Застигнат ли е той от турски куршум или е предаден и убит
Автор: Стефан Станев
С апостолска себежертвеност тръгват Ботевите четници за отечеството си, когато там догарят главните на априлския бунт. Подвигът на четата е трагично и гордо увенчан с гибелта на войводата. Гибел – апотеоз на един недостижим живот, цялостен и целеустремен в святата кауза. С годините тази гибел престана да бъде това, което всъщност е – формално прекъсване на революционното дело, и се превърна в своеобразно възвишение на това дело. Досущ като Христовата Голгота – веднъж предаден и разпнат, вовеки символ-верую на хуманната човешка мисъл. Удивително наистина, но такава съдба е отредена на малцина.
Народното съзнание отказа да приеме факта на тази гибел. Никой не я отрича и не може да я отрече: нейният трагичен край завинаги ще разжарва пламъка на националната ни чест, но тъкмо тази смърт ознаменува едно ново начало – безсмъртието на всяка Ботева дума, на всеки негов стих, на неговия подвиг.
Но макар и трагична, смъртта му заслужава нужното разискване. Зловещата тайна на случилото се във вечерните часове на 20 май (1 юни ) 1876 г. в подножието на югоизточния скат на върха-крепост Камарата остана забулена във всевъзможни и всестранни митове и легенди.
Загина ли Ботев от турски куршум, така както загинаха хилядите априлски съзаклятници месец по-рано, или беше предаден и убит, досущ като неговия приятел и върхов стожер на българщината – Дякон Левски?
Ние, бидейки народ с чест и достойнство, отказваме да приемем втората версия. Тя би открила дълбоки и неизлечими рани в народопсихологията ни. Би ни засегнала и оскърбила. Но тъкмо Ботев го каза: „Истината е свята. Свободата е мила“. И тъкмо ние сме длъжни днес, близо 139 години след смъртта на поета революционер, да зададем отново онзи мракобесен въпрос: Кой уби Ботев?
Не може да се отрече, че историците ботеведи от пет поколения са извършили колосален труд по изясняването до почти пълни подробности на събитията, свързани с организирането, въоръжаването, социалния статут на четниците и с героичния път на четата – от един бряг към един връх, а оттам към безсмъртието.
Литературата изобилства с всевъзможни психологически ескизи и дори цели портрети на Христо Ботев. Психологически и художествено се обосновават различни негови действия и постъпки. Интерпретират се стиховете му. Ненадминатата му публицистика е своеобразен наръчник за всеки добросъвестен анализатор и общественик.
При все това, обстоятелствата около смъртта на войводата през годините и в съзвучие с нихилистичната политика постепенно биват подкопавани, за да може в крайна сметка да се заличат от националната памет.
Нека изначало да проследим наложените в общественото и литературното пространство хипотези за смъртта на Ботев.
Съгласно едната от тях, първата комисия, назначена от Министерството на просветата и водена от литературоведа Леонид Спасов, заключва, че Ботев е убит от неизвестен българин (или българи), за да бъде ограбен.
В своята биография за големия ни поет революционер Захари Стоянов пък налага тезата, че войводата е убит от вражески куршум. След 9 септември 1944 г. БАН приема тази теза за меродавна и окончателно налага табу по въпроса.
В ново време писателят драматург Стефан Цанев с художествени похвати налага версията за самоубийство, която все още не е получила нужното публично обсъждане и разискване.
Някои автори преповтарят твърденията на Леонид Спасов, че Ботев е убит от българи, но с различни аргументи.
И така, след като показахме различните становища, оформили се през годините, то е време национално значимият въпрос да бъде разгледан под лупата на възможно най-голям набор от фактически обстоятелства и запазени спомени.
Впрочем, да се пише за смъртта на Ботев след толкова години, респективно след толкова издадени заглавия, научни трудове и пр. е безспорно дръзко начинание. Но ни най-малко безсмислено. Имайки предвид, че най-изтъкнатите историци ботеведи в своите трудове не отделят нужното внимание на този въпрос, то смело заявяваме, че всеки анализ, всяко мнение и всеки публицистичен или научен труд е от жизнено значение дотогава, докато не се стигне до възможно най-добре аргументиран и обоснован обществен консенсус.
Най-малко чувството ни за дълг към гласа на националната ни революция го изисква.
По всяка вероятност първата хипотеза е изградена на база слухове, тъй като писмени доказателства по това време са липсвали. Не става ясно дали тези българи са част от четата, или са случайни очевидци на сраженията. С увереност може да се предположи, че комисията взема предвид плъзналите слухове непосредствено след убийството, че Ботев е убит от свои четници, за да бъде ограбен.
