„Рекат ли „Мешов” – шило ми забиват в сърцето, но си е мой грехът за тоя прякор и никой не ми е крив”. Така започва разказът „Сватба” от книгата „Диви разкази” на Николай Хайтов.
Автор: Здравец Хайтов
Малко по-нататък се казва и името – Хасанчек от Асан.
Прякорът Мешов е интересен и за да се превърне във фамилия, трябва да има причина, както е с нашата фамилия Хайтов. Тя е описана в нашата родова история и идва от бастисването на един „хайта” от прапрадядо ми Петко.
Името на аго Асан беше споменавано от баща ми като прототип за разказ, докато не се появи и снимката със своята история, разказана някога от Мешов на писателя Хайтов. Тя беше черно-бяла – Хайтов със сако, прегърнал един усмихнат и по родопски облечен българомохамеданин. Градско и селско, християнско и мохамеданско, но преди всичко от фотографията лъхаше сърдечност и взаимна симпатия.
През 2005 г. инициативен комитет предложи Родопският театър в Смолян да се именува „Николай Хайтов”. На официалното кръщаване възкръсна споменът за тази снимка и беше предложено от мен като архитект и на брат ми като скулптор да изработим фигурална композиция, която да бъде поставена пред сградата на театъра. Така се появи аго Асан Мешов, покровителстван сърдечно от своя приятел – писателя Хайтов. Тази сложена върху рамото ръка сякаш свързваше два свята, две човешки съдби в едно голямо приятелство, вплетено в един разказ, станал след това част от великолепния филм „Мъжки времена”.
Всичко вървеше като по мед и масло, но както казваше баща ми: „В живота, сине, човек не знае кое е за добро и кое за лошо”. Появи се реформата и хоп, театърът премина към друг театър, трупата оредя и сградата със своите символи осиротя. Тогава всичко тръгна отначало. Пак инициативен комитет, подписки и прошения от интелектуалци, срещи с други министри, увещания и заклинания, за да се възстанови едно изконно човешко право на достъп до култура.
Идеята трябваше да бъде широко огласена и подкрепена от смолянчани. Така реших да представя във фоайето на театъра ретроспективната изложба „Героите на Хайтов и карикатурите на Димовски” – за живота и творчеството на двамата родопчани, свързана с Родопите, със Смолян и региона, с опазването и съхраняването на духовното наследство, бита и обичаите на родопчани. Правех го, разбира се, в подкрепа не само за възстановяването на театъра, но и за предотвратяване на предстоящо затваряне на ансамбъл „Родопа”. Двете институции за Родопския регион бяха предложени за закриване – незнайно от кого и незнайно защо, във време, когато тъкмо родопчани изпитваха най-силно нуждата от културна и духовна подкрепа.
Тогава при откриване на изложбата се появи тя – праправнучката на аго Асан Мешов, представи ми се и с гордост обяви своята родствена връзка. Знак ли беше пратен ми от горе, символ ли беше като този пред театъра, но тогава разбрах, че делото по възраждане и опазване на духовността трябва да бъде доведено докрай. Днес с радост и гордост мога да заявя, че театърът е възстановен, ансамбълът опазен, поставена е и първата пиеса за сезона – по Хайтов.
Надявам се на някое представление да се видим, ние, правнуците, и да се поздравим за постигнатия успех! Питам се обаче дали двамата приятели, които ни гледат отгоре, са доволни от нашите земни превъплъщения и странни действия, знаейки че животът е твърде кратък, за да започваме всичко отначало и пак отначало... И както казва героят от разказа, прототип на който е Хасанчика: „Едно саатче бягане – животче връщане! И все не можеш да се върнеш, откъдето си тръгнал”.
