Псевдонауката срещу истината

Автор: Димитър Пърличев

Продължение от миналия брой

Неоспорим факт е, че българските учени-патриоти в БАН (тези, които поставят съвестта си на българи над кариерата си на учени) – председателят акад. Ангел Балевски и зам.-председателят – историкът акад. Николай Тодоров, са разбрали на чия страна е истината и правят всичко възможно за поставяне паметна плоча на църквата „Св. Петка Самарджийска” и спасяване авторитета на АИМ.

На тях преди всичко се дължат двете решения на БАН в този смисъл – от 1986 и 1987 г. – които Вълев обяснява с това, че „ вещият в надприказването белетрист” Хайтов ги бил подвел!? В последна сметка двамата академици не успяват, защото срещат непоколебимата съпротива на АИМ на БАН. Зад когото са стояли много по-мощни сили, които са разпоредили унищожаването на гроба през 1956 г. и не са могли по-късно да допуснат признаването на престъплението си чрез поставяне на паметна плоча. Затова и Овчаров, и Вълев никога няма да признаят, поне публично, че АИМ на БАН е унищожил гроба на Левски.

Защото двамата отлично съзнават, че участват в прикриването и  замитането на най-позорното престъпление не само в българската, но и в световната история. А то е такова по следните причини:

1. За пръв път в историята си една нация осквернява и унищожава дълго търсения и накрая открит гроб на най-големия си национален герой.
2. Унищожен е единственият в света пантеон на националните герои, случайно оказал се в центъра на столицата, създаден от неграмотни, но с историческо чувство патриоти през робството, спасили от опозоряване името на най-великия българин.
3. Гробът е унищожен не от простаци, крадци или иманяри, а от учени археолози и историци – хората, които най-добре познават ролята и значението на Левски за българския народ. Позорът е толкова чудовищен, че не може да се възприеме от нормални хора.

4. Гробът е унищожен в момента, когато е току-що разгромено Горянското движение, а случайното му откриване става точно когато е най-необходим. И е щял да поддържа националния дух и патриотизма по време на комунистическото робство. Което отлично са разбрали другарите от ЦК на БКП. И са заповядали на своите учени-лакеи „научната” му ликвидация. Но тяхната неопитност и патриотизмът, смелостта и интелектът на Хайтов им объркаха сметките и изкараха наяве очевадното – че при разкопките на гроба на Левски археолозите от БАН са действали не като учени, а като престъпници и предатели – по заповед „от горе”.

5. Коварството на престъплението се състои в това, че е извършено от представители на БАН, но позори не Академията, а България. Поради което БАН е длъжна да поеме вината върху себе си. Но как се поема такъв убийствен товар?
Затова Овчаров и Вълев ще отричат вината на Михайлов и Джингов и защитаващите ги по-късно академици, професори и др., даже ако бъдат изправени до стената за разстрел.

Защото принадлежат към същото котило. Затова с хитрини и трикове отричат неоспоримата истина за препогребването на Левски. Но тъй като те са елементарни и лесно се опровергават, чрез книгата си всъщност прехвърлят позора на учените историци и археолози върху невинния български народ. За да избегнат и самите те, заедно с извършителите на престъплението, очакващото ги възмездие – най-почетното място върху позорния стълб на историята. Поръчителите  обаче ще останат ненаказани – екзекуторите на Левски и техните защитници поемат изцяло вината върху себе си и с това ще влязат сами в световния пантеон на черното безсмъртие.

Вълев упреква Хайтов, че измислил политическите подбуди и че пише за „аферата” с гроба на Левски чак след 10 ноември 1989 г. А кой би му позволил да пише против БКП преди тази дата? Или Вълев е забравил каква цензура вилнееше тогава в медиите?
Димитър Овчаров обаче твърди и друго – че гробът на Левски не би пречил на паметника на Ленин и че е чудовищно твърдението на Хайтов, че някой бил искал унищожаването му. Професорът очевидно е разчитал на деменцията на старите и на невежеството на младите поколения за политическата обстановка тогава.

А тя се характеризираше с развихрилия се след Девети септември интернационализъм, който обявяваше за свой смъртен враг национализма. И всяка, дори и най-малката проява на патриотизъм, който се отъждествяваше с национализма, се санкционираше жестоко, даже и когато беше насочена към „социалистическото отечество”.

