Псевдонауката срещу истината

Автор: Димитър Пърличев

В началото на 2013 г. се появи по книжарниците и бързо бе изчерпана книгата на Димитър Овчаров (вече покойник) и Петър Вълев – „Науката срещу агресивното невежество”, третираща въпроса за гроба на Васил Левски. Очевидно този въпрос продължава да вълнува българската общественост, въпреки че от 1979 г. се дискутира по него. И както по всичко личи, дискусиите няма да секнат, докато не бъде решен.

Чаках книгата с нетърпение, четох я с нарастващо отвращение, но я дочетох с удовлетворение. Защото се уверих в това, което очаквах – че закодираните две лъжи в заглавието от четири думи не бяха опровергани от самата книга. Първата лъжа е, че „науката” всъщност съвсем не е това, за което се представя. Двамата автори  премълчават, че във времето, за което пишат, науката беше „партийна”, т.е. псевдонаука, защото използваше класово-партийния подход в научната работа. Чрез който тя бе превърната в слугиня на БКП, на която те служат и сега, защитавайки „партийната” (тази, която е изгодна за БКП), а не историческата истина.

А втората е, че „агресивното невежество” (под което те разбират позицията на Николай Хайтов и неговите съмишленици) съвсем не е това, за което е представено от тях. И че в случая имаме повторение на класическата ситуация в живота, изразена в афоризма „крадецът вика – дръжте крадеца”.

Настоящата статия е посветена на разобличаването на двете лъжи в заглавието. В което ми помага самата книга. Защото покрай безбройните измами, уловки, увъртания, подмятания, подвеждания, премълчавания, преиначавания, окарикатурявания, усъмнявания, извращения, иронии, евфемизми, спекулации, инсинуации, машинации, манипулации, квалификации, подигравки и обиди (в които Вълев превъзхожда поне три пъти съратника си Овчаров) по адрес на главния им опонент – писателя Николай Хайтов, книгата притежава и едно изключително достойнство – чрез нея авторите, без да искат, си правят харакири, тъй като не опровергават нито един от следните неоспорими факти:

1. Левски е пожелал гробът му да е в България и всеки да го знае. Тази негова последна и единствена воля пред смъртта е известна на целия български народ. И е трябвало да се превърне в свещен завет за българските археолози и историци. Но както ще видим, това не става.

2. На 6 март 1937 г. във в. „Мир” е публикувана статията на журналиста Н. Станчев, съобщаваща, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”.

3. На 24 август1937 г. членовете на Гражданския комитет за издирване гроба на Левски – Св. Каролев и Г. Черкезов в доклад уточняват мястото – в левия край пред самия олтар.

4. През 1955 г. излиза книгата на проф. Михаил Герасимов „Восстановление лица по черепу”, която авторът на тези редове е чел през същата година. Немислимо е археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов, които през 1956 г. правят разкопките в „Св. Петка Самарджийска”, да не са узнали за нея и за новия метод за идентифициране на личностите по черепите им, използван главно в археологията и криминалистиката.

5. На 17 май 1956 г., 13 дни преди началото на разкопките, в. „Труд” в уводна статия напомня, че костите на Левски са в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”.

6. Проф. Христо Гяуров прави няколкогодишна анкета за гроба на Левски, която му позволява (на въпроса на Ст. Михайлов) да посочи точното място на гроба – в олтара, отляво на престола.

7. Преди да започнат разкопките, Михайлов и Джингов виждат в олтара три плочи-кръстове на пода (запазена е фотографията им, по която всеки студент-археолог ще ги определи не като римски или византийски, а като неоспоримо български). Изключено е да не са помислили защо са там и какво могат да означават.

8. Михайлов и Джингов са разполагали с „Инструкция за разкопките и сондажите”, съдържаща подробни указания за това какво трябва и какво не е позволено да се прави при извършване на археологически разкопки.

