Софийската пролет в писаното слово бе ликвидирана от Априлския пленум
Автор: Борис Цветанов
Повече от тридесет години хилядократно преповтаряна, една измишльотина като образец на Гьобелсовата аксиома се е превърнала в истина, която дори след двадесет и четирите години на свободна мисъл не е изгубила и щрих от кичозната си шарения. И до ден днешен си животува априлската лъжа за някакво априлско поколение литературни творци, които с априлските си сърца, с априлско дръзновение разкъсали оковите на рецидивите на формализма, догматизма и тежките поражения от култа. И всичко това се дължало на очистителния пролетен вятър на Априлския пленум.
Измишльотината до ден днешен си развява байрака и къде от некомпетентност, къде от недобросъвестност, все й се ръкопляска.
Цялата нелепост на този кич е, че ако в литературата наистина е навлязло априлско поколение, то е било носител на един неодогматизъм, крепост на назадничавия ум, както го наричаше Георги Марков, зад която се крият всички некадърници. Иначе истинска Софийска пролет е започнала четири години преди споменатия форум и вече през 1956 г., когато се състои той, е набрала такава скорост, че въпреки нанасяните й жестоки удари, успява да устои на литературната виелица чак до март 1963 г.
Априлският пленум нанесе най-догматичния удар върху литературата ни, съсипана вече веднъж от некадърниците, овластили се на Девети септември, но възкръснала за нов живот през 1952 г. Съмнителни критици, случайни политикани, всякакви политолози години наред въртят изтърканата плоча на нихилизма, че пустата ни България нямала нито дисиденти като в СССР, нито Чешка пролет, нито Унгарска касапница. За касапницата е ясно – здравият разум не се плъзна към нея, колкото за пролет в политиката – тя повея 15 години преди Чешката, а до останалото – време е да се припознаят националните особености на българското дисидентство, доста различно от това на братушките.
Само че за неразличимите иначе леви и десни е изгодно да не се рови в тема, която ще загорчи като отрова. Признаването на Софийската пролет трябва да започне с нов прочит на извършената революция в литературата, водена от двама души: Вълко Червенков и Христо Радевски. Първият отдавна е анатемосан като олицетворение на култа, многотиражките пък са го окарикатурили като партиен бик, а за втория се знае само, че е написал как Партията е права дори когато греши.
Строго погледнато обаче, Софийската пролет е експеримент, замислен в Кремъл като първа крачка към широкомащабно либерализиране на цялата система, крайната цел на което е изграждане на общество, алтернативно на това на прехваления Запад.
Това либерализиране неслучайно е трябвало да започне от литературата, като идеята е на Червенков. Той е поет, приятел е на Радой Ралин, двамата се наричат един друг „братци", пишат люти епиграми, а Радой е стигнал до крилатата фраза „Животът е бездушна дама, литературата е призвана да го облагородява". След време дисидентът Атанас Славов ще допълни: „Литературата е нравствен обвинител, съдия, обществен екзекутор".
Когато Сталин обявява за ужас на западните съветолози, че социализмът ще издигне знамето на общочовешките ценности, в България пролетта вече е настъпила. Червенков е излязъл с огън и меч срещу най-ортодоксалния цербер на догматичния формализъм, критичката Вера Дамянова, родственица на Райко Дамянов. Той влиза с гръм и трясък в скандала „Тютюн" със статията си в защита на автора, над който са провисили Дамоклев меч Пантелей Зарев, Пенчо Данчев и Стоян Каролев. Тази статия, поместена в официоза "Работническо дело" на 16 март 1952 г., недвусмислено показа, че партията се е ангажирала с либерализиране на литературния живот.
И ако така наричаното априлско поколение се представяше от измишльотината за революция на младите, то Софийската пролет беше настъпление на широк фронт, защото в него вдигнаха оръжие и млади, и радикали от преди войната, и отречените, и осъдените от Народния съд. В крайна сметка либерализирането излезе и извън литературата. Използвайки една мисъл на Сталин, че в някои области, като науката например, партийният принцип е неприложим, Добри Спасов пръв в целия социалистически лагер заяви, че науката не принадлежи на обществената надстройка и не притежава идеологически характер.
