Дъщерята на Хайтов разказва за едно писмо на баща си до Никола Гигов, тогава редактор във в. „Родопски устрем“
Една от най-интересните кореспонденции на баща ми беше с Никола Гигов, много преди ние с него да станем семейство. През 60-те години на миналия век Гигов завежда културния отдел на смолянския вестник „Родопски устрем“. Тогава именно той пръв публикува откъси от бъдещата книга на Хайтов „Диви разкази“.
Двамата имаха общи позиции и общи виждания относно творчеството. Дори може да се каже, че заглавието на книгата „През сито и решето“ постави именно Никола Гигов и това се вижда в татковото ми писмо до него, написано на 29 декември 1965 г.
В това писмо татко е много откровен и поставя някои други въпроси, които го вълнуват – например непочтеното мълчание на в. „Родопски устрем“ по отношение на негови творби, засягащи Родопите:
„Другарю Гигов,
Получих вързопчето с вестниците. Благодаря ви! Интервюто едно изглеждаше в разговор, а сега – напечатано, вече ми се стори по-различно. Малко наперено, малко надуто. При една интонация, едни и същи думи могат да бъдат хумор – при друга интонация (по-право без интонация) те лесно се превръщат в поза и дори самохвалство. Но – станалото, станало. За друг път ще зная, че интервюто не бива да се оставя на импровизацията: писмени въпроси – писмени отговори! Сигурна работа. Прочетено, премислено и т. н. Разбира се, вие нямате в тая работа никаква вина.
По въпроса за „автобиографията“. Аз няма да се засегна, ако тя не се напечата. Може би ще стане много: интервю, биография и т. н. Но, ако решите да се напечата, разбира се, належащо е да се смени заглавието. За „Монолога на последния“ също съм съгласен. По тези въпроси – смятам, че толкова стига.
По въпроса за „огорчението“. Научих, че вие сте писали рецензия за „Шумки от габър“, но за съжаление въпросният брой с рецензията ви не получих (някои броеве на „Устрем“ получавам, някои не). Тук, в София, не можах да си го набавя и така не успях да науча точно какво сте написали. Казаха ми, че била и „за“, и „против“.
В книгата ми, разбира се, има работа „за“, има и по-недъгави, които могат спокойно, с основание да се критикуват. Аз се мъча да имам нормално поведение към собствените си неща и не се наемамда мисля, че съм написал нещо съвършено.
Друго обаче има, което събуди в мене известни огорчения – не персонално, а изобщо към редакцията на вестника. Това е враждебният отпор към мойта книга, когато е станала тя предмет на разговор при срещата на „Народна младеж“ с редакционни работници в Студенец, през миналото лято. Аз не питах кой какво е говорил там, но хората от „Народна младеж“ бяха доста неприятно изненадани, да не кажа – попарени от начина, по който се е говорило за „Шумките“.
Главният редактор Гавазов е водил атаките. Дори ги е вдъхновявал. Къде и как – това мога и подробно да разкажа, според както съм го научил, когато и ако изобщо някога стане нужда да ровим петалите на умрелите магарета.
Преди „Шумките“ аз бях дал в редакцията на вестника, след предварително споразумение, част от ръкописа на „Девин“ – за публикуване на някой откъс, за популяризиране на книгата, която беше под печат. Не се публикува нищо. Нито ми се даде някакъв отговор. Всичко мина под знака на едно пълно, знаменателно мълчание. Същото се случи и с „Манастир“, който попадна в редакцията по други пътища.
Защо се случиха тия неща? Брънка ли са те от една всеобща и враждебна политика, която вестникът под редакторството на Гавазов води срещу някои литератори, или имаме просто съвпадения на неприятни факти – питам се понякога и още не съм намерил точен отговор.
Има хора, които в подобни случаи – пишат в Комитета, оплакват се, търсят си „правото“. Спорят. Аз не мисля, че от това може да има някаква полза. Нито пък имам време да се размотавам в тая каша. Но понеже вие ми писахте няколко реда и понеже имам усещането, че те са написани с искрено и хубаво чувство – реших да споделя с вас тия неща.
Повече – като се видим, ако е живот и здраве, в Смолян, където – независимо от проектираната „среща“, аз трябва да идвам във връзка с работата на списанието.
Първата му книжка е вече под печат. Вътре е и „Свършникът“ (става въпрос за материала на Николай Гигов „Свършник в Девня“) и други някои интересно написани неща. Може пък да се получи нещо от „Родопи“!
Николай Хайтов
София, 29 декември 1965 г.
Откъс от книгата на Елена Хайтова „Крилете на дивия лес“
