След 7-годишна война Софийската пролет капитулира пред априлци
Автор: Борис Цветанов
Сред най-амбициозните проявления на социалистическия реализъм беше календарната литература. От изживяващите се като живи класици окупатори на синекурни длъжности до последните Сульо и Пульо си докарваха невероятни хонорари с най-тъпи венцехваления. Този вид литература се появи в печата след Априлския пленум.
В брой 9 на списание „Септември” от 1954 г. юбилейната десетгодишнина на Девети септември е отбелязана само с три стихотворения на Божидар Божилов, при това посветени на Радой Ралин, най-сетне с лирически герои не вождове и народни борци, а обикновени червеноармейци.
През 1955 г., все по инициатива на Радевски и Червенков, се провежда обсъждане на поезията на младите. Борис Делчев не цепи басма никому, като стар генерал той иска от новобранците повече пот. И ето, става един от „засегнатите” и ревва гороломно, че Делчев се бил върнал от Париж „с едно таке на главата и нищо под него”. Този млад поет се казва Георги Джагаров и няма защо да се чудим по какви причини след време Тодор Живков ще заяви “да не се слушат критици като Борис Делчев”. Тогава, през 1955 г. творците се деляха на силни и слаби, а след 1956-а чак до Десети ноември – на надеждни и ненадеждни.
Радевски започва борба за учредяване на нови литературни издания, Димитър Методиев превръща „Наша родина" във второ литературно списание, последват го „Младеж" и „Родна реч". Още в програмната си статия „Пламък" се обявява „против всякакви догми в литературата". Особен принос дава за десетилетия най-старото у нас списание – „Читалище".
Всичко това дава тон в окръжната и местна преса повсеместно да се появяват литературни страници и приложения и в тях да намират място образци на дисидентско творчество, неотстъпващи на канонизираните в това отношение творби в московските издания на Самиздат. Това е една от националните особености на българското дисидентство, което си чака своя изследовател.
Всъщност едно недоволство изобщо от Априлската линия години наред скита като призрак из страната и най-вече сред военните и някои от репресираните ръководители. Добри Терпешев, Йонко Панов, Славчо Трънски, Денчо Знеполски, Жак Натан търсят съмишленици сред поети и писатели. С часове киснат с тях на чашка в „Бамбука" – този незабравим български Хайд парк, в „Млечния бар" на „Графа" – клуба на декадентството, както и в „Славянка", за която се шушука, че била на издръжка на ДС. Тато, който тогава все още няма тази титла, се вижда в чудо, но услужливи тарикати от априлското поколение помагат да се напише една унищожителна статия в „Работническо дело" за „кафеджийския заговор" срещу ЦК на БКП и всичко приключва.
Още го няма Априлският пленум и Радевски прехвърля дискусиите без цензура и в най-старото теоретическо комунистическо списание „Ново време". Там отговорен редактор е един млад учен, който ще да влезе в личен двубой с опортюнистичния Тодор Павлов, критикувайки социалистическия корифей на биологията академик Лисенко. Казва се Николай Ирибаджаков, един истински дисидент в науката, неслучайно признат за професор първо в СССР, а не у нас.
Размразяването обхваща и сатирата. През 1953 г. към вестник „Стършел" се оформя сатирична естрада, която скоро поднася спектакъл, за който първо цяла София, а после и цяла България заговорва. Заглавието е „Мисия в Европа" и скечовете, сценките, импровизациите там се превръщат в народен хумор. Освен писатели и поети – Валери Петров, Радой Ралин, Христо Ганев, се появяват току-що излезли от затворите и лагерите прокълнати джаз музиканти, начело с незабравимия Сашо Сладура. Необичайно развитие (15 години преди „Лютите чушки") получава епиграмата, представяна от забравените Александър Муратов, Давид Овадия, Иван Бурин.
Все в това време в Бургас неколцина ентусиасти в едно строително поделение, водени от Енчо Багаров, получават зелена улица за естрадна сатира – дори и досега се помнят популяризаторите на хумора от бургаските кръчми и кейове Саркис Мухибян, Георги Калоянчев, Парцалев, Григор Вачков... Групата е забелязана от шпионина на три разузнавания Буко Данон, по-известен с похристиянченото си име Боян Дановски, и той, като прибавя към момчетата две очарователни момичета – Стоянка Мутафова и Татяна Лолова, както и Ицко Финци и Константин Коцев, създава Сатиричния театър.
Софийската пролет навлиза и в деликатна област – криминалния роман, напълно отречен от социалистическия реализъм. През 1954 г. в „Септември" се получава писмо от 20-годишния учител в Срем, Ямболско, Васил Димитров, в което той отбелязва, че „писателите трябва да напишат книги за живота на органите на МВР, за борбата им с чуждите шпиони, нужни са приключенски романи".
Завеждащият отдел „Проза" в списанието Андрей Гуляшки още тогава замисля героя си Авакум Захов. Не преди април 56-а, а след него последва безмилостен удар срещу възкръсналия за втори живот български криминален роман.
Ударен е безпощадно не само Георги Марков, но дори синът на Георги Караславов – Слав за романа му „Троянски кон", в който американски шпионин се оказва български офицер от ВВС.
Големият сняг пада пак през април, вече 1963 г., на 15-я ден. Тодор Живков произнася реч-некролог на Софийската пролет. Като ехо от едно известно слово на Хрушчов, речта на нашия пръв ръководител е в стила „по католици от папата".
Това е атака най-вече срещу всички писатели и поети, прекрачили в творческите си търсения границите на догматизма и формализма.
Невена Стефанова е обвинена в упадъчност, Цветан Стоянов – в некомпетентност.
И това е само началото. „Литературни новини” е ликвидиран, уволнени са редактори в „Наша родина", „Младеж" и „Родна реч". Сняг затрупва дори и „Наука и техника за младежта" заради прекаленото възхваляване на западната технология. От там е изгонен Димитър Инкьов, автор на криминална фантастика („Скок през вековете"), издадена първо на немски. Когато научава, че му се готви уволнение по лично разпореждане на Живков, Радевски произнася крилатата фраза: „Секретарите идват и си отиват, поетите остават”. Само тя му стига, за да остане в литературата.
Започва голямата трагедия на децата на Софийската пролет.
Емиграцията се оказва спасителен пояс за търсещите свобода за творчеството си. В Германия намира убежище философът Асен Игнатов. Цветан Тодоров и Юлия Кръстева заминават за Париж, Цветан Марангозов – за ГФР, емигрират Димитър Статков и Атанас Славов. Георги Марков намира и свободата, и смъртта си в чужбина. Самоубива се бавно със съмнителен коняк Цветан Стоянов, Минко Николов предпочита по-бързото разделяне със света чрез прерязване на вените. Лазар Цвятков, блестящ критик, е тикнат в затвора за създаване на канал за дисидентска руска литература.
Оцеляват само лъвове като Николай Хайтов, който от появата си до смъртта е разпъван на кръста, който все си носеше. Джагаров, Левчев, Анастас Стоянов се покатерват по стълбата на дявола, Атанас Натев свежда глава пред поста в Института за нови социални теории...
Все пак има и съпротива като четиримата смели срещу страхливата тълпа, осъждаща Солженицин, или уникалния за социалистическия лагер акростих „Долу Тодор Живков"... Но това са отделни пролетни дни в зимата на социалистическото доволство на шушумигите, двуличниците и кариеристите, някои от които си стоят като окупатори до ден днешен...
