Литературният образ на легендарната историческа личност не следва буквално да се отъждествява със своя прототип
Автор: проф. Пламен Павлов
В продължение на десетилетия името на легендарния Индже се носи из цялата българска земя, а и сред нашите общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днешната представа за Индже е формирана най-вече под влияние на известната творба на големия български писател Йордан Йовков. Както е известно, той заимства от предания и народни песни, като ги пресътворява в талантлива и изключително въздействаща „история“.
И все пак „литературният Индже“ не следва буквално да се отъждествява със своя прототип. Без да оспорваме гениалния „прочит“ на Йовков, все пак сме длъжни да кажем, че между съдбата на литературния герой и историческия, реалния войвода Индже има твърде сериозно разминаване.
Интересът към личността на Индже датира от време, сравнително близко до онова на неговата гибел. Той е засвидетелстван още при Георги С. Раковски, Панайот Хитов, Добри Войников и други възрожденски автори, като продължава да е достатъчно силен до днес.
Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е родом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия още съвременниците му са се колебаели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Болярово.
Като дете Стоян остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е връзката с Града на стоте войводи. Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Жеравна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, околия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.
В семейните предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща в „школа за еничари” в Цариград, където той получава прозвището си заради своята „тънка” и стройна фигура. След като получава военна подготовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници. След време Индже убива своя командир турчин, а другарите му го избират за свой главатар и поемат хайдушките пътеки...
Според други легендарни сведения Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хайдушка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във времето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и фантазията на разказвачите.
Ако „историите“ за хайдутина Индже все пак отговарят на духа на епохата, то мотивът за „еничарската школа“ е неправдоподобен. Събирането на християнски момчета за еничарския корпус (т.нар. девширме или „кръвен данък”) е преустановено още в началото на ХVІІІ в. От друга страна, няма нито едно директно сведение, вкл. и в народните песни и предания, в което да се твърди, че Стоян – Индже е приемал исляма – категорично условие за еничарския корпус и основните структури на османското общество и армия.
Единствената възможност е младият българин да е свързан по някакъв начин с военизираното (войнушко или войниганско) християнско население.
Този особен институт е съществувал до времето на Гюлханския хатишериф (1839 г.). и е засягал стотици селища по българските земи. Именно в такава връзка той може да е изпратен в Цариград, където българи са служели в помощни части на османската армия. Впрочем, в преданието за с. Доганджа като негово родно място, „интуитивно“ или не, се визира именно такава възможност – младият българин произлиза от т.нар. доганджии – специализирана категория български селяни, които имат задължението да отглеждат и обучават ловни соколи. Такива „соколари“ е имало още в Българското средновековие, за което има редица споменавания във владетелските грамоти на българските царе.
След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. Факт е обаче, че в османо-турските документи, в които става дума за над сто и петдесет големи кърджалийски главатари, Индже не се споменава. Това показва, че ролята му на „кърджалия" е преувеличена от народното предание. И все пак, още Константин Иречек обръща внимание на обстоятелството, че според народните песни Индже е най-справедливият сред разбойниците. Оттук тръгват твърденията на почти всички автори, спирали се върху живота на Индже, че той често проявява милост, че се превръща в закрилник на онеправданите българи.
Твърди се например, че той набива на кол насилниците на две български момичета, че щади населението в нападаните селища и т.н. В редица песни обаче, в зависимост от едни или други обстоятелства, на преден план изпъква безмилостният разбойник и насилник, което показва, че в народната памет неговият образ съвсем не е еднозначен... Както отбелязва заслужилият изследовател на Странджа и Одринска Тракия Панайот Маджаров, “... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже... “
В песни, съхранени във фолклора на кримските българи, зверствата на войводата и хората му не са забравени и след сто години! Изселниците от Граматиково и околните села, принудени да търсят спасение в Руската империя, в Цариград и на други места, свързват своята злочеста съдба най-вече с Индже. Същото може да се каже и за участието на Индже в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Калофер, Карнобат, Елена, Габрово, Тетевен и т.н.
Тези нелицеприятни сведения не бива да се подминават, още по-малко да се прикриват, но е пресилено бурният живот на този забележителен човек да се оценява само от тази гледна точка. Предвид самата епоха, българският поборник със сигурност е имал своите грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.
Като народен закрилник и борец за свобода Индже се проявява нейде след 1800 г. Според интерпретираните от Горо Горов предания и песни, Индже се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода само на българските чети в това размирно движение – извод, който обаче няма абсолютно никаква документална основа. Нещо повече, Балчо Нейков в своето „Факийско предание” разказва за т.нар. Равногорска (Странджанска) буна, която е представена като въстание за българска автономия от рода на онази, извоювана в Първото сръбско въстание приблизително по същото време. Тази героична и романтична “история” не се подкрепя от документални свидетелства, нещо повече - в нея се съдържат анахронизми и смесване със събития от по-късно време, към които Индже войвода няма отношение.
