Дивият, но дивен свят в живота и творчеството на Хайтов

Автор: Елена Хайтова

И днес някои хора ме питат: „Защо Николай Хайтов нарече най-хубавата си книга с разкази „диви“. И защо ти, неговата дъщеря, издаде книга със заглавие „Баща ми – най-дивият разказ“, какво толкова ви привлича това „диво“, че пък и „най-диво“?“
Вместо отговор искам да се пренесем в една пролетна Хайтова гора, т.е. в гората, в която е настъпила пролетта в Родопите, и да погледнем с лесовъдските очи на писателя.
Какво ще видим?

Насред гората има нивички, които никой не е орал, а нивиците – разорани, дъхти на свежа пръст. Чудо ли е, що ли? По ливадите избуяли високо плевелите, пък тях никой не ги е садил, нито торил, а те гордо и надменно се поклащат. А в черешовите градини, в които се поклащат плашила, за да плашат птиците да не кълват плодовете, има сякаш дваж повече птици. Не ги стряскат страшните лица на чучелата. Мравките пъплят по-бързо от друг път и мъкнат триж повече сламки и разни товари, отколкото е тяхната възможност, и пълзят ли пълзят по-усърдно от всеки друг път...

Но тази картина в гората не я забелязва всеки. Може да я види по-наблюдателният човек. Писателят, творецът, закърменият с горски дъх. И какъв извод ще си направи той? За него – твърде интересен: в нивицата, събудени от пролетните живителни сокове, са запъплили естествените „орачи“ на земята – къртиците. Със своите подземни тунели и ходове те вкарват въздух под пръстта и събуждат земята за пролетното оживление. А и тържество.

Плевелите са избуяли по-високи и по-сочни от насадените култури, защото при тях е същото като при хората – някого отглеждаш с грижа, трепериш над него, закриляш го, пък той си знае своето – не взема от дума; за други – никой не полага особени грижи, пък те вземат, че растат по-добри от гледаните и глезените. При птиците настъпва момент, когато нищо не може да ги обуздае, подхванати от могъщата пролетна опияняваща свежест. От същата лудост са обхванати и мравките, и други твари в природата.

И тогава става ясно, че има нещо, което е неуловимо и необяснимо за обикновеното око, за рутинния човешки поглед. Това именно е първичното, дивото, естественото, което възхищава човека творец, живял в гората и влезнал в нейното горско сърце.
Ето такъв наблюдателен и задълбочен човек бе моят баща – Николай Хайтов. Родопчанинът. Естествен, близък до самата природа и толкова на „ти“ с нейните чудатости, че те просто му се виждаха съвсем нормални. Но с хубаво чувство той ги усещаше и наричаше „диви“, т.е. Хайтовото „диво“ означава първично, съвсем естествено, съвсем нормално, раснало на воля и действащо на воля.

Защо е това заглавие

Ненапразно Хайтов признаваше пред своите приятели и читатели, че харесва много повече една естествена дива, „брадата“ гора, пред култивираната, „сресана“ и „издокарана“. Ето защо неговите герои родопчани са описани в „Диви разкази“ без украса, без преувеличение, в натурална среда. И названието „Диви разкази“ не идва от диващина или невъзпитание, а просто от нещо съвсем близо до природата. А това не е нищо друго, освен естественото, първичното.

Същото обяснение важи и за заглавието на моята първа книга за баща ми: „Най-дивият разказ“. Само че с още една важна добавка: не само природата и героите на Хайтов са естествени и първични, първичен и естествен е и самият писател. А той е също като тях, само че по-див и най-див, защото ги описва чудесно и защото при него дивото граничи с дивното. А това вече е и майсторството на твореца – да превърне обикновеното в приказно и толкова хубаво, че наистина да удивлява. Ето как нещо най-естествено и обичайно може да се превърне в диво-дивно. Стига да умееш да го направиш по Хайтовски.

Странни неща се случват с живота на човека. И най-вече с човека писател. И досега не мога да си обясня защо приятелите на баща ми, когато разбираха, че той е бил лесовъд по професия, сякаш още по-силно заобичваха и него, и творчеството му. А противниците  му напротив, като че ли се ожесточаваха още повече от думата „лесничей“ и когато искаха да го обидят, в прав текст казваха с пренебрежение „оня горски“.

Те, горкичките, дори и не са подозирали, че тъкмо в думичката „лесничей“ или „горски“ се крие магията на неговото писателство. А така също – и огромната мощ на творчеството му. Защото, ако написаното от него, а то е огромно творчество, в над пет и половина милиона тираж, не носеше заряда на гората и голямата му обич към родната Родопа и другите планини, то нямаше да има такъв силен магнетизъм и толкова много читатели и почитатели по света.
А и аз, неговата дъщеря, непрекъснато се убеждавах при всяка наша среща, че неговият пъп е хвърлен върху дървета и навлизах в неговата „светая светих“.

История с лешници

Пътувахме веднъж с татко към Яврово, родното му село. По пътя ни спря негов познат и се качи при нас. В прозрачната му чанта се виждаха различни плодове, а от един плътен пакет, който се наклони, се изтъркаляха лешници.
Смущавайки се, че ги разпиля в колата, явровецът се заоправдава: „Крушите купих от пазара, пък лешниците ми ги дадоха децата. Купили ги били отнякъде“.
„Купили, така ли казваш – замислено му отвърна Хайтов. – Ех, де да беше тука Апостол, че да ви научи как да берете лешници...

