Вълнуващ разказ за една случка от времето на турското робство
Автор: Никола Гигов
Тука, дето кося, е старо гробе. Най-големият валог – това е гробът на Хаджиръженика. Отдолу са му костите.
Вятър подухва, роши бялата ми коса и си мисля, че това е Ръженика. Той, синко, беше един чилек – хем камътан (хубав), хем страшен. Беше много висок, като върлина, съвсем прав като бор, със сини очи и много ръждива коса. Отдалеч си личеше – косата му свети като пламък, га че главата му е запалена и гори.
Турско беше тогава – зор голям. Тоя ти свирне, оня те шамароса, трети налетял в двора – граби и влачи.
Ние бяхме двор до двор с Ръженика – комшии значи. И аз се лепех за него – усещах сила. Ала и конакът на Агата беше на близо, а там пълно с гавази, субашии и суварии.
Беден бе Ръженика.
Сал една нивица имаше.
Ала на хубаво място беше тя – в Горно Смолян, посред имотите на Агата. Като трън се заби тая нива в окото на Агата – все мъчеше да му я отнеме.
Първом понечи да я купи, но Ръженика отказа. Агата опита да го сплаши, но съседа ми не се уплаши. И не отстъпи.
Кой да е знаел тогава, че Ръженика бил ятак на хайдутите. Ятак беше на Караджа войвода. Вечер заедно яли от една синия. И каквото ставаше в Горно Смолян – хайдутите знаели. Току се чуе, че отмъкнали овца от Агата, че подпалили кошара, че гътнали насилник...
Денем Агата отмъкваше от българина плячка, а нощем хайдутите си я възвръщаха. Като че ли имаше две държави барабар – турски нивите, но хайдушки пътеките. А Ръженика – ятак на хайдутите и комшия на Агата.
Еднъж Ръженика се затри. Дали заличавае стари дири, или емна по хайдушка работа, но се затри за месец. Людете заговориха, че заминал на Божи гроб. Хаджи да става. А по това време – турското и кървавото, ще рече да минеш през Родопите, да прекосиш Цариград и да се отпрашиш отвъд Анадола...
Върна се Ръженика с пришит прякор Хаджиръженика. Хавата се затегна още повече – гяурска титла е това. Агата ходил в Мека, а Хаджиръженика на Божи гроб. Главата на планинеца гори като пламък – свой се чувства на своя земя и на своя вяра. И окото му не трепва.
Агата реши да му вземе нивата и да му вземе страха. Да превие тоя гяурски врат непокорен и да го впрегне в ярем. Да го стори слуга като мене.
Оти я бех слуга при Агата. И Агата мене проводи да извикам Хаджиръженика. Казах му какво ми е заръчал. Хаджиръженика ме изгледа така, га че не бяхме първи комшие, а я за него бех черен дим – духна да ме издуха. И ме издуха с думи: „От такива слуги като тебе не прокопса България! За единия залък продаваш брат си. А докато има слуга, ще има и господари“.
Застреля ме с думи. Я се смразих – прави му бяха думите. Прави и страшни. Помня го като сега – много беше красив и най-вече га се ядоса. Кръвта му избие, косата му от ръждива става алена, от плешките му издуе сила.
Взе си пушката от стената. С показалец ми посочи стълбите, га че той ме конвоираше, а не аз него. На двора нещо се помая, изгледа със сините си очи побитият строг. Строг ще рече стожер, стълб. За какво ли го е побил точно в средата на двора и толкова висок? Уж да си закача сечива и дрехи. Но защо догоре, до върха го бе омотал с ръжена слама? И не знаех тогава, че го е сторил нарочно, га види зор – той или жена му – да запалят сламата, стожерът да пламне право нагоре във височина и хайдутите ще се спуснат от скалите в помощ на своя пръв ятак и застрашен брат.
Върна се Хаджиръженика с пушката към прага, прошепна нещо на жена си. Вдигна ръка като за сбогом и тръгна...
Заптиите, въоръжени и люти, му сториха път пред конака – никой не посмя да го обезоръжи. Агата бе дал заповед да не го барат. Той ще му надвие душата и ще го ползва като слуга.
Въведоха Хаджиръженика в конака, оти мене всичко ми се познато.
Агата бе седнал, ала га влезе Хаджиръженика с пушка в ръка едър и прав, взе та се изправи. Опряха очи в очи. Прелетяха светкавици. И я прав – до вратата. Брех! Вдървих се – не можех да мръдна.
Агата, целият издокаран и в салтанати, а Хаджиръженика с прости дрехи, но с пушка. И никой никого не поздрави. С тежък дървен жест Агата удостои госта да седне.
„Донеси две кафета!“ - рече ми Агата, ала долових промяна в гласа му. Дали го е страх, или е ядосан? Спуснах се с отсечени ноги навън. В гърба ме удариха четири очи – две заповеднически, Аговски, и две на Хаджиръженика, га че заговаряха: „От такива слуги като тебе не прокопса България! За единия залък продаваш брат си, а докато има слуга, ще има и господари“.
