Затова, че жителите на Самоводене го укриват три месеца заедно с Павел Бобеков, той основава фонд за отличниците от селото
Автор: Маргарита Атанасова-Арачийска
Когато човек непрекъснато броди из тъмните дебри на вековното ни тежко минало, все ще открие в незнайна доба някоя светлинка, изгубена или забравена, или отмината и незабелязана от нашите историци. Светлинка от душата на един истински българин от бунтовното „старо време“ - българин, внесъл своята безрезервна и жертвена дан в „полза роду“ и обичната България.
Така открих неизвестния днес и почти забравен Христо Драганов от Клисура – въстаник, опълченец, дарител и благодетел на с. Самоводене, Великотърновско.
Пребогат и шарен се оказа неговият живот, за което си струва да се разкаже. Роден на 16 април 1856 г. в бунтовната Клисура, отначало завършва първи клас в местното училище, а после от ІІ до V клас учи в Пловдивската гимназия. През 1873-74 г. се условя за учител в с. Батак, Татарпазарджишко, но тъй като през зимата училището изгаря, става учител през следващата година в класното училище в Стара Загора.
През есента на 1875 г. под ръководството на апостолите Панайот Волов и Георги Бенковски Христо Драганов участва активно в учредяването на нов революционен комитет, а на 20 април 1876 г. се включва в обявяването на въстанието в Копривщица и Клисура. В боевете той предвожда едно отделение от въстаници. След превземането на Клисура от османците населението и бунтовниците тръгват за Копривщица, но скоро и тя пада под ятагана...
Под водителството на Волов към Балкана тръгват мнозина въстаници, но до там остават 26 души, между който е и Христо Драганов, редом с Найден П.Стоянов и Тодор Каблешков – от Копривщица, и клисурците Никола Караджов (клисурски представител на събранието в Оборище), Хараламби Караджов, Григор Б. Попов, Христо Г. Трувчев и Атанас П. Минков. Найден Стоянов и Каблешков попадат в ръцете на турците, като първият умира от побой, а Каблешков се самоубива в габровския полицейски участък на 27 май 1876 г.
В скитането до към Търново оцеляват 9 души.
Целта им е да достигнат до Свищов и да минат в Румъния. Но тъй като Търновско е повече равнинно, за да не ги забележат турците като „дружина“, по предложение на Волов и Тодор Икономов се разделят на 3 групи. Една вечер с братско опрощение“ тръгват в три посоки. В първата група влизат Волов, Икономов и Георги Пазаржиклийчето – те тръгват първи, след тях – втората група, а накрая – третата, в която са Павел Бобеков, Манчо Манев и Христо Драганов.
През една нощ те стигнали до с. Самоводене. Близо до селския хамбар видели една отворена портичка. Манчо Манев почукал на къщната врата и поискал от стопанина хляб. Бобеков и Драганов останали до портичката. Куче нямало. Стопанинът попитал кой е и Манев казал, че е въстаник и моли за хляб. След кратко колебания добрият човек отворил вратата и поканил тримата в къщата. Жена му се била събудила и сръчно сложила храна на софрата да вечерят. След това тримата поискали да си тръгнат, но домакинът им като истински патриот им казал: „Тази нощ ще спите тука, а утре вечер ще ви улесним и дадем хляб, па тогава ще заминете!“
Домът бил или на Йорго Радев, или на Георги Т. Гецов (после кмет на Самоводене) – не е напълно уточнено. На другата сутрин стопанинът съобщил на самоводенския комитет за тримата. Тогава в селото се укривал и Стефан Стамболов – апостол на І-ви Търновски революционен окръг. Комитетът взел решение да разпита тримата и ако не са въстаници „да ги очистят през нощта“, а като се уверят, че са истински – да ги запазят и „улеснят“.
Стамболов се познавал с Павел Бобеков, с когото учили известно време в едно училище. Това обстоятелство спомогнало въстаниците да бъдат приети с уважение и закриляни не само за една нощ, но им казали да останат поне 2-3 седмици, докато обстановката се поуспокои. Но вместо три седмици самоводенските патриоти крили въстаниците цели три месеца, след което те минали Дунава....
Христо Драганов прекарал есента и зимата в румънския град Александрия, а през пролетта на 1877 г., когато се обявила Руско-турската война, постъпил в българското опълчение в Плоещ в 4-та дружина, 3-та рота, 2-ри звод, като взел участие във всички сражения на опълчението.
Когато разпуснали опълчението, той се върнал в родната Клисура, която заварил изпепелена и съсипана до основи, а родителите му били починали. Драганов започнал отново да учителства на различни места –в трикласното училище в Севлиево, в карловското класно училище, по-късно и в подновената Клисура, и пак в Севлиево, където пък бил избран за училищен инспектор (от 1885 до 1888 г.).
През Сръбско-българската война от 1885 г. се сражавал като четник в севлиевската доброволческа чета „Хаджи Димитър и Стефан Караджа“. След войната започнал да се занимава с книжарство, а после пак станал учител в Севлиево – в V-о класно училище, където даскалувал до 22 септември 1893 г., когато бил избран за кмет на града. През следващи години, пак в Севлиевски окръг, бил училищен инспектор, учител, после окръжен управител, а след това до 1913 г. отново бил избран за кмет на Севлиево – „за два периода“.
