Кои са земите на Рилския манастир

Автор: Иван Ненов

Почитта към светия отец Иван Рилски  датира още от средата на Х век, когато българският владетел цар Петър (927-969) прави опит да се срещне с него, но „поради стръмнината и суровостта на мястото” –  това не се случва. Не  се случва и поради нежеланието на отшелника, който казва на двамата царски пратеници: „Идете и му кажете: свети и славни царю, всичко е възможно от Бога, а не от човека. Ако искаш да ме видиш и да те видя, постави шатра на върха, а аз ще направя дим, та ти да видиш дима, а аз да видя шатрата  - така ни е повелено да се видим”.

Когато царят съзира дима, насипва чаша със злато и я изпраща на светеца. Но златото е върнато с думите: „Аз, брате мой, нито войска ще въоръжавам, нито ще купувам някаква стока. Поради това си вземи златото, понеже на тебе ти е много потребно, а аз ще задържа чашата за спомен от тебе и за знак от света.”
Не приемайки лични дарения, след смъртта на св. Иван Рилски те са отправени към манастира, създаден от него. Най-голямото дарителство е това на последния български владетел преди падането на България  под османско иго - цар Иван Шишман.

От есхатокола на Рилската грамота научаваме, че иноците от Рилската обител са пристигнали в Средец и срещата с владетеля е била там. Самата грамота, т.н. хрисовул, е издадена на 21 септември 1378 г. Основателно е тълкуването на акад. Иван Дуйчев („Рилският светец и неговата обител”), че в „В своята нова грамота Иван Шишман не е посочил изрично
кои са били старите имения на манастира, а именно що е подарил самият той. Все пак, въз основа на този документ, могат да се очертаят владенията на Рилската обител по това време”.

Голяма част от споменатите местни названия не могат да бъдат отъждествени, но в труда си ученият стига до извода, че „Рилската обител по това време е владеела в Дупнишко селата: Абланово (дн. Баланово), Бъдино (дн. Бадино), Бъзово (дн. Бозова), Кърчино, Пастра. В Горноджумайско (Благоевградско) тя притежавала селата: Лешко, Селище, Церово (?) и Дреново (?), в Разложко селата: Недобрадско и Разложки попове (?), а в Мелнишко селата: Долене и Градешница...”

Не малка част от дарението не може  да бъдат идентифицирана и до днес,  защото като владения на манастира се посочват и ниви, лозя, сенокоси, воденици и една огромна част от Рила планина с нейните вековни гори. „И над всички тези земи да има неотменима власт този пустинослужител Иван Рилски  при показа на това златопечатно слово на моето царство.”

Такава е волята на владетеля. Но турските нашественици се установявали все по-трайно  в българските земи. През 1382 г. в техни ръце пада Средец, а оттам и опасността за Рилския манастир става все по-голяма. И ако нещо „спасява” обителта да бъде духовна опора на християните през цялата петвековна тирания, това е неговата труднодостъпност в Рилската пустиня. Независимо от опожаряванията и грабежите, манастирът е бил една от малкото „точки”, където не е имало турско владичество.

Макар че не малка част от манастирската утвар е изчезнала – ограбена или укрита – хрисовулът съществува. Издавана многократно след Освобождението, Рилската грамота на цар Иван Шишман е събудила и подозрението, че това не е оригиналът, а препис. Възрожденецът  Партений Павлович е оставил бележка, че на 12 септември 1734 г. е бил на поклонение в Рилската обител и е видял този „златопечатник на блажения цар Иван Шишман”. „Преписах го на хартия да не би това царско благодеяние да отиде в забвение, но да се споменава вечно  и пред  бога, и пред  хората...” – пише той.

Въпреки  че ясно е подчертал, че е направил препис от оригинала, нашите учени са изказали съмнението, че  сегашният хрисовул е препис. Последните изследвания недвусмислено показват, че ръкописът е от ХІV век и съмненията остават само за печата му.
Ако учените са правили задълбочени изследвания върху самия хрисовул, то никой от тях не се е опитал „да възстанови” владенията в реалност, посочени в него като дарение. И до ден  днешен Рилският манастир стои „ограбен” от онова, което му е дарил цар Иван Шишман за вечни времена.

