В българската история има шепа хора, за които никога не се питаме какви са били всъщност, по какви пътечки е минавал животът им, преди светлите им образи завинаги да влязат в народната памет. Казах – шепа, а те всъщност са неколцина – Левски, Ботев... и наистина незабравимият Апостол Карамитев.
Да се говори за неговото актьорско творчество и за сценичните му и филмови превъплъщения сега, в деня на 90-годишнината от рождението му, едва ли е нужно - за това е писано и говорено заслужено много.
Затова нека хвърлим поглед към човека Апостол Карамитев, за да се опитаме да разберем
как и защо той се превърна в легенда.
Детството на Апостол никак не може да се нарече лесно. Роден е на 17 октомври 1923 година в Бургас, в семейството на пристанищен работник. Къщата им е стара и схлупена, а в двора има яхър. Там е конят и за него се полагат особени грижи, тъй като от него иде прехраната на семейството.
Бащата изкарва парите в семейството с тежък труд, случвало се е с неговите приятели да разтоварват кораб по 48 часа, без никакво прекъсване. Децата му носят храна – по това време той има вече трима сина. И без съмнение малкият Апостол още от съвсем ранна възраст е бил наясно с какъв, буквално кървав, труд се вади хлябът.
Още от рано духът на Апостол е скиталчески. Затова и на три пъти се опитва да избяга с кораб. При първия си опит се вмъкват с негов приятел в трюма на един кораб. Стояли, стояли спотаени там, но като огладнели и разбрали от разговорите на палубата, че корабът ще отплава чак на следващия ден, решили да отложат бягството си за друг път.
Вторият път приключението е планирано по-сериозно. Плавателният съд е холандски, знае се и че заминава след 4 часа. С тези сведения двамата приятели отново се притаяват в трюма. За беда обаче започват да товарят жито, то ги затиска и след като не издържат, двамата се разпищяват и така са разкрити.
А третия път, докато се крият в едно от помощните помещения на котелното отделение на кораба, огнярят случайно ги открива и с по два шамара, които Апостол и приятелят му помнят дълго след това, ги изпровождат на сушата.
Дъхът на детството му е морето и, разбира се, пристанището.
Пропито с мирис на риба, с крамолите на рибната борса, с шумните гуляи на тайфата на баща му в кръчмата на Аргир, с моряците от чуждестранните кораби, които, още щом слязат на сушата, почват да се веселят така, както само те си знаят.
Жаждата му за приключения най-вероятно го тласка и към най-скиталческата от всички професии – тази на актьора, който винаги пътешества през съдбите на драматургичните герои, в които се превъплъщава. По време на детството му Бургас е театрален град – първото представление в града е изнесено през 1882 с постановката „Малакова“ на П. Р. Славейков. Апостол, макар и смътно, си спомня Стефан Киров и Кръстьо Сарафов, които тогава са артисти в бургаския театър.
Обича и киното. За да го пуснат без билет, носи кофата на афишаря, мете след прожекцията салона и изобщо е готов на всичко за всеки досег до изкуството, което тогава в неговото съзнание още не се е оформило дори като мечта.
Фантазията на детето е извънредно развита и то си измисля всякакви истории, които никога не са се случвали и няма да се случат, но то е главен участник в тях. Затова и в семейството му се оформя мнението, че малкият Чочо често лъже, като тук границата между измама и фантазия почти не съществува.
Веднъж негов роднина му обещава 2 лева, ако се разплаче. Апостол веднага си припомня как веднъж момчета от съседната махала го набили, те били трима срещу него, което детската му психика е възприело като крайно несправедливо. И този спомен докарва в този момент в очите му толкова истински сълзи, че спечелва двата лева.
Негов пръв учител в театъра е Димитър Райнов, някога играл като любител с Кръстьо Сарафов. Той забелязва таланта в младото, високо и рошаво момче и го взема да играе в оперетката „Тежкото семейство“, в която две деца остават сами в къщата и се забавляват, като обличат дрехите на родителите си. Райнов изразително чете пред децата Ботев, запознава ги с творчеството на Вазов, разкрива пред тях необятния и пълен с живот свят на литературата.