Да си спомним в тази връзка, че ген. Панчевски бе издал тайна заповед за разрушаване на всички паметници на загиналите от войните. Че тогава бе открит гробът на цар Иван Александър и ковчегът с останките му изхвърлен в Янтра. Че все по това време акад. Тодор Павлов предаде костите на Гоце Делчев на Македония, понеже бил „македонец”! Че тогава бе унищожен и гробът на цар Борис III и останките му захвърлени неизвестно къде. Вероятно около това време и Димитър Овчаров е доказвал, че скелетът на цар Калоян не бил негов. Все тогава Добрич стана Толбухин, Варна – също Сталин, връх Мусала – Сталин. Тогава ул. „Хан Крум” стана ул. „Крум”, т.е. обикновено име, ул. „цар Симеон” –  ул. „Симеон” и т.н.

Тогава прекръстиха пиринските българи на македонци и ги харизаха на Югославия, превърнаха Къкринското ханче в склад за картофи, затваряха и рушаха църкви и манастири, пренаписваха историята... Т.е. денационализацията на българите беше в пълен ход, а на българските историци бе предоставена почетната роля на водещи в този процес (с всички лични изгоди от това). Та ще търпят най-великия българин, и то в центъра на София, да ни изпълва с гордост, че сме като него българи и да пречи на плановете им! Нали трябваше да обичаме преди всичко, и то пламенно, като „слънцето и въздуха” СССР, за да забравим славното си минало и да станем по-лесно 16-а република на Съветския съюз!

Но нека си представим за момент гроба на Левски, само на петдесетина метра от паметника на Ленин. Във време, когато току-що е извоювана „пълна победа” над главния враг – национализма. По празниците паметникът на Владимир Илич щеше да бъде задължително отрупван с венци от партийни организации и колективи.
Но църквицата „Св. Петка Самарджийска” щеше да бъде ежедневно буквално заливана от посетители и затрупвана с цветя, поставяни от хора от цяла България, с което народът щеше съвсем безопасно да изразява чувствата си към националния герой, т.е. своя патриотизъм. И да демонстрира пред цял свят – в центъра на София – пълното му превъзходство над социалистическия интернационализъм.

И най-после, как така Левски, който е идеолог само на някаква си българска „буржоазно-демократична” революцийка, ще дели мегдан с комунистическия бог Ленин – вождът на световната социалистическа революция, която води до „истинското и окончателно освобождение на цялото човечество”?!
Видно е, че от гледна точка на целите си БКП е имала съвсем основателни причини да нареди унищожаването на гроба на Левски, по една невероятна случайност оказал се на най-нежеланото място – в центъра на столицата, който тя е смятала да превърне в червения кът на комунизма в България. Но, отчитайки настроенията на българския народ, възлага тази деликатна и отговорна задача на АИМ, като се е погрижила самата тя да не остави следи.

Следи са оставили само екзекуторите Михайлов и Джингов поради липса на опит. Следи, които сега техните защитници, колкото и да искат, няма как да заличат и прикрият (в предишния брой на „Десант” бяха изброени само най-важните, биещите на очи улики).
Другарите от ЦК на БКП и ръководството на БАН са се оказали по-хитри и съобразителни от учените от Археологическия институт и са унищожили с техните ръце бързо и безшумно най-мощната духовна опора на българския патриотизъм.
А учените-лакеи, било от угодничество, било от кариеризъм или от страх, не са усетили в какъв капан са се напъхали. А с тях заедно и Овчаров и Вълев (че и някой си Бойко Киряков със своя анекс-пасквил в края на книгата).

Защото за участието на БКП в престъплението все пак няма никакви документирани следи, а и АИМ на БАН и самата БАН никога и никъде не говорят за поръчителите му. Затова те трябва да поемат цялата вина за извършване на това най-гнусно и позорно престъпление. Т.е. БАН трябва или да се извини на българския народ и да изпроси милост от трибуната на Народното събрание, или да се самоликвидира. За да не петни този позор на българските историци-комунисти пред световната общественост, съвършено незаслужено, името на България.


В категории: История , Горещи новини