Още в Румъния Ботев е споделял свободно пред „събраните от кол и въже” четници за перспективите да получи от различни места крупни суми. След двете му посещения в Русия (септември 1875 и март 1876 г.) и това в Сърбия (февруари 1876 г.) именно сред тях плъзва слухът, че войводата е получил крупни суми, част от които присвоил.
Не е ясно откъде е тръгнала тази лъжовна клюка и кой е нейният автор, но по всяка вероятност и тук парите играят съществено значение. Безкористните личности са малко, пък било то и в романтичната Възрожденска епоха.
Колкото до случайните очевидци на сраженията, като вземем предвид разположението на многобройна турска армия в района им, тази хипотеза е явен абсурд. Дори войводата Стоян Заимов се укривал във врачанските лозя, облечен в женски дрехи, пък какво остава за малодушното и претръпнало от страх селско население?
Така или иначе, констатираме наличието на тази хипотеза, но тъй като не е подкрепена с писмени доказателства и сигурни данни, не бихме я приели за меродавна.
Все пак историята си казва тежката дума: „Това, което не е написано, все едно го е нямало!”.
Втората хипотеза е най-разпространената, научно официализирана от БАН и от историческата наука, а също така и дълбоко залегнала в народната памет, благодарение на нейния първоизточник – летописецът Захари Стоянов. Да се рови в нея е опасно, образно казано.
Хипотезата за вражески куршум се явява не само под перото на Захари Стоянов и последвалите го историци и журналисти, а и като легенда, пресъздадена през 1969 г. от врачанския краевед Димитър Бучински във вестник „Труд“: „Във Враца били донесени няколко отрязани бунтовнически глави. Турчинът Мустафето често сочел с пръст една глава на млад мъж с високо чело, с брада само на чуканчето, подбръсната от двете страни, и казвал: „Това е главата на бамбашията (тоест войводата) на комитите – убихме го горе на Балкана”.
След разгрома на дадена чета или хайдушки отряд турската армия и башибозук реже главите на войводите и ги разнася из околиите. По стара турска традиция, местните аги плащат щедри бакшиши за военните трофеи. Покъртителните гледки респектират непокорната рая и дават силен психологически превес на турския поробител.
Всъщност тази традиция води началото си още от тъмните векове на Средновековието.
В този смисъл, „гордостта” на турчина Мустафето далеч не е сигурно доказателство, че той (или негови съмишленици) са физическите убийци на Ботев. От спомените на четниците знаем, че след убийството на войводата групата около него дори не го е погребала, тъй че по всяка вероятност в следващите дни тялото е открито от обхождащите тези места турци.
Извън легендите, научната версия, базирана на реални четнически спомени, пресъздадени по-късно в книгата „Ботевите четници разказват”, пръв утвърждава, както вече бе споменато, Захари Стоянов. Биографичната му книга за Христо Ботев до ден днешен се явява отправна точка за всички изследователи на живота, делото и гибелта на поета. Тя е оказала със своя авторитет силно влияние върху по-сетнешните писания, насочвайки ги по линията, начертана от автора й.
В пункта за смъртта на войводата Ботев Захари Стоянов е вмъкнал показанията на Обретенов, бидейки непосредствен свидетел на убийството. Двамата са били близки приятели и дори са обитавали заедно дълго време дома на Обретенов в Русе. Оттам и мнението на Обретенов няма как да е нещо друго освен абсолютната и неоспорима истина за летописеца на Априлското въстание.
Поначало трябва да приемем, че информацията от Обретенов би трябвало да е най-достоверна, тъй като той е присъствал и е очевидец на Ботевата гибел. Ако оставим нещата така, то темата трябва да се затвори окончателно. Хипотезата за вражеския куршум, изговорена от двамата видни дейци на националната ни революция, по-късно се утвърждава и от БАН.
Споровете изглеждат безсмислени и несъстоятелни.
Освен ако Обретенов съзнателно не е заблудил Захари Стоянов, а оттам и множеството последващи анализатори!
Преди да се впуснем в разискване на този въпрос ще се спрем на третата хипотеза, базирана основно на душевното състояние на Христо Ботев в онези паметни часове на 20 май (1 юни ) 1876 г.
„Мъртвият не може да бъде победен” – това твърди Стефан Цанев във вестник „Труд“, алманах „Околчица” и многотомното си издание „Български хроники”.
Бидейки отличен познавач на човешката душевност, той очертава мрачна картина за последните мигове на Ботев, вкарвайки читателя в илюзорната представа, че единственият героичен изход за войводата е било тъкмо самоубийството.
