Как ДС ликвидира опита да се създаде Дружество на българския книжовник
Автор: Борис Цветанов
Четвърт век след така наречените „промени“ у нас все още няма истинско изследване на националните особености на българското дисидентство.
Съставяха се списъци на дисиденти, имената на които никъде ги нямаше преди Десети ноември сред смутителите на спокойствието. Измисленият им героизъм граничеше с комичност, да не кажем точната дума.
И вече израсна цяло поколение, което няма представа за това, за истинските другомислещи. И те бяха единствено, както твърдеше Иван Славков – Батето, в литературата и не можеха да бъдат другаде.
Вярно е, че има дузина имена на писатели, които неизменно се споменават по необходимост, но с тях съвсем не се изчерпва въпросът.
Съюзът на българските писатели (СБП), както пишеше Георги Марков, беше по онова време гьол, в който китове и делфини, изобщо големи риби, не могат да съществуват. Този гьол беше царството на цацата и хамсията. Беше, пак според него, блато, огласявано само от жабешко крякане.
Имаше и съвестни автори, имаше радикали, водещи отделни сражения, дори след оная прекършена софийска литературна пролет от 1952-58 г., която също още си чака изследователите.
Друга особеност на дисидентството в СБП беше, че то трябваше да се съобразява с факта, че ДС нямаше нужда да поддържа свой отбор в канцелариите на Съюза – писателите сами се донасяха един други, и то най-стриктно.
Колкото до битката и на другомислещи да станат членове на този Съюз, става разбираемо от думите на Христо Фотев, споделени с Георги Марков: „Какво ще ми донесе членството ли? Ами милицията няма да ме задържа след пиянски скандали и ще мога да вземам заеми от съюзната каса".
Така стигаме до 1982 г., когато шепа писатели, наивници на средна възраст, правят сериозен опит да се създаде Дружество на българския книжовник.
По същество това е трябвало да бъде вторият, истинският съюз на българските писатели. Целта, която се поставя, е то да обедини и защитава интересите на непризнатите, нечленуващите в казионната писателска организация таланти, да се бори срещу редактори екзекутори.
Главните организатори на Дружеството са четирима автори. Единият от тях е вечният недоволник националист Благой Димитров, изключен от Съюза след скандала около Солженицин. Другият е Стоян Етърски – вражески елемент, според Шесто, бранник, също националист. Такъв е и Славе Македонски, пръв дръзнал да въстане срещу клеветниците на горяните Костадин Кюлюмов и Дико Фучеджиев – оригинален писател, създал първия български фотороман, публикуван във в. „Пиринско дело", а след Десети ноември –най-колоритната личност на площад „Славейков", учредител на Българската сиромашка партия.
Последният от „бандата на читиримата", както ще ги нарекат в Шесто, е Тодор Ризников, самобитен писател, националист, който в знак на протест по едно време препаса кожа около кръста си и заживя в пещера, но пък той, а не мастит историк откри в една средновековна приписка истината, че кан Аспарух не е минал Дунава, за да завладява харесала му земя, а просто се е завърнал при своите братя отвъд Дунава...
За председател на Дружеството се е предвиждало да бъде избран Иван Богданов, който в ДС се води на отчет като фашистки елемент от миналото.
Предвиждало се в организацията да влязат около 230 писатели.
В същото време Марин Маринов, поет от Бургас, Димитър Николов от Варна и Петър Няголов от София, установили връзки с полската „Солидарност", предвиждали изграждане на Братство на недоволните творци, „които с произведения и личен пример да провокират критично отношение у народа към действителността".
Вратата на Дружеството била отворена за творци като Николай Кънчев, чийто най-голям грях според емисарите на ЦК на БКП бил, че няма и един ден трудов стаж. Да не говорим за опитите му да отпечата пряко стихове на Запад.
Място имало отредено и за забравения като поет Владо Свинтила, за Коста Павлов, за старите кримки Валери Петров и Александър Геров и други.
