршума, който българският Андерсен носеше в тялото си повече от 45 години. Истинската история е доста по-романтична, отколкото въртяната като грамофонна плоча, съдържаща се в заглавията, с които започнахме...
Ако преразказвачите четяха повече, можеха да сложат и по-сензационно заглавие като “Писателят, който куршум не го лови” например.
В дневника си Иван Кръстев години наред е водил записки: „Става дума за драматичен епизод в живота на Ангел. Тръгнал под септемврийското знаме през 1923 година, след провала той изпаднал в дълбока депресия, душевен колапс, както сам ми е казвал. И вдига ръка да се убие. Но смъртоносното олово минава на сантиметри от сърцето и засяда под кожата на гърба му. Там то можеше да се напипа... С него го заровихме ...
Ето историята на тази "куршумена случка". „Бях отчаян. Стрелях се. Куршумът и до днес е на гърба ми. На няколко пъти лекарите искаха да го извадят”. „Защо не се съгласи?" – попитах.
„Не ми пречи. Той се е самоизолирал под кожата и си живее отделно от мене... Бях много отчаян. Обезверен. Това, в което вярвах, се разпадна пред очите ми. Бедността, недоимъкът на пари ме измъчваха. От него време ми е псевдонимът „Множко Гладнев"... Не можех да понасям повече. Реших да свърша ... След изстрела ме закарали в „Червен кръст", сега „Пирогов". Заловиха се да ме лекуват. Всичко беше като в полусън. Чувах различни гласове. Отварям очи – няма никой.
Една заран вече чух истински глас - висок, развълнуван, женски глас: „Тук лежи годеникът ми, пуснете ме да вляза!" Отворих очи – моята бъдеща съпруга Вела.
Щом разбрала, че съм в болницата, веднага дотърчава с файтон, тогава най-бързото превозно средство, и започна да се разпорежда: „Той се е стрелял заради мене. Ние сме сгодени. Ще го взема да го лекувам в къщи... Вземам го!"
Нямах сили да се обадя. Тя лъжеше като дърт циганин. Закараха ме с файтона в голям богаташки дом, в какъвто не бях стъпвал в живота си... И там – под грижите на най-известни лекари (Ушеви бяха едни от най-богатите и влиятелни семейства в столицата), които идваха не всеки ден, а буквално всеки час, аз се съвзех...
А из града тръгна слух, че съм искал да се самоубия заради Вела. Пък ние дотогава се бяхме виждали само два-три пъти. Учила театрално изкуство в Берлин, тя имаше вече роли в Народния театър. Участваше и в рецитали. Знаеше наизуст моите разкази „Росенският каменен мост" и „Струна" и ме караше да ги чуя. Между нас до тогава – това си беше, нищо друго... Но из града се ширеше слухът, че съм искал да се самоубия заради Вела... Разказваха дори, че ми е направила магия. И аз – ща не ща – трябваше да се задомя.
Така с куршума, който остана на гърба ми, при мене остана и Вела. Заведох я в студентската си квартира. Мислех, че всичко това е временен каприз, че галеницата на видната столична фамилия Ушеви скоро ще си вземе модната чуждестранна шапка и вносните ръкавици и ще си отиде. Или пък, може би аз, щях да се дигна и да запраша някъде... После лека-полека се примирих..."
Професор Петко Стайнов е трябвало да бъде кум с Анна Каменова, но се поболява и неговото място заема Николай Лилиев. В първата нощ след подписването и сключването на брака Каралийчев сънува пророчески сън: държи в дома си две птички в кафез. Решава да ги пусне на свобода, излиза, те излитат от ръцете му, политат щастливи... и тъкмо да ги изгуби от поглед, те една след друга падат мъртви на земята. Ще си спомни за съня си след години, когато едно след друго ще си отидат двете му деца, ще реши, че небето го е предупредило за смъртта им – и двете още бебета. С Вела ще решат да нямат други деца.
Но писателят окончателно ще се ориентира към литература за деца. Въпреки рекордния брой на книгите, които издава (той е най-издаваният автор след Иван Вазов), и преводи на 60 езика, народната власт не удостоява писателя със знака за признание – звание „народен". Но иначе читателите отдавна са го нарекли така. Майтапел се: „Ако бях народен, щях да се казвам не Каралийчев, а Паралийчев".
Сред причините за недолюбването от социалистическия реализъм се сочи противоречивото му отношение към така наречените прогресивни писатели, в редовете на които се нарежда след септември 1923 г., но скоро ги напуска. Други сочат невинна случка, но доста пагубна за времето на „Шпионите не спят". През 1952 г., по случай юбилея си Ангел получава подарък от роднина, живеещ в САЩ – автоматична писалка със златно перо. И докато по литературни четения библиотекарки го представят като „народен писател", в ЦК искат да му лепнат звание „народен враг". Спасява го Червенков и това по-сетне ще си води и гледането накриво.
Животът на най-големия български разказвач на приказки е наниз от любопитни истории. Избираме една, която в днешното ни бездуховно време звучи като приказка.
След като завършва музикална академия, всички преподаватели са единодушни: Райна Кабаиванска трябва да замине да специализира в Италия.
Тя е дъщеря на писателя Ячо Кабаивански. Ангел, добър негов приятел, като научава, отива при него и с характерното си пропускане на букви, му казва заповеднически: „Пращ я!". „Откъде пари?" – чуди се бащата. „Имаш!" – кратко му отвръща Каралийчев. След 2-3 месеца счетоводителят на издателство "Български писател" вика Ячо да си вземе хонорара от книгата. „Не съм давал ръкопис дори" – изненадан е той. Оказало се, че Ангел събрал негови разкази, отпечатани във вестници и списания, и дал ръкописа в издателството. С тия пари Райна Кабаиванска заминала да учи в чужбина.
Можем да кажем накрая, че бил и пророк. Преди 60 години, когато още никой не говореше за грижа за водата, той казал: „Отнасяме се хищнически към водата, а другото й име е живот... Както е тръгнало, Третата световна война ще бъде не за земя, а за вода..."