„Какво ли си е мислил Ботев в този момент? „Четата е разбита. Останаха 50-60 души, другите лежат убити или стенат ранени по канарите, поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми глава, да не се гаврят с мене турците!”. Войновски избяга. Патроните свършиха. Хляб няма. Няма вода. Заимов ни излъга. Няма помощ отникъде“.
Сигурно за патриотичния читател тази сценка звучи театрално и като достойна за хубав български роман или филм. Обаче не отговаря на реалните факти. Още по-малко пък на всичко това, което знаем за душевността на Ботев.
Четата в никакъв случай не е разбита. Тъкмо напротив – спартанското дело на тези храбри воини се проявява категорично и в двете възлови сражения – на 18 и 20 май. В целодневната битка на 20 май дружината е останала невредима след невероятно генерално сражение, в което не загубила нито един боец! И още нещо много съществено, но за съжаление премълчавано – четата се е сражавала срещу най-малко шесторно превъзхождащите я по численост сили на врага и въпреки това е отстояла позициите за почуда на нихилистите, които след години ще й гарантират „сигурно унищожение още на следващия ден”.
Толкоз за „обречената на гибел” Ботева чета.
Малко известно е, че освен безмерно героична, тази дружина е била и много добре въоръжена. А патроните в никакъв случай не са свършили, както твърди Стефан Цанев, вероятно позовавайки се на Обретеновите спомени.
Нека да проследим някои събития след смъртта на Ботев, които категорично опровергават Обретеновите лъжи, че в големите сражения на 18 и 20 май патроните на четниците са били свършили.
На 23 май групата от 25 четника, предвождана от избрания си главатар Димитър Икономов и с офицерите Петър Ванков и Спас Соколов, се натъква на турска войска и води тежко сражение в района на орханийското село Литаково. След два часа сражение малобройната чета отблъсква турската войска.
Ден по-късно бунтовниците се натъкват на друга, пристигнала от София, потеря. „Боят почва и продължи до смръкване“, свидетелства Спас Соколов.
В спомените си Димитър Икономов дава сведения за две сражения – на 21 май при Лютиброд и на 25 май срещу стотина башибозуци. И в двете сражения четата печели безусловни победи!
Как така със свършили патрони малобройните четници постигат нови победи срещу превъзхождащата ги по численост фанатизирана армия?
А какво може да бъде душевното състояние на Ботев след бляскавите победи на дружината му в битките на 18 и 20 май? Нима той би се обезкуражил, при положение че в битката при Милин камък четата отстоява позициите си срещу противник с четирикратно числено превъзходство (500 черкези, башибозук и около 300 души аскер)?!
Но Стефан Цанев е прав за някои неща. Ботев действително е омерзен от меркантилността и безогледната парвенющина в революционния живот, от потъпкания идеал, от предателството на Заимов и врачанските съзаклятници. Часове преди смъртта си поетът се изповядва на поп Сава Катрафилов: „Ех,отче! Онова, за което дойдохме, не излезе тъй, както мислихме. Напразно ще си пролеем кръвта! На тоя свят е имало хора, които са гладни за пари!”.
Надеждата за помощ от Враца вече е отлетяла и това е безспорен факт. Още в Румъния Ботев е подведен от погрешната информация, че народът масово е въстанал. Сигурно това е била причината толкова мълниеносно да бъде сформирана четата. На 20 май обаче войводата е бил пределно наясно с реалната ситуация, с пишман апостолите, с кариеристите и робското малодушие.
Обаче героичните победи, пожънати от четниците му, не му дават ни най-малко основание да сложи край на живота си. Пък и подобно своеобразно дезертиране не би било естествено за един водач на чета, ползващ се с огромното доверие на своите съмишленици и отдал цялата си буреносна дейност, революционната енергия и безмерния творчески гений на каузата за политическо и социално освобождение на народа си. Това дори би било обидно!
И така стигнахме до онази мистериозна четвърта хипотеза – бил ли е предаден Ботев от най-близките си?
Защо се ровите в един приключен случай?Нима близките на Ботев са били по-малко заинтересовани от разкриването на истината?Брат му Кирил достига генералски чин,нима той не е можел да стигне до истината,при положение че живи четници има до тридесетте години на миналият век.След като той е приел версията на Захари Стоянов,с какво право разни пишман историци ровят костите на брат му.Захари също не е очевидец и като Вазов пише за една "епопея пълна с геройство и срам".Явно в смърта на Ботев срамът е повече от геройството,но разкриването на истината не ползва никого освен разни комплексирани драскачи.Мир на душата му!
