Към ония, мъжките времена


Към ония, мъжките времена
Ева Хаджийчева – правнучка на прототипа на героя Мешов от разказа „Сватба“, заедно със Здравец Хайтов
09 Декември 2014, Вторник


Една история със снимката на прототипа на Шабан от едноименната творба на Николай Хайтов

Автор: Здравец Хайтов

Изложбата „Светът на Николай Хайтов” е памет към писателя и човека, отдал цялата си душа на Родопския край, наречен от Тончо Жечев „Повелителя на родопския космос“. В нея са намерили място онези моменти от живота на твореца, когато в кротък разговор се заквасва и сътворява разказът, есето или бъдещата пиеса.

Хайтов обичаше този момент и му се отдаваше с цялата си душа и сърце, защото човекът срещу него, този – обикновеният родопчанин българомохамеданин, беше точно толкова престърган от живота, колкото и чирака, лесовъда и писателя Николай Хайтов. Това приятелско чувство и почитание беше отбелязано от писателя на гърба на всяка снимка и за по-сетнешна подсета се описваше прототипът на героя.

Имаше нещо съдбовно в повторното докосване до този архив, който преоткриваше магическия свят на Хайтовото слово, в който свят веднъж пристъпиш ли, е за цял живот. Беше го направил за себе си, за да си оплаква душата и прояснява мислите, далеч от сивотата на ежедневието. Този допир го връщаше към ония, мъжките времена, когато краденето на булки е било ритуал, с полагащата се за това плата.
Шабан Манчика, прототип на Шабан от „Мъжки времена” – това беше написано на гърба на снимката с плещест, седнал с достойнство българомохамеданин.

Нямаше съмнение, че този можеше да нарами млада булка и да я „достави” кумуто трябва. Точно от срещата с този Шабан се пръква разказът, а по-сетне и класическият български филм „Мъжки времена”.
Но предполагал ли е човек, че ще срещне и потомците на този родопчанин, и то днес, в тези по-халтави времена? Точно публикацията на снимката с прототипа вижда дъщерята на Шабан и споделя с дъщеря си Милена, с която открихме заедно изложбата в Смолян.

За  другата ми среща, станала пак на това откриване, вече имахме уговорка. С Ева Хаджийчева се бяхме разбрали да се видим, та нали е правнучка на прототипа на героя Асан Мешов от разказа „Сватба”. Двамата приятели Хайтов и Мешов, увековечени в паметника пред театъра в Смолян, и двамата техни родственици, запечатани на снимката за спомен при откриване на изложбата „Светът на Николай Хайтов”. Има съдба, има!

Мъдрият Иво Хаджимишев в представянето на изложбата ме подсети, че тя слага край на безкрайните подмятания за автентичността и авторството на „Диви разкази”. Сещам се за списвачите, яли хляб от ръката на главния редактор на списание „Родопи” Николай Хайтов и техните жалки опити да се впишат в историята както им е на тях угодно. В усърдието си да се прилепят към таланта и отъркат в славата, дори с хули и плоски лъжи, група журналисти, историци, лъжеписатели очакваха да се появи изпод перото на Хайтов нещо „принадлежащо“ другиму, та да ударят и посекат писателя.

Не се появи, защото талантът има свой личен път и мисия. За аферата с гроба на Левски хич не ми се и говори. За такива случаи баща ми казваше: „Ръфат ми цървулите, защото са сладки”, а родопчани отсичат: „Запуши я тая”!
Присетих се за премиерата на 11-и том от събраните съчинения на Хайтов в БАН, предната вечер преди откриване на изложбата.

С ръка на рамото ми, както Хайтов беше прегърнал своя прототип Мешов, академик Антон Дончев потвърди без много думи праведността на моя избор, че пътеката, на която съм стъпил, е вярната. Чрез направения вече конкурс с младите творци – студентите от Художествената академия, за илюстрация корица на „Диви разкази”, изворът и новият творчески прочит бяха съединени в духовно цяло. Това се потвърди и сега, когато ведро настроение и оптимистичен полъх на изложбата създадоха с присъствието  си децата от СОУ „Св. св. Кирил и Методий” от Смолян.

Наблюдавах интереса, с който вглъбено слушаха разказа на фотографа Иво Хаджимишев за живота и творческите срещи на писателя Хайтов с неговите прототипи. Виждайки неслизащите усмивки от лицата им, си казах, че може би има надежда за Родопите и родопчаните, които са сега и от Бога забравени и по-скоро припознати като че ли от Аллаха...?! 
Снимах се с радост и с тях, а на гърба на снимката ще напиша думите на Хайтов от разказа за Ибрям Али: „Има съдба, има! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него”! За това трябва да е битката.


Асан Мешов в с. Лъкавица през 1972 г.

В категории: Горещи новини

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
Генади Савов
09.12.2014 19:48:16
0
0
Родопите са имали своята наситена с войни и бунтове история.Траките-беси воювали с римляните,които завзели тая планина.Дошли славяните,но паднали под византийска власт.Ок.837 год-кан Персиян отвоювал Родопските планини от ромеите и масово населил с иранци-българи тоя планински масив.Най-вероятно обичая-крадене на мома е от езическите времена на прабългарите-Зороастристи,кото го донесли от Иран...Нее лесно да се краде за женитба мома за момък в Девинско.Бащите са били ок.37-38-42 годишни яки мъже,а братята на момата 19-21 год.също силни момчета и крадците на госпожица са рискували да отнесат пердах с тояга и рана от секира в рамото...Писатела Николай Хайтов-родопчанин е описал тези случки от 1915-1920 год.може би в раказа си Мъжки времена.Добре,че днес 2014 год.в Родопите по този начин не стават женитбите.[bluescreen]
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки