Влакът беглец и новите тайни служби

Автор: Борис Цветанов

Читателю, този студен миг от шпионските игри в общи линии е писан преди 45 години. Участвах тогава в конкурс на радио „София”. Спечелих първа награда. Предлагам ти го и сега не от носталгия. Защото това, което ще прочетеш, е много по-различно от първия ми опит. И не само защото тогава бе немислимо да се пише както днес. А и защото много подробности от кухнята бяха неизвестни.

На 18 септември 1944 г. по пладне генерал Бирюзов вдига слушалката на звънящия телефон. Насреща му - Сталин. „Какво правите там, генерал Бирюзов?" „Воюваме” – отвръща Бирюзов. А Бащата на народите пита: „Къде са сега хората от германската легация?" Нов опит на софийския военен губернатор да каже нещо, но не успява. Тогава получава разпореждането: „Незабавно намерете всички германски дипломати и ги арестувайте!"

За генерала това си е работа на българското правителство. Учуден е, че както Кимон Георгиев, така и министърът на вътрешните работи Антон Югов свиват рамене. Десети ден след преврата тайните служби на народната власт са заети да колят и бесят – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Въпросът на Бирюзов увисва във въздуха.
Митичната СМЕРШЬ (съкратено от „Смерть шпионам”) търси под дърво и камък агенти на Гестапо и рови из десетките бюра на службата, прикрити като културни институти, търговски дружества и всякакви агенции. А посланик Бекерле, както и десетки, свързани кой с Гестапо, кой с каквото и да било друго, си седят в кътища потайни и чакат удобен случай да офейкат, след като веднъж вече са „изпуснали влака".

На 17 септември след обяд при Бекерле – генерал от СС, икономист, правист, поет, пристига главният шеф резидент на всички служби на Гестапо в България полковник Клайхампел. Казва му: „През нощта тръгва от Подуене влак. В него ще намерят място 40 служители на посолството. Има охранителна рота. Ще пътуват и български офицери и политици и още роти войници". И Бекерле взима багажа си.
На пръв поглед това е мисия невъзможна. Но с германска прецизност агентура на Гестапо е разположила по възловите гари специалисти, които в определени моменти ще дават зелена светлина на влака беглец. По специален график ще бъдат прерязвани телефонните жици до Свиленград.

Пристигането в Турция е било гарантирано. Ако не е била прекалената предпазливост или робуване в стил „страх лозе пази".
Докато Бирюзов си губи времето с българското правителство, началникът на специалния отдел на фронта генерал Иванушкин вече знае за тайнствено напусналия гара Подуене влак. Надеждата на началника на специалното подразделение на СМЕРШЬ Иван Котелков е със специален самолет Ли 2 да открие трена.
Бирюзов идва на себе си и нарежда на командващия 17-а въздушна армия генерал Судец да вдигне във въздуха бомбардировачи, които да напълни с десантен отряд от охранителния батальон и да търси влака беглец.

В същото това време Кимон Георгиев извиква току-що прехвърления от армията в тайните служби майор Стоян Владимиров. „Снощи са потеглили за турската граница с превзет от немски войници влак дипломати от германската легация, български офицери и политици. Предполагам, че ще се уплашат да пътуват през деня, ще се крият в някоя глуха линия и ще чакат нощта. Това ще им изяде главата. Във въздуха съветските войски ще вдигнат самолети да ги търсят. Твоята задача е да откриеш преди тях влака. Ако не – да „помагаш" на братушките. Ще работиш за България. Каквото можеш от архивите, които видиш, ще отмъкваш. Руснаците искат всичко. Така е било и така ще си бъде. А за нас всяка хартийка може да се окаже безценна”.

С мощен хорх Стоян Владимиров поема за  Пловдив. Никакви следи. Чак на гара Раковски стрелочник го напътства: композиция, фрашкана с военни, потеглила към Хасково... Край Малево, на десетина километра южно от Хасково, Владимиров вижда пикиращите самолети на генерал Судец. Иван Котелков вече слиза от кацналия по корем Ли 2.

В същото време към композицията се приближава отряд довчерашни партизани, водени от поручик Георгиев. Върл трезвеник, той вижда как от трена слиза мъж, носещ около 25-килограмово буренце. Вдига пистолета и стреля в съда, смятайки че е пълен с ракия. Две седмици Малево и околностите ухаят на розово масло –  това е бил специалният подарък на български евреи за Бекерле за ролята му в спасяването им, за което "Десант" вече писа.

Владимиров се представя на Котелков, че е от българско контраразузнаване и ще помага в отделянето на българите от германците.
Междувременно става ясно, че германци и българи като видели самолетите, веднага офейкали към границата с два камиона. Котелков сяда в хорха на Владимиров. Във въздуха хвръква Ли 2 с автоматчици. Камионите са застигнати. В сумрака по време на арестите Владимиров успява да скрие няколко чанти. Когато се връщат при влака, скрива още няколко. Много навреме. Защото още от Малево ешелонът, поставен под усилена охрана, поема към Кюстенджа, а оттам – директно към Москва.

Заедно с 36-те германски дипломати и служители от посолството завинаги изчезват архиви на Гестапо, свързани с дейността на службата в България.
В известен смисъл Котелков се досеща за мисията на Владимиров, но се прави на ударен. Години по-късно Иванушкин, важна клечка на „Лубянка", загрява ролята на сина на Владимир Заимов. Животът на контраразузнавача става ад. Особено след като в Москва, изпращайки със самолет жена си и детето си, все още на летището, той вижда как аеропланът пламва като факел във въздуха.

В ДС ще го гледат накриво. През 1962 г. ще напише заедно със писателя Антон Антонов - Тони политическия роман „Сампа". В следващите издания името на Владимиров тайнствено ще изчезне.
Този текст бе провокиран не толкова от носталгията, с която започнахме. Много по-съществени се оказаха публикациите в един седмичник, генерална репетиция за появата на нова тъпа книга за Никола Гешев. Той и Андрей Праматаров били във влака беглец и като видели дебелия край, търтили към граничната бразда. Праматаров се уплашил.

Но не Никола Гешев е този, който като ентусиазиран земеделец ще търти към полосата. А ако е имало бегълци от влака беглец, то това са били Клайхампел, както и шефът на културното разузнаване на Гестапо у нас д-р Бюрцингер. За които авторите на новия бестселър за многострадалния български читател най-вероятно не са и чували.
До края на живота си Стоян Владимиров съжалявал, че е предал чантите на шефовете си от Държавна сигурност. Защото никога повече не ги видял. И днес не се знае къде са изчезнали те яко дим.


В категории: История , Горещи новини