Правих кафета, а все това затварях. Отнесох ги, но ръцете ми не ме слушаха. Понечих да излезна от стаята, но Агата ми рече да стоя до вратата... Господи, на кого ли ще помагам, ако се сбият? Наистина ли живея за залък хляб и продавам брат си? Наистина ли докато има слуги, ще има и господари?
Въздухът натегна, стана оловен, а сетне се нави на две мълнии – Мека и Божи гроб бяха в една стая. „Ръженик! - рече Агата – извиках те да ти кажа: Дай ми нивицата си да не ме боде като трън в очите!“
Ръженика не се докосна до кафето. Дали не си помисли, че съм сложил отрова вътре. Не бех – и двете кафета бяха чисти.
„Не!“ - рече Хаджиръженика, ала така ясно и твърдо, както когато забият камбаните.
Агата взе кафето, за да преглътне неочаквания отказ, сръбна шумно. Ала га да остави филджана, ръката му трепна и разля от напитката. Ядоса се. „Ръженик! Знаеш, че конакът е пълен с пазванти. Знаеш, че каквото река и станва. Знаеш колко гяури съм затрил. Стани мой и ще живееш в конака“.
Хаджиръженика, опрял кротко пушката до коленете си, отвърна: „Ага, моята малка нивица е България... Ала сме сърце до сърце – ако ти дам нивицата и ако ти дам сърцето си – ще затрия България! А моето сърце е българско, а твоето – не знам какво е“.
Лицето на Агата се боядиса като великденско яйце. Тоя гяур, Хаджиръженика, ровичка в кръвта на Агата, за да му подскаже, че и той е бил някога българин, ала е прекрачил отвъд.
„Вай, смъртта ти е малко!“ - надигна се Агата. Надигна се и Хаджиръженика.
И заговориха прави. Агата рече: „С всичко разполагам – закон, войска, право, сила. И нивата ще ти отнема насила, и къщата ще ти отнема насила, и живота ти ще отнема насила и тая пушка, дето я държиш до себе си, и нея ще ти я отнема насила и ще си я чувам (пазя) за спомен. Поне да можеше да стреляш. Виж през прозореца оная карагашка (драка) стъпила на кол връз оградата. Може ли да я уцелиш?“
Хаджиръженика стисна пушката – длани му побеляха като тебешир, а мен ногите ми се запирончиха за дюшемето. А Агата – целият като с кръв, с последен удар искаше да надвие и упраши Хаджиръженика.
Счу се шум в долапите и си помислих, че там има скрити гавази.
Хаджиръженика прецени и разбра всичко. Той имаше някакъв опит, дето аз него знаех. Отиде до прозореца с бавни крачки. Отвори – също бавно – като опитен ловец, двете криле на прозореца. Провря пушката между железните пръчки, надигна я към черно-бялата карагашка, кацнала на един подострен кол, точно на върха на една ограда. И тя хищна крадлива птица – като Агата – разваля чужди гнезда, краде чужди яйца и малките пилета.
Той се прицели бързо и чисто и изведнъж проеча изстрел.
Долапите се разтвориха и през вратата също влетяха гавази. Изпълни се стаята. Ала Агата бе жив и цял. И всички замръзнаха. И Агата, и Хаджиръженика, и аз, слугата, и влетелите гавази, всички бяхме опулили очи към оградата.
Изстрелът на Хаджиръженика отнесе като с бръснач главата на карагашката. Тя стоеше на кола, едра, но без глава. И още стискаше с дългите си нокти подострения кол на оградата. Постоя така, стискайки кола с нокти – не секунда, а може би половин минута. И чак тогава се разклати, разлюля, падна и се удари в дървото, без да изпуска ноктите. После натежа, откачи се и падна връз камъните, пръскайки петна кръв...
Агата никога не бе виждал и чувал за изстрела на Хаджиръженика. Можел е да застреля Агата и да му отнесе главата като с бръснач. Чак сега се уплаши – лицето му от великденско стана бяло и той едвам рече: „Аферим, Ръженик! Дръж си нивицата!“
Ръженика излезе с пушката си – без да го пипне никой и в пълна и дълбока тишина. Ала аз видях през прозореца как в двора на Хаджиръженика пламна дълъг и висок огън. Жена му, чула изстрела, се бе уплашила и бе запалила ръжената слама. Огънят се вдигна до небеса висока огнена колона – знакът на хайдутите.
А Караджа войвода даваше живота си за Хаджиръженика.
Не ме питай, синко, какво стана сетне. Питай тия гробове, дето вече са станали валози. Такива кървища имаше, та се отвориха две нови гробища.
Не си продаде нивицата Хаджиръженика, защото за него това бе България. А Агата сетне изгуби имотите си, изгуби и затри и живота си, изгуби и насилническото си право.
И ето ме – кося аз спомена и затревени гробове. И така ми се ще Хаджиръженика да се изправи и да не ми рече ония думи тежки за слугите и господарите, а да рече друго. Да каже: „Занеси хляб и мляко на Караджа войвода и хайдутите, вдигни в твоя двор стожер с ръжена слама – за знак, възвърни българската си чест и храброст!“.
Не знае този камътен, тоя силен, тоя страшен човек, че неговата, нашата, българска правда победи...
