„Ваша Азманова милост,
Получих твоите книжовни трудове, записки, писма и др.
в оригинал и препис, прочетох ги – някои от тях с голямо увлечение, и сядам днеска да ти отговоря.
Обширната ти рецензия върху историята на Шивачево е много занимателна с неочаквани проблясъци, да ти се чуди човек как си го натрупал това знание в една неприсъща за тебе област. Може да се отпечата тука, но няма да се купува. Хората забравиха историята...
Благодаря ти и за останалите „материали“, писма, извадки, закачки и пр. Извлякох от тях доста интересна за мен информация, благодаря ти. Макар че напоследък бягам от всякаква информация. В побелялата ми глава вече няма място, а и краят наближава, нека да са пет години животец, за какво да трупам към купището от знания, когато и със тях, и без тях, България пропадна?
Като казах „пропадна“, текна ми на ум да ти изпратя последната ми книжка, печатана преди изборите – „Който има ухо да чуе“. Тебе от доста време те няма в България и мисля, че ще ти е полезно да знаеш каква е истината за „страната на розите“.
Пишеш в писмото си, Искрене, да те информирам за Лукановата политика. Е, точно това ще намериш в „Ухото“. Ние не бяхме приятели, сгрешил си. Той нямаше приятели. Нито един. Той беше от пластмаса, не съм сигурен дали е имал и вътрешни органи.
Сега за Левски, т. е. за гроба му. Първо да ти кажа, че имам на разположение екземпляри от книгата, издадена от БАН – сборникът с материали за гроба на Левски от обсъждането през 1986 г., мога да ти изпратя един, макар че е дебел, за справки е чудесен. Новото е, че това лято Секцията по средновековна археология в сдружение с тъмните комерсиални сили около градската община отново взе решение, че гробът на Левски не е в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Помъчиха се да махнат сложения там надпис така, както е решен от БАН по времето на Балевски, обаче попчетата се оказаха упорити и запазиха надписа.
В отговор на това, сега, в момента аз пиша една книга „Гробът на Васил Левски в документи“. Слагам в тази творба всички новонамерени около стотина фотоси по време на една предизвикана от мене проверка в края на 1989 г. и мисля, че доразмазвам нашата археологическа наука. До два месеца, ако съм жив и здрав, книгата ще бъде отпечатана, парите са осигурени и ти ще имаш един от първите екземпляри. Зарязал съм проза, разкази, всичко, това е последната ми амбиция.
И накрая една информация – за всеки случай. През месец май 2001 г., искам да кажа – настоящата, аз се поболях от малокръвие – „анемия перницикоза“. Хемоглобинът ми е наполовина. Други по-несериозни болести се възползваха от това и се опитаха да ме малтретират и през последните месеци трябваше да водя люта битка за физическо оцеляване. И само една мисъл в тази битка ме възпря да се отпусна и да си вървя по живо по здраво към оня свят: че археолозите остават с техните шашми и книгата ми за гроба, за тяхното падение, ще остане ненаписана.
Това ми даде и ми дава сили да не си оставям магарето в калта. Но вече всеки миг е безценен.
Накрая, нека да ти честитя задаващата се нова година и да ти кажа, че всяка следваща бързо ще ни приближава към апокалипсиса. Тука вече сме наясно, че Третата световна война е започнала, скоро ще се види и съдбата на България, макар че от тази съдба повече се видя и е вече решена.
Последен въпрос: откъде имаш информация, че Симеон Кобургготски е „глупак“. Питам сериозно, защото нямам никаква пряка информация за него и защото той – лош или хубави – увлече народа да събори от престола ламята Костов, която изяде всичките златни ябълки на Майка България и я остави да върви по дяволите.
Това е, братко. Ако речеш да ми пишеш писмо, прати ми едно ксерокопие от настоящето мое, защото нямам индиго да сложа – в България един писател и за това трябва да си прави сметката.
Стискам ти ръката, луда глава си, но симпатична.
