Стотици загиват в името на обединението, но управници, политици и дипломати с лека ръка проиграват величавата идея
Автор: Доц. Йордан Василев, д-р по история
На 2 ноември 1885 г. Сърбия напада България. Надява се на лесна и бърза победа, защото цялата българска армия е дислоцирана на границата с Турция. Настъпва с пет дивизии, но при Сливница и околните села е спряна от малобройни български военни части и доброволци.
Само за 42 часа с денонощен преход българската пехота изминава 530 км и нанася първия разгром на сръбския агресор. След това следва втори при Драгоман и трети при Цариброд. Снета е и обсадата на Видин. Шест сръбски дивизии се укрепяват в Пирот, а към тях са придадени и допълнителни подкрепления.
Пехотните сили са почти изравнени, но сърбите имат голямо преимущество в артилерия, защото българските оръдия все още се придвижват по разкаляните от дъждовете пътища. При това положение княз Александър Батенберг, който е главнокомадващ на армията, има намерение да се изчака пристигането на българската артилерия.
Капитаните, командири на дружини Димитриев, Паница, Попов, Груев, Тодоров и останалите обаче настояват за незабавни действия. Те уверяват княза, че пехотата и кавалерията ще се справят. Батенберг се колебае, но накрая дава съгласието си за щурма на Пирот.
Битката започва на 14 ноември. Повечето от сръбските оръдия са насочени на изток, откъдето се очаква българската атака. Нашите дружини тръгват с развети знамена и под звуците на гвардейския оркестър, който свири бойни маршове. Сърбите веднага откриват ураганен огън с всичките си оръдия. Българите спират извън границите на техния обстрел, но знамената продължават да се развяват, а оркестърът не престава да свири бойни маршове.
В същото време Видинският отряд от север и Радомирският от юг по обиколни пътища се придвижват към Пирот. Това е част от плана, съставен от най-старшия офицер майор Сава Муткуров. По негова заповед са свалени крепостните оръдия от Баба Вида и войниците от Видинския отряд ги придвижват с волски впрягове към Пирот. Когато пристигат на около 700 м от покрайнините на града, артилеристите започват обстрел на северните сръбски позиции, където няма артилерия.
Изненадано от този ход, сръбското командване спешно отправя 6 батареи на север, което разстройва отбраната на централния фронт. Когато пристигат, обстрелът от наша страна вече е преустановен, но те остават там. В същото време пристигат сведения, че български части обхождат южния фланг. Опасявайки се, че те също имат артилерия, там се прехвърлят други четири батареи. Видинските оръдия са преместени на централния фронт и под прикритието на нощта са докарани на около 500 м от предните сръбски позиции. В края на деня са пристигнали, теглени от коне, 16 леки оръдия, които през нощта достигат до 200 м от сръбските окопи и са замаскирани с клони.
На разсъмване на 15 ноември всички български оръдия започват масиран обстрел, който продължава половин час. През това време пехотата пълзешком приближава към Пирот. Когато артилерийският обстрел стихва, тя се вдига и устремно се понася в атака. Отново се развяват знамената и оркестърът свири бойни маршове.
Щурмът на българите е неудържим. Голяма част от сръбската войска е унищожена, а оцелелите се спасяват с бягство, захвърляйки оръжието и вещевото си имущество. Към 14 ч. Пирот е окончателно превзет. На 17 ноември в града пристига княз Батенберг и се провежда парад в чест на победата. Той носи със себе си депеша от австро-унгарското правителство, в която се съобщава, че ако българите продължат настъплението, ще срещнат войските на императора.
„Дотук бяхме, юнаци“, обръща се князът към капитаните и казва, че следват мирните преговори. Тогава Радко Димитриев от името на всички отговаря, че първо трябва да влезнат в Белград и оттам да се диктуват условията за мир. Иначе ще им измъкнат всичките победи, а агресорът ще остане ненаказан за вероломното си нападение. Другите капитани надават викове „Напред към Белград, води ни, княже!“ и се разотиват с намерение да готвят дружините си за поход към сръбската столица. Тя междувременно е напусната от краля и правителството, които са се преместили в Княжевац заедно с хазната, защото нямат с какво да защитават столицата. Князът обаче издава заповед за връщането на войската в Цариброд, където запасните са демобилизирани.
Военните аташета на Великите сили подготвят проект за мирен договор, който е подписан на 19 февруари 1886 г. в Букурещ. Това е може би единственият случай в историята, когато победителят не получава нищо, освен официалното признаване на Съединението между княжеството и Източна Румелия. Той поставя началото на дългия последващ списък от български военни победи по бойните полета, постигнати с цената на живота на стотици хиляди войници и офицери, но проиграни на дипломатическата маса.
А с много по-малко усилия и жертви нашите съседи завладяват изконни български земи, като принуждават нашите сънародници в тях да ги напускат, да променят своето народностно съзнание и дори да ги ликвидират физически. Слава, вечна слава на падналите по бойните полета за каузата на обединеното в етническите и териториалните граници отечество и позор за некадърните управници, политици и дипломати, които с лека ръка са проиграли величавата идея.