На 1 октомври 1913 г. бил назначен за главен инспектор по търговия, индустрия и занаяти към Министерството на търговията, после – от 16 октомври 1920 г. до 15 февруари 1927 г., бил библиотекар при севлиевското дружество „Развитие“.
След освободителната война Христо Драганов останал в Севлиево, защото тук се задомил и заселил. През цялата си обществена дейност той се проявил като скромен, тих, мъдър, спокоен, добросъвестен и честен, трудолюбив, енергичен, истински патриот, добър съпруг и баща. Награден е с 6 ордена и медали за храброст и участие във важните за България исторически събития.
Той изпитвал силно чувството на благодарност за всяко добро, което му е сторено. Това се вижда от едно писмо, пратено до известния свещеник Патко Франгов в Бяла черква на 15 юни 1928 г., в което Драганов отбелязва: „Патриотизмът на самоводчени стои над всяка похвала. Аз и сега се удивлявам на тяхната решителност тогава да ни приберат и крият... около 3 месеца... Ако бяха ни открили турците, не само укривателите щяха да отговарят с главите си, но и цялото село щеше да пострада. А този жест направиха самоводци от любов към България, за която бяха готови и животът си да жертват.
Аз се покланям пред паметта на починалите и поклон правя на живите, ако има още такива. Те заслужават да се увековечи паметта им, за да служат за пример на грядущите поколения как да обичат отечеството си и се жертват за негова защита и благоденствие. За тази цел в края на миналата година подарих на училищното настоятелство скромната сума 25 000 лв., за да се основе фонд, от лихвата на който да се дават парични награди на учениците и ученичките, които свършват в Самоводени с отличен успех и примерно поведение, като мисля, че с това ще се поощрят към трудолюбие и станат достойни и доблестни граждани на майка България“.
Христо Драганов не притежавал крупни имоти или богатство, но решил да се отплати на село Самоводене за това, че спасило живота на няколко видни революционери, сред които и самият той, в най-размирното време на април 1876 г. А ето и част от съдържанието на писмото му: „До господина кмета на Самоводското селско общинско управление
Вие не ме познавате, както и аз не Ви познавам. А тъй също и никой от общината Ви не ме познава.
Обаче аз дължа да изкажа на Вашата община една сърдечна благодарност, едно почитание, една искрена признателност за гостоприемството, което ни се направи от Вашите родолюбци въ време на Априлското въстание през 1876 г. От една чета, състояща се от 26 души, предвождана от апостола Панайот Волов, след големи премеждия само трима души имахме щастието да стигнем до Вашето село и да намерим братски прием, подробно описан в книгата „Клисура в Априлското въстание“, от която Ви изпращам едни екземпляр...
Аз се забавих да Ви изразя публично благодарността си защото исках да придружа думите си с нещо реално за увековечаване паметта на тогавашните Ви отлични патриоти... Това правя едва сега.
Днес с пощенски запис изпращам на училищното Ви настоятелство 25 000 лв. за образуване фонд за раздаване парични награди на ...(тук се повтаря писаното до П. Франгов, б. а.). Моето желание е да се внесе сумата в някое кредитно учреждение и половината от прихода да се раздава всяка учебна година на годишните изпити – за награди, а другата половина да се капитализира в продължение на 110 години... (Драганов изчислил, че за 110 години сумата ще нарастне на 503 565 лв., б. а.)“. Той допълва: Да се раздават пари и дрехи, храна и учебни пособия и на бедни ученици, както и на такива „за добиване висше образование“...
В края на писмото си пише: „Раздаването на паричните награди да започне от учебната 1928/29 година. Пожелавам успех и вечно съществуване на фонда. 5 дектември 1927 г.“.
След получаването на записа, писмото и книгата, училищното настоятелство, учителите и общинското управление в Самоводене отвръща с благодарствен адрес, в който се казва: „Поколението, което повдигна преживе и изнесе докрай стихийната борба за нашето освобождение, почти напусна завинаги земята, която ороси с кръв и сълзи. Останалите тук-там малко от това поколение ни олицетворяват високия героизъм и чистото родолюбие на ония достойни български синове, които изнесоха Панагюрската, Козлодуйската, Вратчанската, Дреновско-монастирската, Шипченската и др. епопеи...
Ние даваме истинска цена на дарението Ви от 25 000 лв. и днес, полагайки основите на новия ни училищен фонд,, носещ Вашето почтено име, изказваме нашата и тая на цялото самоводско гражданство дълбока благодарност към Вас. Тласкайки напред народната просвета Вие издигате народа си към по-висока култура, като оставате верен поклоник на девиза „Бъдещето на народа е в ръцете на училището!“...
Във връзка с благодарността на поборника, вече в преклонна възраст и свещеник Петко Франгов на 24 август 1928 г. прибавя своята похвала за неговата постъпка, както и благодарността си към самоводчани, затова, че и той е укриван там, като им пише: „Но нека и аз тука още веднаж да изразя големата си признателност на верните родолюбиви ваши самоводци отпреди 50 години за братския прием, що и на мене лично оказваха през кървавата 1876 г., когато от близкия монастир „Св.Тройца“, дето около 30 дни се крих като бунтовник от разбитата наша чета при Дреновския монастир, често посещавах тайно „Аврамовата“ къща на бай Йорга и др., за да следя плановете на народните апостоли за прехвърлянето ни през Дунава“.
