Проучват трагичната съдба на таврийските българи

Автор: Пламен Николов

Той е озаглавен “Да помним сталинизма: Таврийските българи в Добруджа”.
Проектът е финансиран с 48 000 лв. от Европейската комисия по програмата “Жива европейска памет”. Тя е насочена към съхраняване на историческата памет за престъпленията, извършени от нацизма и сталинизма.
Живите свидетели на събитията постепенно си отиват и целта на програмата е да съхрани спомена за случилото се преди десетилетия.

В България програмата на Еврокомисията не е популярна и реализираните проекти са малко. Темата за комунизма в нашата страна през последните две десетилетия бе по-скоро предмет на емоции, отколкото на задълбочен научен и обществен дебат.

Едно от събитията, за които днес не се знае почти нищо, е именно трагичната съдба на таврийските българи, потърсили убежище в Родината на дедите си в разгара на Втората световна война, после депортирани насилствено обратно в Съветския съюз и накрая физически ликвидирани по заповед на Сталин. За тяхната одисея „Десант” разказа на своите читатели преди два месеца.
Българите в Таврия са наследници на десетките хиляди наши сънародници, напуснали родния си край по време на Руско-турските войни и похода на Дибич Задбалкански от 1828-29 г.

Те първоначално се заселват в Бесарабия, но след като тази област е включена в състава на Молдовското княжество, в средата на 19 век се преселват в Таврия. Българите като трудолюбиво селско население облагородяват пустеещите дотогава земи, разказа историкът Радослав Симеонов от РИМ - Добрич.

Според него преселилите се в Русия българи са няколко десетки хиляди. И по време на руския царизъм е имало опити за тяхното асимилиране. След идването на власт на комунистите в Русия и създаването на СССР обаче българите стават обект на преследване и репресии.

Хиляди от тях умират по време на Голодомора в началото на 20-те години на миналия век. Други няколко хиляди са разселени в различни части на Съветския съюз или изпратени в сибирските концлагери. През 1942 г. по идея на 15 души от интелигенцията на таврийската българска общност се изпраща писмо до цар Борис Трети с молба да ги приеме в Царство България. Отговорът е положителен и през 1942-43 г. е осъществено преселението на таврийски бежанци (около 1500 семейства), настанени основно в села в Добруджа и Лудогорието.

През септември 1944 г. Червената армия окупира България и само месец по-късно по искане на съветските власти идва разпореждане на Съюзническата контролна комисия, председателствана от генерал-полковник Сергей Бирюзов, за депортиране на всички граждани на Съветския съюз.

Именно с такъв статут са били таврийските българи, независимо че някои от тях са успели вече да се снабдят и с българско гражданство. На за сталинските главорези и българските им комунистически помагачи това няма никакво значение. Нашите сънародници са клеймосани като изменници и преследвани като животни от органите на НКВД и червеноармейците с активното съдействие на отечественофронтовските власти. Натоварени са в конски вагони и на шлепове през Дунав и Черно море са върнати обратно в Съветския съюз. Почти нищо не се знае за по-нататъшната им съдба. Има предположения, че част от тях са издавени в морето, а останалите са загинали в лагерите на архипелага Гулаг.

Една от целите на проекта е да проучи данните, съхранени в документите – крити усърдно по времето на комунистическия режим. Предстои сериозна изследователска работа, посочи Радослав Симеонов. Ще издирваме документи, които все още не сме сигурни къде можем да открием – предполагаме, че част от тях са в архива на МВР. Идеята е да се докоснем и до чисто човешката страна на тази трагедия, да я пречупим през призмата на обикновените хора. Разполагаме с информация за неколцина таврийски българи, които по невероятно щастливо стечение на обстоятелствата са успели да се спасят и са останали в България – техните истории също ще бъдат включени в проучването, каза още Радослав Симеонов. 

