Несравнимият Васил Стоин

Автор: Иван Ненов

Посветил четвърт век от живота си за събиране, записване и нотиране на повече от 25 хиляди народни песни от всички краища на България, музикологът проф. Васил Стоин (1880-1938) наистина няма с кого да бъде сравнен. А може би има.
В седмичния орган на общинското управление – вестник „Самоковъ“, в брой 256 и 257, посветени на годишнината от смъртта му, в статията на генерал о.з. Г. Михайлов той е поставен в пантеона на великите възрожденци – „синове на Самоковъ: Отца Паисия Хилендарски, Константинъ Фотинова, Захарий Зографъ, Ст. Доспевски, Образописовците, Никола Карастояновъ и други, и голямата фигура на Васила Стоинъ”.

По дядова линия Васил произхожда от с. Доспей, от рода Кашъмови, а по бабина – от с. Белчин, Самоковско. Дядо му Георги и баба му Стойна се заселили в Самоков, но запазили имотите си в селата и ги обработвали.
Според семейното предание, дядо му, като се връщал от Доспей и минавал с кон през Искъра, се удавил.

Но през 70-те години на миналия век, в разговор с Елена Стоин – дъщеря на Васил Стоин, тя ми  разказа друга версия за смъртта на дядото. Докато се почерпвал с компания в една кръчма близо до Искъра, се хванал на бас, че конете му са толкова яки, че с каруцата щял да премине придошлите води на рилската река. Каруцата се обърнала, впрегнатите в нея коне се удавили, а Георги, който бил млад и силен – изплувал, но настинал, разболял се и починал.

Глава на семейството вече била баба Стойна и нейното име станало фамилно. Бащата на Васил – Стоян Кашъмов, починал на 57 години. Майката – Теопия хаджи Пенова, била издънка от рода на заможни чорбаджии от с. Костенец. Тя била неграмотна, но умна и рядко добра съпруга и майка.  
Васил бил предпоследното дете в семейството. Още 6-годишен той тръгва на училище, като всяко отделение и клас завършвал с отличие и постъпил в Самоковската духовна семинария, където се проявяват музикалните му способности.

„Беше на 15-16 години, когато му купихме първата цигулка – разказва в същия брой на вестник „Самоковъ“ по-големият му брат Коста пред детския писател Славчо Ангелов. – Ех, само колко се радва! И цигулка ли беше като цигулка, старовремска – от 50 години. Ходихме на Доспей, та я донесохме. Ама що беше радост! От там до тук, що знаеше песен, все я изсвири. Пък като я донесе, близо до нас имаше една жена – много се караше и плачеше. Васил плачеше и виеше също като нея, но на цигулката”.

Той завършва с отличие семинарията. Директорът й Митрополит Доситей го награждава с една златна турска лира и младият семинарист и талантлив музикант  учителства по една година в селата Долни Окол и Долни Лозен и няколко години в Долна баня – с единствената цел да спести някой лев и да следва музика.
Тази негова мечта се сбъдва. Освен спестените парици, подпомагат го братята и сестрите му и в периода 1907-1910 г. той пребивава в столицата на Белгия, където завършва музикалната академия – отново с отличен и взел изпитите си с една година по-рано.

При едно посещение на цар Фердинанд в Брюксел през 1909 г. студентите изнесли концерт в чест на Негово Величество. Царят, както и всички присъстващи, се трогнал от вълшебното изпълнение на цигулката на един строен и красив студент и очарован от таланта му, пожелал да го поздрави след концерта. Изненадата му била  още по-голяма, когато разбрал, че даровитият музикант е българин от Самоков и се казва Васил Стоин. Наред с похвалите, българският студент получил и парична награда, която му била достатъчна да се издържа няколко месеца.

Но той се връща в родината, която го привлича с красотите на Рила, Стара планина и Родопите, с житните полета на Дунавската равнина и Тракия и с... песните на българката –от люлката  до гроба; от седянката до нивата; от хорото на мегдана до усамотението в заградения с високи дувари двор.
В първите години Васил Стоин е учител по музика в гимназията в Самоков, където е и диригент на създадения през 1914 г. хор „Рилска песен”. После даскалува в Пловдив и Велико Търново.

Идвайки в  столицата, той става завеждащ отдела за събиране на народни песни в Етнографския музей. След това става професор и директор на Музикалната академия.
Но онова, което завинаги пленява душата на даровития музикант, е българската народна песен. И той й посвещава живота си, осъзнавайки че в нея е събрано най-голямото духовно богатство на народа. И само с оцеляването на това духовно богатство българите може да запазят своята идентичност. По сватби и по седенки, в делници и празници, в студ и пек той обикаля българските села, разговаря с хилядите български певици и записва песните им.

Не само думите, но и мелодиите. „Не можех да допусна, че една столетница може да пее. А и да може, би ли пяла! Но видях това чудо. Васил Стоин, без много приказки, можа да убеди една 90-годишна баба да изпее не една и две, а повече от 30 прекрасни народни песни  с такава жар, на която биха завидели и младежи. Тогава се убедих, че този човек притежава някакъв особен чар; че неговата човечност и воля са въплътени във фигурата му, в държанието, в думите, в погледа. Би ли могъл друг да извърши оная колосална работа със събиране на песенното ни народно творчество!?” – отбелязва неговият съгражданин Любомир Близнев.

И не само той. Всички, които са го познавали,  са усетили, че са в съприкосновение с личност, „заловила се да възкреси, да изрови из пепелта на забвението нашата хубава народна песен...” Като под всяка една от песните записва името или имената на певиците, тяхната възраст, както и месеца и годината.
„Стоин се възхищаваше от природната интелигентност и паметливост на българската селянка, от любовта и сериозното й отношение към народната песен. Жените бяха негови най-предани сътруднички...” – отбелязва сп. „Жена и дом” по повод една година от смъртта му.

Наред със сборниците „ Народни песни от Тимок до Вит”, „Народни песни от Средна Се-верна България”, „Български народни песни от Източна и Западна Тракия” и „Родопски песни”, с невероятна любов и проникновение през зимата и пролетта на 1935 г.  той записва 1115 песни от своя роден край, които събира в „Народни песни от Самоков и Самоковско”.

„В. Стоин беше много чувствителен по въпроса за етническата и административна принадлежност към Самоковския край“ – отбелязва в предговора към изданието на БАН от 1975 г. дъщерята на музиколога – проф. Елена Стоин.  В събраните  от Самоков и селата песни баща й включва  и такива от Долна баня и Костенец и селцата между тях - Горна Василица, Долна Василица и Пчелин, както и Долни Пасарел – сега в пределите на Голяма София.

Най-много  от самоковските песни са хороводните. Но той е записвал навсякъде песни, където е имало повод за хорово или солово изпълнение и по този начин ни е оставил народни творби с различни мотиви – от историческите до гражданските и тези със сантиментални сюжети.
Без колосалния труд на проф. Васил Стоин днес българският фолклор би бил беден. Хиляди песни отдавна да са се изгубили завинаги, така както са изчезнали в небитието техните носители. Така днес кълновете на обезродяването щяха да бъдат още по-буйни.
Но българската земя, макар и през век, ражда хора като Васил Стоин и те са духовната връзка между миналото, настоящето и бъдещето.


В категории: История , Горещи новини