Една история със снимката на прототипа на Шабан от едноименната творба на Николай Хайтов
Автор: Здравец Хайтов
Изложбата „Светът на Николай Хайтов” е памет към писателя и човека, отдал цялата си душа на Родопския край, наречен от Тончо Жечев „Повелителя на родопския космос“. В нея са намерили място онези моменти от живота на твореца, когато в кротък разговор се заквасва и сътворява разказът, есето или бъдещата пиеса.
Хайтов обичаше този момент и му се отдаваше с цялата си душа и сърце, защото човекът срещу него, този – обикновеният родопчанин българомохамеданин, беше точно толкова престърган от живота, колкото и чирака, лесовъда и писателя Николай Хайтов. Това приятелско чувство и почитание беше отбелязано от писателя на гърба на всяка снимка и за по-сетнешна подсета се описваше прототипът на героя.
Имаше нещо съдбовно в повторното докосване до този архив, който преоткриваше магическия свят на Хайтовото слово, в който свят веднъж пристъпиш ли, е за цял живот. Беше го направил за себе си, за да си оплаква душата и прояснява мислите, далеч от сивотата на ежедневието. Този допир го връщаше към ония, мъжките времена, когато краденето на булки е било ритуал, с полагащата се за това плата.
Шабан Манчика, прототип на Шабан от „Мъжки времена” – това беше написано на гърба на снимката с плещест, седнал с достойнство българомохамеданин.
Нямаше съмнение, че този можеше да нарами млада булка и да я „достави” кумуто трябва. Точно от срещата с този Шабан се пръква разказът, а по-сетне и класическият български филм „Мъжки времена”.
Но предполагал ли е човек, че ще срещне и потомците на този родопчанин, и то днес, в тези по-халтави времена? Точно публикацията на снимката с прототипа вижда дъщерята на Шабан и споделя с дъщеря си Милена, с която открихме заедно изложбата в Смолян.
За другата ми среща, станала пак на това откриване, вече имахме уговорка. С Ева Хаджийчева се бяхме разбрали да се видим, та нали е правнучка на прототипа на героя Асан Мешов от разказа „Сватба”. Двамата приятели Хайтов и Мешов, увековечени в паметника пред театъра в Смолян, и двамата техни родственици, запечатани на снимката за спомен при откриване на изложбата „Светът на Николай Хайтов”. Има съдба, има!
Мъдрият Иво Хаджимишев в представянето на изложбата ме подсети, че тя слага край на безкрайните подмятания за автентичността и авторството на „Диви разкази”. Сещам се за списвачите, яли хляб от ръката на главния редактор на списание „Родопи” Николай Хайтов и техните жалки опити да се впишат в историята както им е на тях угодно. В усърдието си да се прилепят към таланта и отъркат в славата, дори с хули и плоски лъжи, група журналисти, историци, лъжеписатели очакваха да се появи изпод перото на Хайтов нещо „принадлежащо“ другиму, та да ударят и посекат писателя.
Не се появи, защото талантът има свой личен път и мисия. За аферата с гроба на Левски хич не ми се и говори. За такива случаи баща ми казваше: „Ръфат ми цървулите, защото са сладки”, а родопчани отсичат: „Запуши я тая”!
Присетих се за премиерата на 11-и том от събраните съчинения на Хайтов в БАН, предната вечер преди откриване на изложбата.
С ръка на рамото ми, както Хайтов беше прегърнал своя прототип Мешов, академик Антон Дончев потвърди без много думи праведността на моя избор, че пътеката, на която съм стъпил, е вярната. Чрез направения вече конкурс с младите творци – студентите от Художествената академия, за илюстрация корица на „Диви разкази”, изворът и новият творчески прочит бяха съединени в духовно цяло. Това се потвърди и сега, когато ведро настроение и оптимистичен полъх на изложбата създадоха с присъствието си децата от СОУ „Св. св. Кирил и Методий” от Смолян.
Наблюдавах интереса, с който вглъбено слушаха разказа на фотографа Иво Хаджимишев за живота и творческите срещи на писателя Хайтов с неговите прототипи. Виждайки неслизащите усмивки от лицата им, си казах, че може би има надежда за Родопите и родопчаните, които са сега и от Бога забравени и по-скоро припознати като че ли от Аллаха...?!
Снимах се с радост и с тях, а на гърба на снимката ще напиша думите на Хайтов от разказа за Ибрям Али: „Има съдба, има! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него”! За това трябва да е битката.
Родопите са имали своята наситена с войни и бунтове история.Траките-беси воювали с римляните,които завзели тая планина.Дошли славяните,но паднали под византийска власт.Ок.837 год-кан Персиян отвоювал Родопските планини от ромеите и масово населил с иранци-българи тоя планински масив.Най-вероятно обичая-крадене на мома е от езическите времена на прабългарите-Зороастристи,кото го донесли от Иран...Нее лесно да се краде за женитба мома за момък в Девинско.Бащите са били ок.37-38-42 годишни яки мъже,а братята на момата 19-21 год.също силни момчета и крадците на госпожица са рискували да отнесат пердах с тояга и рана от секира в рамото...Писатела Николай Хайтов-родопчанин е описал тези случки от 1915-1920 год.може би в раказа си Мъжки времена.Добре,че днес 2014 год.в Родопите по този начин не стават женитбите.[bluescreen]