Завладяна от османските нашественици, българската земя е била потурчвана. И в народната памет не са се запазили  много топоними, названия на селища... Например днес ние не знаем как се е наричал най-високият връх на Балканите, „прекръстен” с  турското Мусала!
Могат ли все пак до някаква степен да бъдат обозначени  границите на манастирските имоти, които Рилската обител законно е притежавала като дарение от владетеля на българската държава в самата Рила?

През лятото на 1977 г. краеведът от самоковското село Доспей Борис Кашъмов отдели много дни, за да обикаля рилските канари, да „види с око” и да проследи границите както по билото (вододела), така и да направи връзката  между местностите, отбелязани в хрисовула с предлозите „въз” и „низ”, т.е. по течението и срещу течението на рилските води, които са вземани за естествени граници (в. „Самоковска комуна”, бр.33 и 34, 1978 г.) 

За голямо съжаление, поради  това, че публикацията бе  в местния печат, това негово проучване не можа да стане достояние на научните среди, въпреки че поводът за подобна дейност беше книгата „Искровете” - историко-географски очерк на един от най-добрите познавачи на Рила планина, който живееше като същински отшелник в нея – големия български писател и преводач от английски език Асен Христофоров. (В труда си той разказва преданието за възникването на селата в Мальовишкия дял на Рила – Доспей махала и Симоновци – днешното Говедарци, от преселници пастири от с. Доспей и за естествената граница с манастирските владения – Кобилино бранище).

„Като завладели всички земи около Рила, турците не оставили на мира и монасите в Рилския манастир – нападали ги и ги ограбвали, а веднъж дори подпалили светата обител и изклали до крак всички калугери. В чудо се видели неколцината манастирски говедари, останали живи по високите чалове на планината. Наближавала зима, а те не знаели къде да откарат говедата. Манастирът бил в развалини.

Тогава някои от тях се сетили за искровските пастири, с които се срещали по чаловете, и всички решили да дирят подслон при тях. Така говедарите превалили билото и слезли в долината на Черни Искър.
Доспеймахленци посрещнали като братя тия сироти манастирски говедари. Приютили ги в къщите си, дали им и сено срещу  част от говедата и не оставили нито един ерген неоженен след зимните седенки. Така манастирските говедари се сродили с доспеймахленци.” („Искровете”,стр. 50, 51.)

А хрисовулът продължава:  „...та на височината Бруждима, на височината Лохотица и низ Лохотица в Рила и през Рила въз планината на Марешица, та на Будурица, та на Каменица в Рила, и въз Рила у Бруждим... Също и средната планина, откъдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, също така с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх, та на Шипочен, на манастирския метох, и отдясно на града Стоб, в Рила, и низ Рила – в Струма, и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Блъгарино и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планината Рила ...”

Така отбелязани наименованията преди 636 години, днес е невъзможно с точност  да бъдат определени  и уточнени, както  беше  направено с ликвидацията и връщането на земята в реални граници на собствениците в наше време. Но ако вземем само точките от Струма до Германщица (дн. Джерман), та на Рибното езеро (тук е запазено автентичното наименование), ще се убедим, че дарението, преутвърдено и вероятно разширено от цар Иван Шишман, обхваща поне половината от географските граници на днешна Рила планина.

И от всичко това  какво днес е собственост на Рилския манастир?! Нищо. Нека някои от днешните „владетели” на Българската държава да покажат на народа указа, заповедта или какъвто и да е документ, с който са се отнемали  манастирските владения, дадени от последния владетел на Второто българско царство.

По времето на тоталитарния режим Рилският манастир беше превърнат в база на Балкантурист, а монасите - в сервитьори. Днес вековните гори на Рила се изсичат от снабдили се с документи бракониери. Моторните превозни средства достигнаха вече до кристално чистите езера на планината и няма да е далеч времето, когато тя отново ще бъде наричана „пустиня”, само че не с това значение, което й е дал светецът Иван  Рилски от с. Скрино.


В категории: История , Горещи новини