„Човек трябва да види черното отчаяние на българските селяни”, пише Жером-Адолф Бланки
Автор: Даниела Иванова
През април 1841 г. в западните български земи избухва въстание. Стотици села в Нишкия вилает са плячкосани, изгорени и разграбени са църкви и манастири, населението е подложено на терор от турската войска, башибозуците, а после и от албанските банди.
Вестите за погрома предизвиква бурна реакция на страниците на европейския печат. Два месеца по-късно френското правителство изпраща специалния анкетьор на Балканите Жером-Адолф Бланки, известен икономист и преподавател. Задачата му е да докладва за действителния размер на жертвите след въстанието.
Тогава, наред с официалния доклад, той пише „Пътуване из България през 1841 г.”. Ценното в пътеписа е обективната оценка за състоянието на народите, които среща. Френският учен е един от малкото чужденци, минали през България по време на тези събития. Той прекосява Европейска Турция от Белград до Константинопол. Негов преводач е Александър Екзарх, който тогава е студент в Париж.
Пътеписът е интересен с това, че положението на българите в империята е представено от гледна точка на цивилизования, ерудиран човек. Пътешественикът отбелязва превъзходството в нравите, начина на живот и духовните характеристики на поробените над своите поробители.
Той забелязва огромната пропаст в манталитета на българи и турци, както и последствията от религиозните предразсъдъци. На всяка крачка от своето пътуване се убеждава в моралното задължение на европейските народи да помогнат на християните в изостаналата Османска империя.
Когато идва на място, Бланки бързо се осведомява за причината за това въстание - данъчните злоупотреби спрямо християнското население. Гюлханския хатишериф от 1839 г. не води никаква друга промяна, освен в сферата на финансите.
Данъците вече не се плащат на пашата, а на специални данъчни чиновници. Но вместо да се избегнат беззаконията, те се засилват. Таксите не се увеличили, но хората били принудени да ги плащат по два или три пъти.
„В края на краищата това била същата система на грабителство и насилие, но по-лицемерна и с коварна претенция за законност.” Закъснелите длъжници са оставяни в ръцете на военния гарнизон.
И тъй като редовната войска била съсредоточена в Константинопол, командващият провинцията Сабри Паша повикал арнаутите. „Те се пръснали из областта и започнали да избиват като при военна победа... нещастните жители на българските села.” Възмущението на автора от турския произвол се смесва с възмущението от бездействието на Европа, която не предприема нищо, за да защити християните в Османската империя: „Човек трябва да види черното отчаяние на българските селяни, както и наглостта на албанските орди, за да добие представа за страданията, понесени от християните през този кратък и зловещ период. Европа, която с право се интересува от каузата на чернокожите, не знае, че пред нейните порти и дори бих казал в нейното лоно живеят седем милиона души – християни като нас, третирани като кучета, точно защото са християни...”
В този момент съседите сърби частично са успели да извоюват своята независимост и са васал на империята. Те, за съжаление, оказват само морална подкрепа на въстаниците, като приемат хилядите бежанци.
Много вълнуваща е срещата на пътешественика в Белград със сръбската принцеса Любица. Тя, забележителна и горда жена, го впечатлява с твърдата си позиция: „Вие ще прецените какво са извършили тези варвари в България. Няма да научите цялата истина, но ще видите достатъчно, за да чуе цяла Европа истината...
Жените ви са щастливи, че живеят в Европа..., но защо никога не им разказват за страданията на християнските жени в Ориента? Не са ли сърбите ваши братя?” В правотата на нейните думи Бланки се убеждава сам. Запознавайки се отблизо с живота на християните и мюсюлманите в Турция, той разсъждава върху разликата между християнския морал и „срамния принцип на полигамията”. Бланки вижда в нея корените на мюсюлманското варварство и смята, че точно по този въпрос Европа трябва да упражнява правото си на намеса. Несъвместимите ценности на двете култури създават напълно контрастни светове.
Според французина „жените на турската буржоазия” са „прости, фанатични, оглупели, наплескани с черно, бяло и червено, те живеят единствено за примитивните удоволствия на тъпите си съпрузи! За това пък каква прекрасна раса са християнските жени в България ...Косите на девойките са украсени с полски цветя или сплетени на дълги плитки, главите им са гордо вдигнати, ...винаги, когато вродената им прелест не е покосена от нещастието...”
Особено интересна е срещата му с Хюсеин паша, убиец на еничарите, допринесъл за реформирането на Ориента. С тридесет жени в харема си, везирът на Видин има един син. Петнадесетгодишното момче едва чете на турски, не знае да пише и няма понятие от география.
„Устните му бяха деформирани вече от преждевременната употреба на лулата, изглеждаше по-отегчен и от сръбския принц Михаил”. Гостът съветва везира да образова сина си в Париж или Виена, така както съответства на богатството и ранга му.
Д-р Сибер, който се грижи за харема, по-късно го осведомява за реакцията на майката: „Когато научила този план, започнала да крещи неистово и да проклина неверника, дал подобни съвети”.
Иначе, според сведенията на същия този д-р Сибер, годишният доход на везира е 1 000 500 франка, което се равнява според автора на богатството на краля на Холандия. Бланки прави този паралел, за да покаже колко ”баснословно е богатството на един човек в Турция в сравнение с мизерията на всички останали”.
Колко изостава Турция от модерна Европа става ясно от това, че „в Турция няма парни машини, няма механични предачници или тъкачници, няма инженери, няма образовани и опитни конструктори...”
Нишкото въстание от 1841 г. е най-масовото от северозападните български земи. По времето на събитията гърците се опитват да го свържат с бунта на остров Крит и твърдят, че въстаниците са гърци. В сръбската историография пък то се води за въстание на сърбите. Пътеписът на Бланки не оставя съмнение, че е било българско.
Из пътеписа „Колкото по-навътре прониквахме в скритите в горските дебри села, толкова по-ясно се виждаше дълбокото отчаяние, което бе обхванало жителите им. Обитавани от чисто християнско население, тези села бяха станали обект на яростта на арнаутите, които дебнеха българите на хайки, подобно на ловци, преследващи плячката си....Все още са ми пред очите оживените групи български селяни с дълги бели сетрета и овчи калпаци. Сбрали се около нас, те искаха новини, съвети, а след това и оръжие...”Пушки! Пушки! – викаха те. – Дайте ни пушки и ще прочистим гората от тези диви зверове!”
Пътешественици и изследователи
По време на османското иго през българските земи са минали много пътешественици и изследователи. От тях черпим информация за живота на българите в тези векове. Един от най-ранните пътеписи е на Бертрандон де ла Брокиер от 1443 г. и този на немския богослов Щефан Герлах от 1578 г. През 1833-1834 г. френският дипломат барон Дьо Боальоконт прави специално проучване за България.
В края на 30-те години на същия век геологът Ами Буе обикаля тези земи и издава четиритомника „Европейска Турция”. През 1840 г. Алфонс дьо Ламартин, вдъхновен от екзотичното си пътешествие в Ориента, когато прекарва доста време сред българите, издава пътепис и четири статии за Източния въпрос.
През август 1841 г. през България минава Жером-Адолф Бланки, изпратен от външния министър Гизо. Важни етнографски сведения дава трудът на руския учен Виктор Григорович, който идва в Македония през 1844-1847 г. През втората половина на XIX век унгарският историк и публицист Феликс Каниц пише „Дунавска България и Балканът”, наред с гравюри и обширна документация за бита на българите.
