„Аз, Васил Левский, в Карлово роден
от българска майка юнак аз роден
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род.”
По време на своята апостолска организационно-политическа работа в Българско по изграждане на комитетската мрежа, известна в историята под наименованието Вътрешна революционна организация, Васил Левски действа, пише и говори с ясното съзнание, че името му ще бъде изписано със златни букви на страниците на българската история. „Историята – обръща се той към войводата Филип Тотю – няма да прикачи заслугата ми другиму”.
За разлика от други чужди и родни политически лидери, Левски не е писал трактати по един или друг проблем. В запазената от времето 1871-1872 г. кореспонденция на Апостола се намират в завършен вид неговите идеи, мисли и представи за освободителното дело и бъдещето на България. Те са изложени, изказани и поднесени в конкретно историческо време, по определен повод, до определени адресати. Значителна част от тях звучат актуално във времето и пространството и днес. Поради тази им непреходност те носят характера на поучения и завети към бъдните поколения.
Натрупал сериозен политически и организационен опит, пък и да не се забравя неговото религиозно възпитание и обучение, с езика на народната мъдрост, по достъпен и разбираем начин Левски ни огласява и предава лесни за възприемане и декларативно възпроизвеждане послания. За съжаление, не така стои проблемът с тяхната практическа реализация както в по-далечното или близко минало, така и днес.
Какво по-естествено от това да призовеш тези, които са поели отговорността да решават съдбините на „толкова милиона народ”, да мислят „зряло”. Напълно логично е прозрението, че необходимо условие за успеха на освободителното дело и напредъка на Отечеството се явява наличието на желание, воля и способност във водачите „начесто” да се съветват „един други”, взаимно да си казват и изправят своите „кривици”, за да стигнат до съгласие. „На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката. Инак! Той не е наш приятел.”
Кой друг, ако не Апостола, ще изведе съвкупността от качества, които трябва да притежава всеки лидер. „На такива хора дай работа, които са разсъдителни, безстрашливи, постоянни и великодушни!”. Липсата на едно от тях води до провал.
Впрочем, натоварен със значителни отговорности, правомощия и много работа, Левски стои здраво стъпил на земята. Той следва своето предначертание без да изпада в плен на маниакални лидерски амбиции, дори декларира разбиране и готовност сам да отстъпи поста си на друг деец, „ако му сече главата повече”. Апостола достига до констатацията, че „има много по-умни, но страшливи!” и предлага едно мъдро решение: „такива трябва да бъдат около нас да са съветоваме, от тях пък ний да извършваме. Тогава заслугата ни е равна, защото и тий без нас не можят, па и ний без тях. Това братя трябва да ни бъде секогаш на умат, та да подаваме пример.”
„Днешний век е век на свободата и равноправността на сичките народности” – афишира Левски. Неговият идеал за държавно и социално устройство на бъдеща свободна България е добре известен и многократно коментиран. Феноменалният българин високо прокламира: „В Българско не ще има цар, а „народно управление” и „секиму своето”. Секи ще си служи по вярата и законно ще се съди, както българинът, така и турчинът и пр. Свобода и чиста република.” „Всички народи в нея – предвижда той – щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!... Ний не гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони (с една дума турското правителство), което варварски владее не само нас – но и самия турчин.”
Казано с езика на настоящето, Левски е националист и републиканец. Той ратува върху земите с преобладаващо българско население – Мизия, Тракия и Македония, да се възобнови българската държава с републиканска форма на управление. Правилата и нормите на държавен и обществен живот, както и правата и задълженията на гражданите ще бъдат уредени и гарантирани от един „общ закон” – Конституция. Тя ще се изработи и приема по вишегласие от представителите както на най-многобройната, т. е. българската, така и на всички останали етнически общности. Всички граждани, независимо от тяхното имуществено състояние, етнически произход и вероизповедание, ще бъдат равни пред законите.
По отношение на този принцип все пак Левски видимо прави едно съществено отклонение. Той отчита важното обстоятелство, че тези от турците и други мюсюлмани, които направят избор да останат да живеят в България, все пак се явяват потомци на завоеватели и на господстващата доскоро етническа и религиозна общност. Ето защо с оглед на тяхното позитивно вписване в новите реалности, към тях Апостола поставя изричното условие – „да припознаят законите равно с българинът.”
Остава твърде важната загадка – кога, къде и при какви обстоятелства и под въздействието на какви фактори той прегръща идеята за модерна държава, в която източник на властта е народът – т. е. свободните граждани, които имат еднакви права и задължения. Това, при условие че по онова време и дума не може да става за наличие на гражданско общество сред българите, а техният елит е твърдо ориентиран към конституционната монархия.
Намирайки се в положението на бяла врана, карловецът записва в своето тефтерче.
„Слънце – най-деликатен вопрос, т. е. свята република”. Това неизвестно по какви причини зачертано от самия Левски словосъчетание в тефтерчето му, както и редица други негови изказвания, включително и постъпки, няма как да не поставят въпроса доколко той вярва във възможността за реализиране на отъждествената с животворното слънце „свята република”, или просто в идеологически план търси и афишира един съвършен управленски модел в качеството му на контрапункт на държавата на султана.