Нека помислим! Изброените 8 неоспорими факта са били известни на Михайлов и Джингов преди започването на разкопките, т.е., те са знаели отлично какво се очаква да открият в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска” и какво трябва и какво не е позволено да правят при разкопките през 1956 г. Но още в началото става нещо странно – те не се съобразяват с тях, а започват да вършат неща, обратни на тези, които им диктуват изброените 8 факта. С което автоматично ги превръщат в 8 неопровержими улики за престъпление, чийто брой оттук нататък нараства.

9. Вместо да наемат за толкова важни разкопки, ако не археолози, то поне студенти-археолози, те назначават напълно неподготвени за целта случайни хора, непрофесионалисти, между които се оказват и двама вулгарни типа (или най-вероятно специално инструктирани хора).

10. Дават в ръцете им кирки, вместо използваните в такива случаи огрипки, шпатули, длета, четчици и др. безопасни инструменти.

11. Оставят ги без контрол и в полутъмнина – Джингов си водел дневника на разкопките на светло, извън църквата и не следял какво става вътре, а Михайлов рядко се мяркал (по сведения на работещия на обекта скулптор Д. Бучински, които се доказват и от резултатите).

12. Както е предсказано, отляво на престола откриват това, което очакват – цялостен скелет с дължина 172 с. – ръстът на Апостола (дължината му е определена от антрополога проф. Й. Йорданов), т.е. „легендата” за гроба на Левски се превръща в истина.

13. Единият от типовете смила на прах лицевите кости на Левски. Това е възможно не с един, а след серия от удари и следователно е извършено съзнателно. Такава е била задачата му. Макар да е знаел чий се очаква да бъде скелетът, още по-добре е знаел какво се иска от него.

14. Другият тип „настъпил без да иска” черепа на Бенковски веднага след изравянето му и го превърнал в „дребни кости на куп”, както е записал Джингов в дневника си. Целта очевидно е била да се предотврати изпращането на черепите на проф. Герасимов.

Повтарям, археолозите Ст. Михайлов и Г. Джингов отлично знаели чий гроб разкриват. И гледали спокойно как се нарушава инструкцията за разкопките. Но изпълнявали поръчение „от горе” и мислили за кариерата си, а не за професионалната си чест. А професионалните археолози Овчаров и Вълев подминават тези факти, очевидно разчитайки че читателите на книгата им са малоумници, които няма да забележат как копачите са се гаврили с останките на националните ни герои.

Че вторите (след турците) физически екзекутори на Левски и Бенковски са долнопробни типове, по народност българи, няма спор. Но как да наречем преките им началници Михайлов и Джингов, които са им развързали ръцете? И как да наречем археолозите Овчаров и Вълев, прикриващи в книгата си престъплението им?

15. Под трите български плочи-кръстове на пода в олтара, Михайлов и Джингов откриват три необичайни погребения (без ковчег): скелета на Левски, черепа на Бенковски и скелет без череп (най-вероятно на владайския овчар Гьоре Николов). Броят на плочите-кръстове съответства на броя на погребенията. Михайлов и Джингов обаче пренебрегват този факт и настояват, че погребенията са „ранновизантийски”, а Овчаров и Вълев пригласят на лъжата им, уверени, че читателите ще им повярват само защото се водят учени-археолози.

16. След откриването на скелет, точно където е посочен гробът на Левски, Ст. Михайлов осъзнава сериозността на положението, но не посмява да назначи комисия (за което не само е имал право, но е бил и задължен). Защото ако тя установи, че  костите са на Левски, това ще означава неизпълнение на задачата и край на кариерата му. За да избегне отговорността, прехвърля я на директора на АИМ – акад. Кръстю Миятев – с докладна до него, незабавно да назначи комисия за изясняване на обстоятелствата около откритието.

