Четат ни, граждани, четат „Десант" – и плагиатори, и дяволи всякакви, както началникът им чете Евангелието. Някои и писма пишат. С измислени имена, разбира се. „Сталинист мръсен – пише ми един Страхил Войнов, та ме плаши и с името си, – ти знаеш ли, че Червенков е най-големият сатрап, той култа въведе и член Първи, той Главлит по съветски въведе – списък, по който книги се горяха”.
Друг един пък надраскал: „Абе, стига си лъгал, бе, комунист, я си кажи колко долара ти пращат внученцата на Червенков, дето си кютат в САЩ, да пишеш оди за него! То, ако Кръстю Станишев го беше казал това, щеше да изгние в Белене, а не да се изкачи по стълбицата на най-значимите български поети”.
Но, млъкни сърце, дето е казал поетът... Започваме в обратен ред: Ето един отчетен доклад с гриф „Строго секретно", екземпляр единствен от архива на МВР (ф.13, оп.1,а.е.1328): „Характерен е случаят с враговете, прикрити в литературния кръжок на младите литературни сили в Бургас. Председател на същия стана гл. режисьор на театъра Николай Фол, вражески настроен. Той създал цяло течение, враждебно на социалистическия реализъм и издигнал лозунг „Политиката да бъде далече от литературата и изкуството". Под тази форма той заработил за отхвърляне ръководната роля на Партията на идеологическия фронт. В този кръжок намерил приют и Кръстю Станишев – вражески елемент, автор на упадъчни стихове. Той казал, че „социалистическият реализъм е величайшая глупост"...
В същия този доклад има още любопитни моменти. „Вражески елемент" там е и Милчо Левиев. Според автора – полковник от ДС, началник Втори отдел (името е зачеркнато): „вражески настроени писатели в София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас създадоха групирования с нездрави прояви, между които и членовете на Партията и провеждат антипартийна политика".
Любопитно е, че към писателите започват да проявяват интерес дипломати от Великобритания и Белгия. Английски дипломати установили връзка и с академик Цветан Кристанов (бивш интербригадист и политзатворник), директор на институт към БАН, след като на партийно събрание отрекъл правилността на партийната политика на село.
И за да приключим с примерите, единствено поради липса на място, само още веднъж ще споменем особената роля на града Бургас – там литературните страници на „Черноморски фронт” по време на пролетта дадоха място на Христо Фотев, „Малкият принц на любовната лирика”, както го нарече Румен Леонидов, факлоносец на мистерията на българската поезия...
Преминаваме към Главлит, разшифровано: Главно управление по въпросите на литературата и издателствата към Министерския съвет. Главната му задача е да отдели зърното от плявата, демек да организира аутодафета за вредната литература. Началото обаче е поставено веднага след Девети септември, когато на 23 ноември 1944 г. за „фашистка дейност” от Съюза на писателите са изключени 29 члена.
Глас в пустиня е изказването на Григор Чешмеджиев за индивидуално разглеждана дейност, още повече, че по време на фашисткия режим нито един писател не е изключван за политическа дейност.
В Съюза коли и беси Младен Исаев – амбициозен и отмъстителен. Напразно Георги Караславов се опитва да го изобличи като лъжец, че Вапцаров му бил дал и бележника си и известното „Прощално". „Само един въпрос имам – пита маститият писател – защо в процеса ти отказа партийния адвокат, а като такъв нае идеолога на хитлеризма у нас Сотир Янев, защо бе отделен от Вапцаров и другите другари?!" Няма отговор.
Още след Девети започват изземвания на „вредни” книги от библиотеките и в известна степен може да се приеме, че създаването на Главлит е трябвало да въдвори някакъв ред. Постановлението излиза в „Държавен вестник" на 31 юли 1950 г. Но до създаването на институцията минават две години. Чак през 1952 г. се възлага на комисия, в която влизат Карло Луканов и Рубен Леви (Аврамов) „да изготви проект за официална цензурна институция за прочистване книжния фонд от вредна литература".
Двамата имат основание да се престараят: срещу тях в Политбюро са получени сигнали за злоупотреби с валута и злато в особено големи размери около скорошното масово изселване на евреи от страната. Те викат на помощ братушката заместник-началник на съветското Главлит Виктор Катишев. За вредна литература са определени „всички книги, в които се възхвалява буржоазния морал, частната собственост и се споменава Господа".
Главлит влиза дори и в отделената от държавата църква. Експертни (?!) комисии от партийния секретар, председателя на Съвета и даскала по литература в селището стъпват в библиотеките в църкви и манастири и само Господ знае какви золуми са вършени там. Аналогично погледнато обаче, големите погроми започват след Априлския пленум.
Първият свитък от 130 страници литература за прочистване е отпечатан официално през 1955 г., а вторият – в две части от общо 70 страници – през 1957 г. Това са близо 10 000 книги, от които българите трябва да бъдат лишени. Иначе официално погледнато Главлит е ликвидиран след Априлския пленум. Години наред обаче продължават в библиотеките да пристигат инструкции за прочистване на книжните фондове „според инструкция на №1 на бившия Главлит”. Стига се и до куриози. Така например в писмо, подписано от Начо Папазов на 2 януари 1962 г., се нарежда да се смятат за вредни „Спомени" на Добри Терпешев, „Рилски партизани" от Моис Аврамов – все издания на БКП 1954 г., и много други. В списък, изготвен от Венелин Коцев, за вредни се обявяват книги дори на Тодор Павлов, Георги Боков, Георги Пирински, Жак Натан.
Не можем да не подчертаем, че с всякакви рискове библиотечни работници потулват във фондовете си стотици заглавия. Преди 40 години бях кошмарът за библиотекарките в Народната библиотека във Велико Търново с изискванията за ползване на стара периодика и книги от вредната литература. И получавах заглавия като „Кървавият велики четвъртък, атентатът в Света Неделя 1925 година", и много други.
Трудно е да се каже в коя област Главлит е извършило най-големи поразии, но прави впечатление особената ожесточеност към правната литература. Забранени са 35 книги на проф. Любомир Владикин, 15 книги на проф. Георги Генов, 12 книги на бившия регент Венелин Ганев – примерите нямат край. Драстично е подлежала на претопяване и литературата, свързана с Македония. Забранени са книги на Атанас Буров, Андрей Ляпчев, Димитър Гичев, дори и на Кимон Георгиев.
Ние живеем в измислен свят, дамгосан и досега с клишета от полуистини. Нужен е нов прочит на литературното време от 1952-1956 години, защото наложената за него лъжа е подобна на ширещата се за прословутия член Първи. Истината е, че той се появява едва в Конституцията от 1971 г. и по неин модел влиза и в съветската конституция от 1977 г.