Днес е трудно, да не кажем невъзможно, след толкова фалшификации да стигнем до истината за революцията от 1952-56 година, изхвърлила на боклука готовите формули и калъпа на идеологията. Но че е било революция, красноречиво свидетелства литературният печат от онова време, който буквално е залят от дисидентска вълна от проза и поезия. Христо Радевски дори отваря страниците на „Септември" за смятания за литературен мъртвец Владимир Василев, окачествен от пролетарските корифеи пред съда като „организатор и проводник на литературната реакция у нас". И дава място на Николай Дончев – редактор на италианския фашистки вестник „Вита Булгара", идеолог на фашизма" (цитатите са от Протокол номер 4 на УС на СБП, 14 ноември 1944 г.)
Радевски и Георги Караславов превръщат „Септември" едва ли не в дисидентско списание, което освен новия факлоносец на догматизма и формализма Георги Джагаров с неговото „Искам да съм тежък нож, забит в гърдите на врага", дава място на редове, каквито няма да се появят дори и по времето на перестройката на зомбито Горбачов. Ето такива редове от разказ на Марко Марчевски в кн. 7 на списанието от 1954 г.: „Кой казва, че началникът не може да разиграва работника – разиграва го и още как – затова е началник.
Та такъв един началник като партизанин се връща от гората и среща един селянин, вдига пушката и гръмва селянина. Питат го защо? А той: „Питайте него“ – и сочи убития. И ни съд, ни нищо..." И още : „А като те изкарат веднъж, макар и с лъжа, враг на народа, цял живот не можеш се оправи... Не през 54-та, а чак през 1975 г. за много по-леко щриховани извращения в новелата „Гора зелена - вода студена" на Георги Величков главният редактор на „Септември“ е уволнен, а заедно с него разформирована цялата редакция.
В Бургас един млад поет – Кръстю Станишев, заявява, че „социалистическият реализъм е величайшая глупост". Услужливи доносници уведомяват за това ЦК, ДС и Сульо и Пульо, но поетът не бива наказан. Иначе във всички години след „априлското обновление" щеше да му се случи случка.
През въпросната 1954-та за първи път литературата у нас се освежи с преводи на Шекспир, Лорка и Бърнс от Владимир Свинтила, един чародеец на хуманизма, както го наричаше Атанас Славов. В годините на Софийската пролет по театралните сцени се играят пиеси на Владо, печатат се негови стихове, домът му с годините се превръща в музей на българския интелектуалец, само че не през петдесетте, а в началото на седемдесетте.
Партията чрез дългата ръка на Шесто обаче го праща в психиатрията. Оттам го измъква публицистът Куно Петров, който като някакво ехо от Софийската пролет създава вестника „Жар", ликвидиран след три-четири години като дисидентски в момент, в който в Москва другомислещи правят опити за негов руски вариант.
В печата се появяват преводи от прокълнатия преди и по-късно Александър Хрусанов, син на крупен търговец, брат на избягал на Запад, сам заловен на границата. За ужас на патриарха на формалния догматизъм и след Априлския пленум главен жрец на културата – Тодор Павлов, с преводи се заема и верният на партията Веселин Ханчев, като изборът му пада върху чуждите на марксическата естетика Рембо, Превер, Аполинер.
Още през 1954 г. се появява и Николай Хайтов, когото Христо Радевски оценява като „автор със завладяваща емоционалност".
Един млад поет от Хасково – Никола Инджов, пък надига глас за свободния стих – трън в очите на догматиците.
Асен Игнатов, още студент, бъдещ виден западен философ, заявява, че трябва да се ликвидира вредният закон, съгласно който „редакторът не само да не приема възражения, но и да бъде господар на мисълта на твореца". Подкрепя го и Атанас Натев: „Орежете правата на редакторите!"
Иван Руж настоява за правото поетите и писателите да грешат. И прави на пух и прах живите пролетарски класици, несъздали вече десет години нито един свестен художествен образ. Той вдига глас и за повече сатира.
Всички тия гласове на сърдитите млади творци и на радикалите – наивници на средна възраст, успяват да извоюват едно свободно пространство, което никога вече няма да го има.
За дисидентската вълна в местния печат, за пролетта в киното, в сатирата, за раждането на отричания от соцреализма криминален роман и как всичко, разцъфнало от Софийската пролет, ще бъде попарено от сланата на Априлския пленум, както и за трагичната съдба на повечето от борците за свобода на словото – четете в следващия брой.