17. При тази ситуация акад. К. Миятев е длъжен да назначи исканата комисия. Но и той се страхува за кариерата си, поради което не реагира на докладната на Михайлов, а я препраща в архива. Вълев обяснява на читателите, че Миятев като видял скицата на гроба, нарисувана от В. Недкова, решил, че скелетът не бил на Левски и не сметнал за необходимо да назначава комисия (с.182). „Такава комисия не била съставена – най-вероятно поради очевидните факти, с които са се запознали на място всички заинтересувани тогава лица” (с.258). И толкова. И сега ние трябва да повярваме на тази измислица на Вълев. Защото такова грубо нарушение на Инструкцията е в пълно противоречие с авторитета и ранга на акад. Миятев и с неговата пословична административна педантичност (по сведения на съвременниците му).

18. Изчезва безследно скицата на обстановката на гроба на Левски, която художничката В. Недкова е нарисувала по поръчение на акад. К. Миятев.

19. Народ се трупа около църквата „Св. Петка Самарджийска” да узнае новини от разкопките, а директорът на АИМ – акад. К. Миятев и директорът на института „Ботев – Левски” и най-голям левсковед – проф. Иван Унджиев не правят най-естественото нещо – да посетят поне веднаж разкопките, след разкриването на скелета на Левски, поне от любопитство. Очевидно са се бояли от изказване на становище, което би ги противопоставило на властващата БКП и нейната политика по въпроса. Но не са искали да се заангажират и с явна лъжа.

20. След това разкопките са окончателно прекратени без да бъдат завършени и даже остават неразкрити (според Джингов) подколенните кости на скелет № 95 (на Левски) – уникален случай в българската археология на грубо нарушение на изискванията на Инструкцията.

21. Костите не са предадени за лабораторни анализи ( „антропологът д-р П. Боев дал консултация на място, защото не му било позволено да ги отнесе в лаборатория на БАН” !!! – с. 95). Поради това липсват и протоколи от каквито и да било анализи – поредното безцеремонно погазване на Инструкцията, което никак не смущава П. Вълев.

22. След преустановяване на работата за цели 15 дни (въпреки че много се бързало!!! – с. 95), през което време чакали назначаването на комисията от акад. Миятев – очевидно толкова дни са решавали как да постъпят с костите на Левски – на 13 юни 1956 г. костите, събрани в чувал за цимент, са изнесени и изчезват завинаги („всички специалисти се уверили със собствените си очи, че гробът е по-ранен от църковния строеж” – с. 95) – поредното брутално нарушение на Инструкцията, забраняваща унищожаването на кости под какъвто и да било предлог. Овчаров и Вълев обаче продължават безсрамно да защитават „професионалната чест” на Михайлов и Джингов, без да забелязват, че личната им професионална чест се срива до тази на последните. На всичкото отгоре „ученият археолог-геодезист” П. Вълев протестира (на с.237), че се пренебрегвал „научният подход” на Михайлов и Джингов?!

23. За да осигури успеха на операцията по унищожаването на гроба, Джингов, със съгласието на Михайлов, прави втори препис на оригиналния дневник на разкопките (нещо недопустимо от Инструкцията), в който редица данни са заличени или фалшифицирани, но който е лансиран за официален дневник. Оригиналният дневник остава неизвестен до момента, в който Хайтов разкрива фалшификацията и блестящо я разобличава (това е документирано от А до Я в запазените архиви и в книгите на писателя).

24. След всички тези престъпни нарушения на Инструкцията на разкопките, тогавашното ръководство на БАН (акад. Т. Павлов и др.) не се разграничава от археолозите в АИМ, не ги порицава публично и не ги дава под съд.

25. Вместо това то се погрижва за израстването им в кариерата – само за 3 години, от мл.н.с. Ст. Михайлов „израства” до професор и зам.-директор на АИМ – очевидна награда за добре изпълнената задача.

26. Двама от участниците в разкопките – зам.-ръководителят доц. инж С. Бобчев и скулпторът Д. Бучински, воюват безкомпромисно и до края на живота си срещу АИМ за истината за гроба на Левски и оставят безценна информация в полза на версията за препогребването.



В категории: История , Горещи новини