Преди три месеца в Добрич бе сформиран инициативен комитет за поставяне на паметен знак за трагедията на таврийските българи. Проектът за паметника е готов. Внесени са документи с искане за разрешение в Общинския съвет. Паметният знак ще бъде поставен в градинката пред Община Добричка, срещу барелефа на цар Борис ІІІ. По проекта ще бъде издадена книга и заснет филм за таврийските българи.

Книжното издание и документалната лента ще бъдат представени в София, за да стане историята на таврийските българи максимално популярна в цялата страна. Ще бъде създаден и интернет сайт, за да могат и потребителите на глобалната мрежа да се запознаят с трагедията. Предвижда се и пътуване до Таврия и установяване на контакт с българските организации там.

Българската държава спаси евреите от депортиране в лагерите на смъртта, но не направи нищо за нашите еднокръвни братя от Таврия, коментира Радослав Симеонов.  И добави, че идеята е да се съберат оцелелите късчета от историята, за да се съхрани за поколенията паметта за трагичната съдба на таврийските българи.


Оцелели таврийци са намерили убежище в САЩ

Имам информация от баща ми, че някои от таврийските българи са успели да избягат още преди Червената армия да нахлуе в България. Те са емигрирали в САЩ и са се установили на Източното крайбрежие, в град Пърт Амбой в щата Ню Джърси. Това сподели пред „Десант” потомственият дипломат Иван Станчов.

Той се включи в инициативния комитет за издигане в Добрич на паметен знак, напомнящ трагичната съдба на таврийските българи. Неговият баща – Иван Д. Станчов е сред хората с решаваща заслуга за приемането и настаняването на таврийците в Родината. През 1942 г. той е бил генерален консул на България в Галац. Една от задачите му е да се грижи за бесарабските българи в разгара на войната.

Синът му Иван е на 13 години по това време. И ясно си спомня посещенията из българските села в Бесарабия (на територията на днешна Молдова, която по онова време е в границите на Румъния). Бях впечатлен от тяхната обич към България, от това, че са съхранили езика, песните, обичаите си, споделя Иван И. Станчов.
През пролетта на 1942 г. румънските власти уведомяват баща му, че на другия бряг на реката Днестър са се събрали хиляди хора, които казват, че са българи и искат да се върнат в България.

Българският генерален консул се среща с тях и описва в спомените си как тези хора живеят на палатки, натоварили са покъщнината си на конски каруци с намерение да се върнат в България. Иван Д. Станчов разпорежда на шофьора си да се върне в Галац и да купи хляб за тези хора. След това се обръща към германските военни власти и румънската администрация с искане да съдействат на таврийските бежанци да стигнат до България.

Първоначално румънските власти отказват разрешение за преминаването им през Румъния, но консулът успява да ги убеди. Така нашите сънародници от Таврия стигнаха до Дунав, преминаха в Родината и се установиха първоначално в Добрич.  От тук бяха разпределени по добруджанските и лудогорските села.

Държавата им оказа пълно съдействие – настаниха ги в изоставени къщи от немци, които се бяха преселили в Германия, разказва Иван Станчов. Тъкмо новодошлите българи започнаха да си уреждат живота наново и дойде краят на войната. България беше окупирана от съветски войски.
По нареждане на Сталин червеноармейците започнаха преследване на всички българи от Таврия, които се водеха съветски граждани. Те бяха събирани насилствено и върнати в Съветския съюз, спомня си потомственият дипломат.

Той добавя, че не разполага с точни данни колко таврийци са потърсили убежище в България, колко са били насилствено депортирани обратно, каква е съдбата им, репресиите, на които са били подложени, колко са загиналите и колцина – оцелелите.
Това е една от задачите ми – доколкото мога да събера информация за съдбата на тези наши сънародници и така да добавя епилог към мемоарите на моя баща – да разкажа как е свършила тази трагедия, казва Иван Станчов. Той ще търси и наследници на избягалите зад Океана таврийски българи. Това е напълно неизвестна информация и тя може да помогне за разкриването на истинските мащаби на трагедията, убеден е Иван Станчов.

В категории: История , Горещи новини