Пътуващият художник Антоан Барбие е бил протеже на Стефан Стамболов и любимец на Короната
Автор: Жан Соломонов, Лион
Ако се вгледате в музейната витрина с изложените лични вещи на Стефан Самболов, обърнете внимание на едно малко писмо, написано на френски. Това е съболезнователно писмо до вдовицата му Поликсена Станчева по повод мъченическата смърт на нейния съпруг и виден наш държавник. Подписано е от Антоан Барбие. А спрете ли поглед върху портретите на царската двойка Фердинанд и Мария–Луиза, неминуемо ще откриете този подпис отново. Кой се крие зад него и как този французин е стигнал до Двореца?
Но нека започнем отначало. Антоан Барбие е млад френски художник и поет, до болка запленен от мистериозния романтизъм на Ориента. Поне така, както го представят в творбите си сънародниците му Теофил Готие, Дьолакруа, Хорас Верне, Етиен Дане и още много други.
Баща му, лекар с добра клиентела в Руан, мечтае да види сина си приемник на сигурната и спокойна семейна професия, но това никак не влиза в плановете на младия Антоан. Той завършва художествената академия в Лион и Париж и след като успява да събере малко пари от семейството си, стяга раницата с такъмите за рисуване и поема за Египет.
Но пътят е дълъг, а финансовите му средства – малко.
Сиромашкото септемврийско лято на 1887 г. го сварва във вагона на „Ориент експрес“ към Истанбул. След няколко дни клатушкане той най-сетне се озовава на гара Цариброд и докато тренът маневрира, младият пътник вади скицника си и започва да „заснема” вълнуващия пейзаж и двукатите дървени къщи, каквито никога досега не е виждал. Когато се връща на гарата, влакът му, уви, отдавна е заминал, а до следващия има не часове, а дни.
Така, потънал в размисъли по превратностите на съдбата, тя му се явява в образа на самия маршал от двора на цар Фердинанд – конт Дьо Форас. Той се завръща от посещение в Цариград и като вижда европейското облекло на самотния и отчаян пътник, нарежда на шофьора си да спре.
В Турция никой не очаква младия художник, а в София той може би ще бъде полезен. Пък и тогавашна България е врата към Ориента. Затова Антоан приема поканата и двамата с маршала поемат обратно за столицата на младата държава, за която майсторът на четката едва е чувал.
Пътят е достатъчно дълъг, за да може Дьо Форас да разгледа внимателно албума със скиците на Барбие. Когато наближават София, той вече е назначен като художник в двора – видимо, за негово щастие, назначенията тогава са ставали доста по-бързо.
В София той не е единственият чужденец. Не е тайна, че цар Фердинанд е обичал, пък и е имал нужда да се обкръжи с политици, артисти, военни, художници, музиканти, даже занаятчии с европейско мислене и европейска култура. Но талантите навсякъде са рядкост! Затова не е за чудене, че никому неизвестният до този момент млад французин бързо се издига до поста придворен художник.
Той започва да работи по фризовете, украсяващи покоите на царицата в наскоро реставрирания дворец (дн. Национална художествена галерия в София). След това, разбира се, рисува портретите на двамата си августейши благодетели и няколко видни личности от царския антураж.
От този момент славата ще бъде негов постоянен спътник през всичките осем години, които прекарва в България. Защото всички уважаващи себе си заможни столичани се ласкаят от мисълта да се увековечат с четката на този творец. А и той е забележителен портретист. При това не е никак придирчив. Рисува порцеланови сервизи, ветрила, паравани, покани за семейни празници, менюта за ресторанти – с една дума всичко.
Дали го е правил за пари, или за да спечели благоволението на галантните си почитателки, към чийто чар той далеч не е равнодушен – това не се наемам да гадая. Тази част от българския му романс се крие в един малък скицник, собственост на семейството му (с тяхното любезно разрешение предлагаме по-долу на читателите на „Десант“ някои негови рисунки, б. а.). Но портретите там са анонимни и Барбие като истински кавалер е запазил тайната на малките си авантюри добре заключени от злите людски езици.
Всъщност, макар и закичен с високата титла „придворен художник”, младият и свободолюбив французин трудно понася условностите на подтискащия дворцов церемониал, затова много често може да бъде видян по прашните друмища, нарамил вечното си куфарче с бои и триногата. Неслучайно за себе си той обича да казва, че е „пътуващ художник”.
Известно време намира клиенти в Пловдив, после във Варна, където украсява къщата на тогавашния началник на пощите.
Той обича бунтарите и хората с характер, затова съвсем естествено се сдружава с друг един изявен бунтар – Стефан Стамболов. Двамата пътуват заедно из страната и Барбие попива ли, попива направо от извора историята по създаването на младото българско княжество. Не са редки и мъжките гуляи, в които двамата бохеми са душата на компанията.
Затова, след жестоката смърт на Стамболов, когато мълвата твърди, че тя е режисирана от Двореца, Барбие стяга багажа си. И изпраща познатото ни вече съболезнователно писмо, като с първия „Ориент експрес“ поема за дълго лелеяния си Ориент – Цариград, Палестина и Египет, за да не се върне повече никога в България.
Послеслов
След завръщането си във Франция Антоан Барбие се установява в Лион, където е един от основоположниците на Дружеството на приятелите на изобразителното изкуство. Той работи с всички техники, но е особено пристрастен към акварела и през 1934 г. създава Дружеството на лионските акварелисти, което съществува и до днес.
Излага свои творби в цялата страна и изпълнява множество държавни поръчки: фоайето на гарата Брюто, Търговската камара и Борсата в Лион. Устройва изложби в Париж, Бордо, Марсилия и родния си Руан, а по-късно в Кайро и Алжир.
Продължава да пътува много, но вече само за да чете лекции на многобройните си студенти.
С времето е станал достатъчно заможен, но в сърцето си е останал същия безсребърник. Дори се опитва да предаде тази философия на младите си следовници в прочутата брошура „Отношението между парите и изкуството”. Публикуването й предизвиква буря в професионалните среди, но той просто им се надсмива (колцина ли днес биха го разбрали?).
Патриот до мозъка на костите си, през Първата световна война той закупува единадесет товарни вагона с храни, медикаменти и дрехи за френските войници на фронта. За този му родолюбив жест, който не е единствен, през април 2010 г. кметството на Лион нарече на негово име една от улиците в града.