Когато научава за начинанието, Радой Ралин поздравява „момчетата" и веднага хвърля камък в блатото. Взима, че съставя некролог по случай годишнина на Атанас Далчев, замислен като лакмусова хартия за проверка на надеждността на другомислещите членове на Съюза на писателите. Съдържанието на некролога, разлепен на различни места в столицата, било с „вредна политическа насоченост".
„Лакмусовата хартия“, за която говори Радой, е била включването на своя глава имената на 56 писатели, като подписали „вредния" некролог. Това били: Радой Ралин, Блага Димитрова, Слав Хр. Караславов, Христо Радевски, Марко Ганчев, Светлозар Игов, Александър Муратов, Борис Христов, Иван Цанев, Първан Стефанов, Константин Павлов, Александър Миланов, Васил Акьов, Тончо Жечев, Христо Ганев, Давид Овадия, Невена Стефанова, Иван Давидков, Благой Димитров, Кольо Николов, Вътьо Раковски, Божидар Кунчев, Иван Милчев, Емил Петров и други.
В ДС са вбесени от „лудият шут", както наричал вече Петър Младенов Радой Ралин. Агентурата стига до там да изрови, че некрологът бил издаден „не по установения начин" и че сатирикът се бил бръкнал в джоба и платил на работниците в печатницата фантастичната сума от 30 лева.
Връх на скандала било честването на годишнината на Далчев, на която Радой „отправил клеветнически твърдения", че на писателя му било забранено да пише след Девети, че за да прехранва семейството си, превеждал бюлетини на БТА.
Колкото до „лакмусовата хартия", тя показала истинските лица на недоброжелателите на другомислещите. Слав Хр. Караславов изпратил веднага писмено възражение в ЦК на БКП, Тончо Жечев обявил, че ще даде Радой под съд, но общо взето за огромната част на „подписалите" некролога било чест, че имената им стоят под него.
Некрологът получил и своите разпространители - Борис Христов занесъл екземпляр на Панко Анчев във Варна. По това време авторът на „Вечерен тромпет" след повестта му „Сляпото куче" зорко е следен (както и в дейността му в киното) за „остри антидържавни изказвания, хули и клевети по адрес на партийното ръководство и подкрепа на контрареволюционерите в Полша".
Все тогава в Шесто и в Партията кипят срещу Дончо Цончев за „Принцовете" и „Интимна терапия", спряна е книгата му „Земния рай". Върнат е за изхвърляне от ръкописа на текстове от „Избрани произведения" том 1 на Радой Ралин. Вой има срещу Йордан Хаджиев за анкетата му с Христо Радевски. Накриво се гледат и критици, които „се увличат по буржоазни упадъчни течения и застъпват елитарни тези като „европеизиране на българската литература" – в доклад на шефа на Шесто управление генерал Петър Стоянов се споменават имената на Атанас Натев, Здравко Петров, Кръстю Куюмджиев, Елка Константинова, Огнян Сапарев, Светлозар Игов и Панко Анчев.
Не можем, споменавайки генерала екзекутор, да не обърнем внимание на излезлите преди година негови спомени. В тях дейността на Шесто и управлението като цяло, както и на фамозния шести отдел е представена като истинска закрила на таланти като Георги Марков, Борис Христов, Радой Ралин и още много други. Генералът представя себе си и своята тайфа като грижовна майка, бранеща от нападение децата си и надълго и нашироко се хвали как „спасявали" истинските таланти от литературни атентати, от некадърни елементи, но с влияние в ЦК на БКП.
Читателят трябва да хвърли и едно око на обемистите, пълни със злоба доклади на генерал Петър Стоянов спрямо всички тук посочени творци, за да разбере колко прав е бил още Сервантес, настоявайки авторите на мемоари да бъдат съдени по законите, по които се съдят фалшификаторите на пари, дори по-строго.
За да се разбере и цялата истина по унищожаването на идеята за създаване на Дружество на българския книжовник чрез така наричаното у нас „профилиране", а в СССР - „меката гилотина" на Юрий Андропов.
