Миграциите на българите към Балканите и по света

Автор: Иван Костадинов

Образуването на българската държава не било еднократно събитие, а процес с вековна продължителност. С участието на прабългарите във Великото преселение на народите, което завършило с трайното им усядане на Балканите.

Приблизително от средата на IV в. Европа била обхваната от миграционни движения с невиждани дотогава размер и интензивност. Силно въздействие върху хода на събитията оказали и идващите от изток номадски племена с тюркски произход. Тяхната първа преселническа вълна била свързана с името на хуните, които организирали обширна империя с център в бившата римска провинция Панония. Движението на хуните за първи път довело в Европа и прабългарите. Българската държава, образувана в Мизия и Дакия, била една от многобройните последици на Великото преселение.

Хунският натиск от изток не позволил на прабългарите да останат в Прикавказието задълго и около 377 г. те се разделили на три части. Към първата спадали тези, които, увлечени от хуните, поели на запад и се установили в Панония. Втората съставлявали прабългарите, останали да живеят в Прикавказието, а третата — прабългарите, които начело с кан Вунд преминали Кавказките планини, за да се заселят в Армения. Така съдбата на панонските и прикавказките българи ги отвела в различни исторически посоки.

Приблизително между 377 и 453 г. панонските прабългари приели съжителството и политическото върховенство на хуните. Ето защо в изворите те не се споменават със собственото си име. Това време обаче оставило трайна диря в тяхната историческа памет. „Именникът на българските канове” започва с управлението на Авитохол и Ирник, отъждествявани с Атила и неговия син Ернах. След разпадането на Хунската империя прабългарите получили възможност за самостоятелна политическа изява.

Тяхното обвързване с историческата съдба на Балканите започнало през 480 г, когато източноримският император Зинон ги привлякъл като съюзници срещу остготите. Влезли няколко пъти в сражение с тях, те претърпели поражение. В началото на следващия VI в. прабългарите разтрогнали мира с империята и поставили началото на продължителните си опустошения в балканските провинции, осъществявани много често съвместно със славяните. Византийският автор Прокопий Кесарийски отбелязва особено голямото им нашествие през 540 г.

Между 562 и 565 г. с византийско съгласие аварите се установили в Панония и под ръководството на хаган Баян организирали своя държава. Панонските прабългари за втори път попаднали под чуждо политическо върховенство.
По всичко изглежда обаче, че те заемали важно място в държавата на аварите. През 631 г. там се разиграла междуособица, предизвикана от съперничеството на прабългарски и аварски вожд за върховната власт.

Военните действия завършили с поражение за прабългарите и под водачеството на Алцек те били принудени да търсят убежище в Бавария, намираща се вече под властта на франкския крал Дагоберт. Първоначално той заповядал всяко баварско семейство да приюти по едно прабългарско, но впоследствие размислил и наредил една нощ новите заселници да бъдат избити. От страшното клане оцелели едва 900 души. След трагедията Алцек ги превел в Италия, където се установили във Венетската марка, а половин век по-късно били преселени в областта Пентаполис около Равена.

Сведения за тях липсват чак до средата на VI в., когато изпъкнали две прабългарски племена — на кутригурите и на утигурите. Първите обитавали земите западно от р. Дон, а вторите на изток от нея. През 551 г. византийската дипломация успяла да всее сред тях раздори, които прераснали в открита война. Победители в нея се оказали утигурите. Кутригурите обаче бързо успели да се съвземат, както личи по организирания мащабен поход срещу Константинопол през 558 г. под водачеството на кан Заберган.

Не е много ясно колко време продължили междуособиците между двата военно-племенни съюза, но те с положителност отслабили съпротивителните им възможности. Това се оказало фатално, защото около 567 — 568 г. прабългарите попаднали под властта на Западнотюркския хаганат начело със Силджибу. След неговата смърт в държавата му избухнали вътрешни конфликти, което вероятно дало възможност на прабългарите да постигнат известно самоуправление. В Именника е отбелязано, че Гостун управлявал като наместник в продължение на две години. Чуждата политическа власт сплотила прабългарите, сред които най-голяма тежест придобило племето оногундури.