Както е известно, само едно десетилетие след смъртта си Индже се превръща в прототип (или в един от възможните прототипи) на главните герои на две литературни творби – през 1834 г. великият руски поет и писател Александър Сергеевич Пушкин пише малката си и недовършена повест „Киржали” (Сочинения, т. 3. Москва, 1961). Две години по-късно известният полски писател, генерал и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази, отнасящи се към кърджалиите, а вероятно и за участието на Индже във „Филики Етерия” (гръцката “Завера”) и събитията в Молдова и Влахия през 1821 г.
Проблемът е, че литературните интерпретации и сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, в една или друга степен са прехвърлени от изследователите на Индже към неговия живот и дейност в по-ранно време. Оттук навярно тръгва версията, че Индже е участвал в Сръбското въстание, че са го наричали „нов Кара Георги” (по името на сръбския предводител) и т.н. - твърдения, които се възпроизвеждат и доукрасяват от биографите на Индже, без обаче да имат сериозна документална основа.
Това, което се знае със сигурност, е, че през или, както ще видим, по-скоро след 1806 г. българският войвода емигрира на север от Дунав. В молдавската столица Яш той постъпва на служба в княжеския двор, като се издига до гвардейски командир. Освен това Стоян – Индже се жени и има син. Впрочем оказаното доверие към бившия кърджалия поне отчасти потвърждава славата му на войвода и поборник против турците от предходните години.
По време на бурните събития, свързани с „Филики Етерия” на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на Тудор Владимиреску, Индже премества семейството си в Русия (в Бесарабия), а той самият се включва в революционната армия. Целта е етеристите да преминат през Дунав в България, да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску, след нахлуването на турски войски в дунавските княжества планът пропада. Голяма част от разбитите етеристи се спасяват в Русия и Трансилвания.
„Капитан Индже” („Стоян волентир”) взема дейно участие като командир в тези събития и загива в отчаяната битка с турците при с. Скулен на р. Прут, близо до гр. Яш, на 17/29 юни 1821 г. След смъртта му неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя “... документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички...”
Кога и как Стоян – Индже се озовава в Яш остава неясно. В цитирания по-горе документ е казано, че той е служил на двама молдавски владетели: Скарлат Калимаки (трикратно княз на Молдова) и Михаил Суцу ІІ Младши.
Отиването на Индже на север от Дунав без съмнение е във връзка с Руско-турската война от 1806-1812 г., когато десетки хиляди българи емигрират в Молдова и Руската империя. Според някои от биографите на Индже той е участвал във формираната по време на войната българска „земска войска“, за което обаче няма доказателства. Възможно е Индже и хората му да са напуснали българските земи заедно с преселващи се към Влашко, Молдова и Руската империя групи население в хода на Руско-турската война.
На пръв поглед неочаквано, има основание да се търси още една „българска връзка“ в съдбата на Индже – негови евентуални контакти с известния възрожденски деец и виден османски държавен функционер Стефан Богориди. В онези години Богориди е приближен на княз Скарлат Калимаки. Той пристига заедно с него в княжество Молдова през 1812 г., като до 1819 г. е хетман (управител) на Галац и член на държавния съвет (диван). По същото време, както стана дума, Индже е на служба в самия княжески двор. Когато през 1819 г. Калимаки е поставен на княжеския престол във Влахия, Богориди придружава своя покровител в Букурещ.
През 1821-1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдавския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство. С оглед на казаното, молбата на съпругата на Индже очевидно не цели да запознае властите с делата и заслугите на Стоян Индже, които няма как да не са били известни на Стефан Богориди, а и не само на него (впрочем, в нейното обръщение е казано „на всички“), а да ги припомни предвид конкретните трудности на неговите близки. Дали има някаква по-конкретна връзка между емигрирането на Стоян Индже в княжество Молдова и високата служба на Стефан Богориди в Галац и Яш е трудно да се отговори, освен ако не се намерят документи и свидетелства в такава посока.
И така, „капитан Индже“ загива в битката при Скулен на 17/29 юни 1821 г. В тази битка около 400-500 от най-непримирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като герой на освободителната борба), загиват в сражение на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг на реката, която по Букурещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около четири, според други данни дори седем хиляди души!
На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побегнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части. Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благодетел на българските колонисти“ ген. И. Н. Инзов. Русите обаче няма как да се намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръцки въстаници.
Очевидно е, че животът на Индже, белязан от толкова много неясноти и митове, се нуждае от още по-прецизно проучване. Няма съмнение обаче, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., чиито дела са възпети от народния гений, от чиято съдба са се интересували велики българи като Раковски...
Наистина, възможно най-високата оценка за легендарния войвода е дадена в народната песен! Можем ли да оспорваме онези думи, които ни разтърсват всеки път, когато ги чуем:
„Заплакала ми й гората,/ гората и планината,/ и на гората листето…/ - Де го е Индже да дойде,/ от робство да ни отърве!“