Когато се разделихме с неочаквания спътник, запитах баща си кой е този Апостол, който по някакъв вероятно особен начин е събирал лешниците. Тогава баща ми заразказва:
„Ти знаеш Могилата над Яврово. Там е високо, ала Апостол Ванков от нашето село единствен си имаше там нива за картофи – били по-вкусни картофите, отгледани нависоко.
Ала и за друго бродеше из гората тоя интересен чешит. Той не искаше когато ходи на разходка, да се среща с никого и си докарваше от високото по един товар сухи дърва. Ама ти да не мислиш, че е бракониерствал, че е втасвал (влизал в чуждото). Не, определено не!

Самият той, моят приятел, си имаше своя, особена вяра и вярно й служеше. Вярваше, че гората се подчинява на своя стопанин и се стремеше да не разсърди тоя стопанин. Затова той никога не посягаше към здравите и обли дървета, колкото и примамливи да бяха те и за огрев, и за строеж. Винаги събираше падналите по земята клони. Тези, дето никому не са нужни.

А си беше избрал едно дърво като изповедник, като приятел и винаги на него си закачаше торбата с пладнината (ядене за обяд). Преди да почне да яде, той се прекръстваше и изричаше своя молитва. Ала не към бог, а към дървото. Него, любимото му дърво, той смяташе за своя си господ и вярваше, че той ще му пази реколтата от картофите и ще му донесе голям берекет. Дървото според него – Апостол Банков, вардеше нивата му от градушките. Когато дъщеря му се омъжваше, той дари това дърво с кърпа. Не вярваш ли, дари го, както се даряват сватбари – с бяла хавлиена кърпа. Смяташе го хем за бог, хем за човек...“

Бях като замаяна. За първи път чувах такова нещо...
По-нататък баща ми разказа, че този, същият чудак редовно събирал лешници, но никога не ги късал от леските, а ги събирал от земята. Свършвали ли те по земята, тогава отивал към лалугеровите дупки и с изкусната тръпка на ловец ги изваждал от там. После ги мелел с мелничка, защото знаел този чистосърдечен простоват човек, че лешниците са полезни и смлени на прах си ги посипвал в млякото, друг път ги смесвал с качамака.

Така заздравявал тялото и духа си. Горски човек до мозъка на костите, Апостол Банков си правел мехлем от букови ядки, за да маже с него разръфаните си пети, тъй като непрестанно бродел из горите и те го болели... Че и на други раздавал своя цяр...
Смаях се от възхита. А още повече и от прозвището, което баща ми беше дал на този негов приятел. Бе го нарекъл Горски дух на неговата Могила. Могилата над родното Яврово, откъдето той се зареждаше с неизчерпаема енергия за творчество.

Поклон пред дървото

След този случай аз вече не се учудвах, когато баща ми, още като влезеше в своя дом в Яврово, първом се навеждаше под някое плодно дърво и събираше падналите плодове.
Дори неговият приятел – писателят Никола Радев, беше описал как пред смаяни погледи на различни хора Хайтов се навел към земята в една плодна градина в Северна България, взел паднала ябълка, обърсал я в панталона си и сладко я захрупал. Така може да направи само един стопанин, един родопчанин, закърмен със соковете на земята, който винаги бе готов като неговите съселяни, а и затова, че до болка обичаше професията си „лесовъд“, да се поклони не само пред едно дърво, а и пред цялата гора и дърветата в нея. Затова, че в себе си те носят могъществото и мъдростта на самия бог.

Ако горните примери се отнасят за творчеството и живота на моя баща в минало време, то този случай се отнася до днешния ден и до Хайтовия факел на светлината, която пари, но и напомня, че и завещава.
Горещ привърженик на великите български царе – Аспарух, Кубрат, Тервел, Самуил, Калоян, Симеон, Иван Асен II и други, Николай Хайтов се гневеше, че в българските учебници мимоходом се споменават техните имена и по този начин се накърнява величието на българската държава.

Той предаде от своето преклонение пред тези велики мъже на нас, потомците, а в най-новото време блесна с Хайтовска любов и появата на паметника на Самуил в центъра на столицата ни. Гордост за рода ни е, че именно Александър Хайтов, големият син на баща ми, създаде този величествен монумент. И по Хайтовски запали огън в очите на Самуил.

Естествено, скулпторът си има свое научно обяснение за този огън, ала закваската и творческият символ го накараха да освети своето творение. И сякаш то „ослепи“ съвременните „светци“, облъхнати от нихилизъм, завист и отцеругателство.
Този огън носи толкова дълбок смисъл и толкова болка същевременно, че който и да гледа паметника, би трябвало да трепне и се замисли, не да злослови. Но кое така сепва отрицателите на паметника, нароили се като Николай-Хайтовите отрицатели при издаване на трудовете му за Левски.

Много ясно – сепнала ги е онази дивна светлина, която излъчва и страданието, и могъществото на един български цар и може би един въпрос, отправен от тези очи към всички тях: „Достойни ли сме за страданието и смелостта, които трябва да ни водят, тъй както ги е изпитвал Самуил, царят български?“
На този въпрос малцина могат да отговорят.
А светлината в очите на Самуил е сюжет за един нов и съвременен диво-дивен разказ.
Кой ще го напише днес?


В категории: Горещи новини