Поражението на българската армия през септември 1918 г. е резултат от престъпното бездействие на висшето командване, което написа позорна страница във военната история на България.
Автор: о. з. полк. Иван Колчев
Преди 95 години, в края на август 1918 г., Франше Д’Епре, командващ Солунската армия, взема решение да пробие нашия Южен фронт, като нанесе главния удар в направление Воден, Добро поле, Градско и спомагателни удари в направленията Кукуш – Струмица и Битоля – Прилеп, с цел да унищожи Първа и Единайсета (германска) армия и да развие успеха в направление Скопие – София.
Общо в състава на Солунската армия влизат 321 дружини, 40 ескадрона, 3212 картечници, 1536 оръдия – всичко 617 000 души.
За изпълнението на този план се създават три войскови групи: ударна, дясна и лява.
Ударната група в състав 6 сръбски и 2 френски пехотни дивизии, една сръбска кавалерийска дивизия и 40 тежки батареи, получава задачата да нанесе основния удар в главното направление: Воден, Добро поле, Градско.
При тази обстановка главнокомандващият генерал Никола Жеков и помощникът му генерал Тодоров, съвместно с щаба в Кюстендил, вземат решение армиите да продължат отбраната на заетите от тях позиции без идея за широк маньовър, тъй като липсват стратегически резерви, а и не са положени усилия за създаването им. Общо Южният фронт е зает от 253 дружини, 2710 картечници и 1217 оръдия.
Мизерното тилово осигуряване, лошо изградената в инженерно-фортификационно отношение позиция, голямото числено и техническо превъзходство на съглашенските войски и редица други грешки неизбежно довеждат българската армия до поражение. Германските командири и щабове се подчиняват повече на германското, отколкото на нашето главно командване.
В изпълнение на поставената му задача командващият ударната група взема решение да атакува позицията на връх Сокол в района на Добро поле, да разгроми нашите Втора и Трета пехотни дивизии, по билото на Нидже планина да настъпи към Неготин и Кавадарци, да развие успеха към Градско и да излезе в тила на Първа и Единайсета армия, а оттам по долината на река Вардар да овладее Скопие.
Ударната група била съсредоточена както следва: Първа сръбска армия (Дунавската, Дринската и Моравската дивизии) в полосата между Будинарци и Търнава, а Втора сръбска армия (Югославянската, Тимошката и Шумадийската дивизии), 122-ра и Седемнайсета френска дивизии – в полосата между Добро поле и Баховския рид.
122-ра и Седемнайсета колониална и Шумадийската дивизии в първи ешелон получават задача да извършат пробив в отбраната на фронт, дълъг 9 км. Тимошката и Югославската дивизии във втори ешелон получават задача да осъществят пробива и да овладеят гребена на Нидже планина и след това да развият настъплението по долината на река Черна.
Първа сръбска армия във втори оперативен ешелон с Дунавската и Дринската дивизии в първи ешелон и Моравската във втори получава задача да развие успеха на първи оперативен ешелон и да продължи настъплението в направление на река Вардар. Началото на настъплението е в 5,30 ч. на 15 септември 1918 г.
Деветкилометровият фронт от връх Сокол до връх Петерник, на който противникът предвижда да нанесе своя главен удар, се заема от левия фланг на Втора пехотна Тракийска дивизия, която отбранява фронт от 30 км, и от десния фланг на Трета пехотна Балканска дивизия, която отбранява около 50 км.
Въпреки че тази позиция се заема от наши съединения още от 1916 г., тя е изградена лошо от гледна точка на фортификацията и не е укрепена. Подготвени са само два реда окопи на разстояние 50 – 100 м един от друг. Укритията не са стабилни и са разрушавани от тежките снаряди на противника, за който боеприпасите не са проблем.
Атакуваният участък Сокол – Баховски рид е било възможно да бъде подкрепен от пет дружини и осем оръдия, отдалечени на 18 км от предния край на отбраната, от 10 пехотни дружини (армейски резерв) на 26 км от предния край и от резерва на групата армии – седем дружини и шест оръдия на 50 км от предния край, в Прилеп.
В края на август 1918 г. нашето командване разполага със сведения, че се готви настъпление от съглашенските войски, като главното направление е Добро поле. Вместо да вземе мерки за укрепване на отбраната, щабът проявява престъпно бездействие.
Цели два месеца пред очите му противникът готви настъпление, но въпреки това не са взети мерки за укрепване на отбраната, което е позорна страница във военната история на България. Тиловото осигуряване и изобщо снабдяването на съединенията и частите с всичко необходимо за живот и бой е в окаяно състояние.
Командирът на Втора пехотна Тракийска дивизия при приемането й през юни донася: „Маса войници без нищо на краката си, часовият бос! Горното облекло парцали, долното – съвсем няма или парцали”.
На 14 септември 1918 г. артилерията на противника открива огън от Дойранското до Охридското езеро. Особено силен е той в района на Добро поле. Окопите, укритията и загражденията по нашата зле изградена позиция са разрушени.
Авторът на книгата „Нашата седма дивизия” – полковник Трифон Ангелов, привежда думите на един от участниците в отбраната: „Барабанният огън бе разрушил всичко... окопи, ходове, подслони, гнезда за картечници и минохвъргачки, наблюдателници и прочие... От телената мрежа нито следа. Гранати и мини бяха надупчили земята като решето... Не можеше да се ходи. Хората затрупани и избити... Имаше много ослепени, оглушали, онемели...”