През 630 — 631 г. сред управляващите кръгове в Западнотюркския хаганат отново избухнали вътрешни междуособици. Вождът на оногундурите Кубрат приел това като благоприятен знак. Той се опълчил срещу чуждата власт, възстановил политическата самостоятелност на българите и поставил началото на т. нар. Стара велика България. За неговата личност в науката днес се водят множество любопитни спорове. Все повече изследователи са склонни да възприемат сведението, дадено от Йоан Никиуски за християнизацията на Кубрат и младостта му, прекарана в двора на император Ираклий.

Във външнополитическото поведение на Старата велика България основно място заемал мирът с Византия. Империята оценявала този политически избор и това е видно от титлата патриций, дадена на Кубрат, която била най-високото звание, определено за варварски владетели. Столица на Старата велика България бил град Фанагория на Таманския полуостров, чиито разкопки показват висока степен на строителна и архитектурна култура. Друг важен политически партньор на прабългарите били техните източни съседи хазарите. Докато бил жив Кубрат, срещу техния постоянен натиск били намирани средства за ефективен отпор. След смъртта му обаче хазарската опасност довела до разпадането на държавата.

Тримата Кубратови синове — Баян, Котраг и Аспарух, разделили народа помежду си и поели в различни исторически посоки. Баян останал в Прикавказието и приел властта на Хазарския хаганат. Котраг поел на север и по средното течение на Волга създал т. нар. Волжско-Камска България. През Х в. тя била ислямизирана и просъществувала чак до татарското нашествие през XIII в.

Кан Аспарух поел на запад покрай брега на Черно море, за да се озове в устието на Дунав в т. нар. област Онгъл. Етимологията на тази дума се свързва или със старобългарското съществително „онгъл” в значение „ъгъл”, или с прабългарската дума аул. В тези земи предстояло да се разиграят съдбоносни събития, довели до създаването на българската държава.


Названия, свързани с българите, и до днес съществуват от Испания до Далечния изток. Топоними, произлизащи от тяхното име, се срещат в Италия, Унгария, Полша, Чехия, Гърция, Сърбия, Турция и дори в Иран, Афганистан, Таджикистан, Узбекистан, Индия и Китай. Древното название на Иртиш е Българска река, така се нарича и реката, на която е разположена столицата на Литва Вилнюс (Вил-Инеш); река Булгари тече и сега в Иркутска област; едно от старите имена на Черно море е Българско море (така са се наричали и Азовско и Каспийско море в различни времена); Български планини пък е най-древното название на Урал, Булгари-Идел – на Волга и т. н.

Немците в Бавария директно някога сами се наричали булгари (самото име на Бавария произхожда от праюжната германска форма на етнонима „българи” – „багвар” или „байгер”), а през ХVІІІ в. Волтер нарича Пруското кралство – Българско кралство. От 3 до 5 милиона италианци и до днес носят фамилиите Булгар, Булгарус, Булгарио, Булгарели, Бургарини и др. Твърди се, че дори Наполеон имал втора фамилия Булгаро-Булгарини. В Италия и днес един скален хребет все още се нарича Monte Bulgheria, а един от градовете в подножието му носи името Celle di Bulgheria.

Словашката столица Братислава пък е основана на мястото на някогашната българска крепост Бурат Булгар, а Виена – върху руините на българска крепост на брега на Дунав, известна като Бина Булгар. Алпи Бурджан (т. е. Алпийска България) е старото българско название на Швейцария, Източната част на Франция и Швабия.
В Исландия пък има фиорд, наречен Болгар (англ. Borgar Fiord, исл. Borgarfjordur).


В категории: История , Горещи новини