Докато учи в италианското училище в Бургас, Апостол сам прави театър. Драматизира приказката „Дядо Гъбарко“ и я поставя, в училище разучават различни италиански пиеси и оперетки.
Но въпреки че в някаква степен вътре в него пътят му е определен, Апостол не къса връзките си със средата, в която е израснал. Гордее се с физическата си сила, работи най-тежката работа, а когато е копал лозето на баща си, той винаги казва така за него: „Личи си, че нашият Чочо е работил. Браздите са прави и равни.“ И още тук като че ли се формира неговият стремеж винаги да бъде пръв, най-добрият.
Въобще онези, които поне малко познават Апостол Карамитев, знаеха, че той е човек на твърдото решение. Никога не бързаше да каже мнението си или да обещае нещо, но направеше ли го, то беше закон за него.
След казармата неговата мечта да стане артист е вече оформена и през 1945 година кандидатства в Държавната театрална школа, както тогава се е наричала сегашната НАТФИЗ. В комисията на изпита са такива имена като Владимир Трендафилов, Георги Костов, Роберт Роснер.
Карамитев се явява с откъс от „Легенда за разблудната царкиня“ на Димчо Дебелянов и когато свършва, Владимир Трендафилов е искрено учуден от отговора му, че сам се е подготвил за изпита. А когато намира името си на първо място в списъка на приетите, буквално не може да повярва и моли случайно минаваща жена да потвърди, че името му наистина е написано на окачения на стената лист. И така започва неговият път към върховете на изкуството, към неизбежната слава, но и винаги към себе си, защото без това е невъзможно усъвършенстването и устояването на върха на успеха.
Много неща не се знаят за Апостол Карамитев. Например това, че през септември 1942 година отива войник и служи в поделенията на тежката зенитна артилерия в Ямбол, Казанлък и Бургас. А по време на Втората световна война е на фронта и стига до Страцин.
Че като малък, за да си достави някакво необикновено зрелище, подпалва яхъра в двора на къщата му. Че кандидатства и завършва в Държавната театрална школа не актьорско майсторство, а режисура. Но това като че ли са обикновени неща в живота му или поне така той ги приема.
Зад всяка легенда, зад всеки успял човек, казват, стои планина от труд, постоянство и упорство да постигне набелязваните цели. И че талантът е 99% работа. Знам, че в днешното комерсиално общество това звучи някак банално, както и иначе вярната констатация, че трудът възпитава.
В Апостол Карамитев обаче талантът прескачаше всякакви процентни граници и се лееше волно във всички посоки. Геният му на творец, на артист и на човек, който винаги беше готов да забрави себе си и да се раздаде целия, за да помогне на някого. И винаги успяваше.
Майка ми, Мария Кираджиева, както я знаеха, дълги години бе завеждащ отдела за реклама и печат на Народния театър в София. Покрай нея успях да се запозная с всички велики тогава български артисти, които се числяха към щата на театъра, позабравени сега – Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев – Гец, Сава Хашъмов и много други. В това число и с Апостол Карамитев.
Веднъж, през лятото на 1973 година, обядвахме с майка ми в стола на театъра, когато той дойде и седна на нашата маса. Заговориха с нея за театъра, а към края на разговора тя го укори, че не се пази, че се хвърля много да работи и не си пести силите. Беше разтревожена, защото по това време вече се носеха слухове за неговата коварна болест.
Помня, че тогава той вдигна фланелката, с която беше облечен, и се потупа по голите гърди с думите: „Здрав съм бе, Мария, здрав съм! Не ги слушай хората какво говорят.“ След което си тръгна. А след шест месеца си отиде завинаги...
При мен остана книгата на Севелина Гьорова „Апостол Карамитев“, с два автографа за майка ми на титулната й страница – от авторката и от самия актьор. И, разбира се, неугасващият спомен за този велик българин и бургазлия по рождение и по дух.
Майка ми, Мария Кираджиева, както я знаеха, дълги години бе завеждащ отдела за реклама и печат на Народния театър в София. Покрай нея успях да се запозная с всички велики тогава български артисти, които се числяха към щата на театъра, позабравени сега – Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев – Гец, Сава Хашъмов и много други. В това число и с Апостол Карамитев.