Няма съмнение, че изповядването на тези велики и хуманни общочовешки идеи засилва както обаянието на личността на Левски, така и неговите европейски измерения. Той безспорно стои до значимите европейски и световни революционни мислители, дейци и водачи. След години на налагане на погрешната теория, че като практика и идеи Левски е самобитно българско явление, днес се спори дали той е, или не, последовател на Мацини.
Привърженик на красиви идеи за държавно и социално устройство, Левски не е абстрактен мечтател или строг догматик.
Той не поставя, както се казва, каруцата пред коня. Съгласно неговия проект за организационен печат, из устата на коронован лъв трябва да излизат думите „смърт или република”. Получил със значително закъснение готовия печат, Левски констатира, че нито лъвът има корона, нито от устата му излизат въпросните думи. В резултат на това последва забележка: „Печятът е във всичко добър, само левът няма корона. Защо така? Ако е сбъркано трябва друг да се поръча.”
Оказва се, че Левски не отваря дума за пропуска на дилемата „смърт или република”. За него проблемът е в липсата на корона на главата на лъва, защото тя е атрибут на държавността. Апостола не се противопоставя на решението, отразено в програмната част на Устава на БРЦК, приет на Общото събрание в Букурещ – проблемът за формата на държавно управление да се реши, когато „освобождението стане дело свършено.”
Той, посочва професор д-р Петко Петков, ясно разбира, че „толерантен е силният, слабият не може да бъде толерантен, той е зависим.” Левски проповядва: „Братя! Възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърванието ни от проклети агаряни, за да си добие първа чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам надлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост братя и напред!”
За Апостола изключителен приоритет е осъществяването на „тая свята работа” – освобождението. То ще създаде условия и гаранции България да заеме подобаващо място сред европейските християнски държави. Отчитайки условията, в които е поставено Отечеството, и слабият материален ресурс, с който разполагат българите, Левски е съгласен, „че нивга не можем да се приготвим както другите сили”. Но Апостола работи с твърдото убеждение, „че трябва поне толкова да се приготвим, колкото е нужно да се предвиди една добра сетнина в предприятието ни, защото в нищо не приготвени ще има сетнина нищо и никаква!”
В изпратената до комитетите инструкция във връзка с подготовката на Общото събрание Апостола подчертава, че техните представители „ще дават мнение за работите ни оттук нататък според общото положение в Европа и обстоятелствата в Българско.”
Фактът, че съотношението на силите е многократно в полза на Османската империя, поставя един много важен въпрос – за съюзниците. Левски заявява: „Ний не отказваме помощта и от дяволът. Но имаме си предначертание.”
Устремен към заветната цел – освобождението на България, Апостола изминава труден път, белязан с надежда и вяра „в духа и естествената сила на народът ни”, с извода, че „парите са водител на всичко”, и мрачната констатация – „до като постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста”. Накрая следва злокобното пророчество – „Длъжност ми е да кажя защото можя да умра. Гледайте!” Можем само да се гадае за повода, а той със сигурност не е бил лицеприятен, който импулсира Левски да напише в своето тефтерче онова смразяващо „Народе ????”.
Един от възможните отговори на тези четири въпросителни Левски дава на последния са разпит в София пред своите султански съдници: „Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.”
Всъщност едно от най-важните неща, които Апостола ни завеща, това е своя личен пример – как всеотдайно, упорито и последователно се работи за велика национална кауза и как се изпълнява дадена клетва. „Пак ще кажа: чисто народния чиляк, бори се се до което вече е време да избави своя си народ по-напред, па тогава нека гледа и на други! Ако той не случи, то трябва да умре в народната си работа.”
Понесъл, по думите на Захари Стоянов, „на гърба си цяла България” с резултатите от съзидателната си работа по изграждане на структурите на освободителната организация, както и със своите мисли, идеи и представи за революцията и бъдещето, Левски така, както пророкува, несъмнено щеше да получи висока оценка от „историята”. На нея това не й стигна и тя го изпрати на един последен изключително сериозен тест, който той издържа достойно.
Пред назначената от султана и заседаваща в София Специална комисия (турския съд) великият българин демонстрира поведение, което се явява контрапункт на следваната от Димитър Общи и други подсъдими комитетски труженици т.н. тактика на „множеството” – поголовно издаване на комитетските труженици и тайни, извеждане на политическия характер на делото с цел получаване на по-леки присъди.
И пред султанските съдници, и пред грозното бесило, което се асоциира с кръста на Голгота, Левски не само показа, че е несъизмерим с останалите подсъдими комитетски дейци, но по един категоричен начин защити бъдещия си статус на най-тачен национален герой – не измислен и фалшив, не до неузнаваемост легендаризиран и митологизиран, а пълнокръвен и реален!
