Интервюто е взето на 20 юни 2002 г., публикувано е във вестник „Антимовски хан“ година по-късно
Автор: Марин Кадиев
- Г-н Хайтов, нека започнем нашия разговор за вечно търсеното и почти никога постигнато щастие, Вие как си го представяте?
- Щастието е да изпиташ удоволствие от работата си. Аз съм щастлив, когато пиша. Така всеки майстор изпитва радост от работата си. Ще дам един пример. Преди време ходих нагоре по Имарет дере. И гледам там една хижичка на припек и един човек седнал сам, с каскетче, седи си така на слънчице, към 70-годишен. Здрасти, здрасти, от къде си, от Богутево. И какво да не би тая къща да е твоя тука, вила ли е, какво? А, не съм! И какво търсиш тука сега, наоколо няма ниви да ги пазиш. А бе, вика, идвам от време на време да я погледам, защото аз я правех.
Радостта от това, че нещо човекът е направил, туй нещо сега като го превъртиш за целия живот на един човек той е щастлив. И виждаш нищо ако не си направил ти си една гъсеница, гъсениците нали хрупкат отпред и каквото хрупкат хайде отзад...
- А плаши ли Ви нещо от трудния български ден днес?
- Плаши ме, че българщината изчезва, онова, което отличава българина от всички останали народи, традиционните духовни ценности, които той е създал, сега се затриват. И то като гледаш и поровиш малко виждаш, че тая работа е умишлена, тая работа е целенасочена, планирана, за да подсекат корените на младото поколение, младото поколение да не е „Аз съм българче, обичам нашите планини зелени“ и т. н. Това вече не, това върви към един духовен геноцид, към едно погубване на историческата памет, на литературната памет.
- Не може ли да се противопоставим по някакъв начин на този геноцид, на това унищожение?
- Сега в момента никой не прави никакъв опит да се противопостави, никакви опити и я бомбардираха. Казват, че ако опънем и нас ще ни сполети същото. Ми по-добре да те смелят така, отколкото да те смелят иначе. Защото един път те са претеглили ужасите на бомбардировките, но в замяна на това им е укрепнало националното чувство на сърбите.
Това да го знаеш! И аз бих се съгласил България да беше минала по пътя на Сърбия, отколкото по този път, по който сме сега. Няма война, няма виене на сирени, по-леко е, но това по-леко се плати с националното самочувствие и гордост.
Не съм срещал човек, особено от по-младото поколение, да изпитва гордост от това, че е българин. А в съседите не е така. При гърците не е така в момента, и при турците не е така, от турчин по-верен няма, той не признава нищо. Той не се прави на англичанин, не се прави на никакъв където и да бъде. Гъркът също смята, че над него няма друга порода, народност, племе, етнос, както щеш го наречи, което да е по-високо от него. Сърбинът също е такъв. Това е начин на оцеляване за малките народи. Ако те не са с такова национално самочувствие, не могат да оцелеят. Те са жив пример до нас. Ако щеш, и македонците се държат по-мъжки, отколкото се държим ние.
Европейският съюз казал, развалете си атомната централа, как може такова нещо? Единственото достижение, имане, както щеш го кажи, дето го имаш, да ти го издърпат из един път и да го разрушат, как е възможно това нещо.
По едно време се посдърпаха, поспориха, обаче всичко си остана, не отмениха нищо. И сега закон чух, че някой бил предложил да пенсионират президентите, за да можело да ги пазят тука, никой да не ги докосне, цивилна листа да им гласуват като на монарси на същите тия президенти, дето съсипаха България.
- Имате ли надежда за бъдещето?
- Никаква надежда нямам по отношение на мене си. На тия години каква надежда да имам. Аз спокойно си чакам, дето се казва, да дойде времето, когато човек да отиде да провери и оттатък има ли свят, няма ли свят, какъв е оня свят.
- Не се ли страхувате от подобни мисли, не се ли депресирате от тях?
- Не се страхувам и хич не ме депресират такива мисли. И особено когато човек старее не в болка, защото има болести, в които болката може да ти скъса гьона, дето има една дума. Човек трябва да се благодари, когато нещата минават по-кротичко и не го поставят на изпитание.
А бе, старостта е трудно нещо, страшно нещо понякога. Страшно е да си свидетел на собствения си упадък и да го усещаш. Едно интервю имаше на Чарли Чаплин, аз съм си го изрязал. Питат го кое е най-криво, кое го най-дразни. А бе, вика, това, че съм грозен, не смея да се покажа пред хората, в края на дните си бил много грозен. Ами чувствителен човек, той – богът на киното, уважаван, целият свят негов, радва се на всичко и из един път се превръща на шушулка, на една черна шушулка.
- Този процес трябва да се приема естествено, той е закономерен за всяко живо същество.
- Разбира се! Всъщност сега никой не съжалява старците, никой не им обръща внимание, те са последна грижа, включително и за своите собствени синове и близки, пък и за каквито искаш други хора.
- Но когато искрено те обичат?
- Има хора, които те обичат и слава богу, че е така, иначе животът е съвсем грозен.
- Вие създадохте крупно творческо дело – белетристика, есеистика, публицистика, краезнание, народопсихология, драматургия, киносценаристика - може още да се изброява. Оставяте нещо вечно...
- Засега остава нещо от мене. Проблемът с оставането, каква дума да кажа, е много фатален, защото сме в залез...
- Какво най-много Ви тревожи сега?
- Едно племе, което виждаш как пред очите ти се разлага. Да, не може да бъде една окуражителна картина. Много хора свършиха голямата работа по съсипването на България, по нейното раздържавяване, по нейното унищожаване фактически като суверенна държава. Това е умирането на България, срина се целият ред и започна един перманентен хаос, постоянен хаос, непрестанен хаос – това е най-страшното.
Спря да говори и усетих как спазъм премина през цялото му омаломощено тяло; - песимистични и безнадеждни - го стреснаха и накараха да потръпне целият. Той – тоталният оптимист – като че ли подлагаше на преоценка надеждата и вярата си в живота и хората. Беше вглъбен, тих, почти бездихание и като ме погледна сякаш излезе от унеса си и попита:
- Имаш ли всичките ми книги?
- Почти, може би без първите две-три.
- А от последните?
- Нямам „Асеновград в миналото“.
Тъй ли?
Стана и бавно отиде до гардероба, отвори го, наведе се и взе една дебела с оранжев цвят книга. Беше за Асеновград. Седна до мене на дивана и я надписа: „На Марин – за неговото вярно приятелство през годините“.
Имам хиляди автографи от много писатели, но този беше от най-съкровените за мене. Не съм знаел, че този автограф ще бъде последният в живота му – след десетина дни си отиде от тоя свят. Интервюто се оказа последно, печатано след смъртта му.
Станах да се сбогувам. Николай Хайтов беше слаб и призрачен. Бледото му и изпито от левкемията лице светеше, а светлосините му очи, големи и благи, бяха добили тъмносин, теменужен отблясък и се сливаха с падащата юнска привечер навън.
Прегърнах го, беше стопен, нямаше дихание и все пак до външната врата ме изпрати и усетих в костеливата му ръка топлина. Топлина, която сега идва от безсмъртното му слово.