На 15 септември в 5,30 ч. Шумадийската дивизия преминава в настъпление зад огневи валяк, атакува позициите на 32-ри пехотен полк от Трета пехотна дивизия и ги овладява, с което нарушава целостта на отбраната. В 6,30 ч. на 15 септември 17-а колониална дивизия атакува десния фланг на Трета пехотна Балканска дивизия в участъка, зает за отбрана от 29-и пехотен Ямболски полк, но настъплението няма успех.
Следват още няколко атаки. На места французите проникват в участъка на легендарния 29-и пехотен полк, покрил с непомръкваща слава бойното си знаме при атаката на позицията при Чаталджа през ноември 1912 г., но са отбити с контраатаки. На помощ на 17-а дивизия пристига резервът на Шумадийската дивизия. Към обяд противникът овладява позицията на 29-и пехотен полк, който претърпява големи загуби – общо убити, пленени и ранени 1150 войници и подофицери и 25 офицери.
Вечерта на 15 септември в строя на полка остават към 400 войници и подофицери. До края на деня Трета пехотна Балканска дивизия отстъпва на рубежа вр. Козяк – вр. Преслав.
122-ра френска дивизия атакува участъка на 30-и пехотен полк от Втора пехотна Тракийска дивизия, позицията на която е разрушена от огъня на противника. В 5,30 ч. пехотата настъпва и овладява предните окопи. Резервът контраатакува, но следващите атакуващи вълни овладяват позицията на 30-и пехотен полк и на 10-и пехотен полк.
Вечерта на 15 септември тези два полка се оттеглят на Тунджанския гребен, където влизат във връзка с частите на Трета пехотна дивизия, заемащи позиция по гребена на планината.
Противникът осъществява пробив от 6 до 8 км. Управлението на съединенията и частите, по-голямата част от личния състав и артилерията са загубени. Германското командване на групата армии не разкрива направлението на главния удар, поради което насочва резервите в две противоположни направления. Българското главно командване проявява престъпно бездействие.
На 17 септември в София началникът на Главното тилово управление генерал Стилиян Ковачев среща генерал Рачо Петров, който с възмущение му разказва, че телеграфирал на командващия Пета армия генерал Тошев да предприеме енергични настъпателни действия срещу противника с цел да облекчи положението на нашите войски на Добро поле, а той му отговорил, че заповеди получава само от Главното командване.
На 17 септември между остатъците на Втора пехотна Тракийска дивизия и Трета пехотна Балканска дивизия, подкрепени от късно пристигналия 45-и пехотен полк, е образуван пробив от 15 км. На 18 и 19 септември 1918 г. Девета пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, нанася тежко поражение на настъпващите английски части от източната група.
В центъра противникът осъществява пробив на фронт от 50 км и дълбочина 25 км. На 20 септември той достига височините южно от Кавадарци и западните склонове на Марианската планина и застрашава тила на Първа армия. На 22 септември е овладян Криволак, а на 25 – на десетия ден от началото на операцията – вражеските войски достигат линията Битоля – Прилеп – Велес – Беласица.
Храбрите войници и офицери на България, призвани да поправят и опровергават грешките на политиците, напускат фронта и обръщат оръжието си срещу Фердинанд и неговото правителство. На 23 и 24 септември 1918 г. при Берово, Пехчево и Царево село избухва Войнишкото, известно още и като Владайското въстание.
На 24 септември въстаналите войници начело с подпоручик Димитров разгромяват главната квартира в Кюстендил. Управлението на съединенията и частите е загубено окончателно. На 27 септември е провъзгласена Радомирската република. Въстаналите войници се отправят към София.
Падналите във въстанието и на фронта жертви, заедно с репарациите на стойност 2 милиарда и 250 милиона златни франка, платими в срок от 37 години с 5 процента годишна лихва, изгубената територия, огромно количество добитък и каменни въглища са цената на абдикирането на Фердинанд. Добро поле, Дойран, Владая – трагичен ореол на поражение и катастрофа, доблест, храброст и непомръкваща слава, покруса и отчаяние, величие и трагизъм. Както отбелязва Иван Вазов: „... душата ти, войнико, крила за кървавото тържество“.
Пробивът при Добро поле и поражението на българската армия през септември 1918 г. са резултат от престъпното бездействие на висшето командване, което написа позорна страница във военната история на България.
Без пленени знамена, но с хиляди пленници Добро поле е симбиоза от политически, дипломатически, военнотактически и стратегически грешки, гняв, протест, недоволство, съкрушителна продължителност на войната, отчаяние и жажда за отмъщение, угаснали надежди и духовно опустошение, загубени победи, цинично безразличие на тиловата интелигенция, която алчна, покварена, егоистична, заедно с управляващите руши морала и бойния дух на войниците.
Пробива на Добро поле е бил страхливост на премиера Александър Малинов,които гое било страх от англичани,французи и сърби,които са били многобройни ,но по страхливи от нашите силни,смели и добре срелящи български бойци.--Аз поисках да си послужа с разхлабване на фронта,зада имам оправдания пред съюзниците-Германия и Австроунгария,за влизането ми в преговори с противника-Съглашението-преговори за мир.Генерал Луков е казал-11-ста българска армия имаше слаби английски части срещу си-стои и не мърда от мястото си.Войводата Пешич е говорил,чефранцузите са се пъхнали в клин до Скопие,Велес и треперели от страх,че 11-ста армия-българи е можела да удари французите във фланг и сърби и французи да сложат оръжие пред българската войска и да са пленници в България.Петър Пешев-Исторически Събития И Деятели-книга.С.1929 година.Не само небрежни военни на Добро поле са били криви за вражия пробив.
