Как една пиеса за остров Света Анастасия кръстосва съдбите на автора й и уволнения от бургаския театър театрал
Автор: Станко Михайлов
Беше в края на 1950 г., когато младият, физически перфектен, доказано талантлив и бурно устремен към театрални победи режисьор Вили Цанков бе приел директорството на бургаския народен театър „Адриана Будевска”, последван от станалите след това широкоизвестни негови колеги Юлия Огнянова, Методи Андонов, Леон Даниел, поетите Иван Радоев и Иван Теофилов, артистите Петър Слабаков, Досю Досев, Петър Пейков...
Аз пък, във функциите си на старши методист-театровед и начеващ вече писател, завеждах театралния сектор в окръжния отдел „Просвета и култура”. Отнасях се с отворена душа, с внимание, уважение и доверие към театралите. Един ден реших да посетя новия директор на театъра. За моя горчива изненада обаче, на служебния вход бях възпрян от портиера – това бил наредил лично Вили Цанков и се отнасяло за всички външни лица, ако преди това не са имали някаква договорка с него да ги приеме. Но нали все пак съм някакъв „шеф”, изкачих втория етаж и почуках на директорския му кабинет.
И още преди да се освести кой съм, що съм, та да ми се противопостави на „дързостта”, задето толкова безцеремонно влизам при него, вместо поздрав аз най-укорно му изрекох: „Каква е тази гестаповщина бе, колега Цанков?“. „Не ви разбирам?!“ – отвърна Вили също тъй сопнато и остро. „Ами, завардили сте целия театър като казарма. Остава само да оковете кабинета си в решетки и...“ – недовърших мисълта си аз.
Разбрал по началническия ми тон, че все пак не съм някой външен нахал, той извинително обясни, че имал огромни купища от задължения като новопостъпващ директор на театъра, а на всичко отгоре нямал и квартира, затова дори спял в кабинета си. Та заради това казал на портиера да не пуща кой да е и кога да е, а не заради друго.
Както и да е, представих му се кой съм, що съм, какви са задълженията ми към театъра и пр., след което се разделихме. Но колкото и отговорно да служех на служебните си ангажименти, освен на приятелската ми разположеност и лоялност към целия театрален състав, с Вили не станахме близки.
През всичките тези няколко години от престоя му заедно със своя състав той обираше бурни възторзи от постановките на наши и чужди световни драматурзи. Докато в един момент непредвидимо го налетяха тежки творчески и личностни тегоби от всякакъв род. Театърът изведнъж загуби всякаква подкрепа и признание не само от местната политическа и идеологическа номенклатура, но и от отговорните фактори на национално ниво.
Обичта и възхитата към Вили Цанков – и тази на зрителите, и на критиците, и на всички други, се превърна в злостно отрицание, присъда и непочитание. Поради това част от състава беше уволнен, друга – преместена по театрите из страната, а трети останаха без работа.
Вили обаче не се покори на смирението, нито намери подстъпи за ново личностно творческо утвърждаване. Това продължи и след уволнението му, когато дълго време остана без всякаква работа.
Но изненадата ми от това творческо злополучие, а после и съчувствените ми сълзи за него дойдоха през късната есен на 1962 г. Когато и аз бях уволнен. Защото при присъждането на първа награда на айтоския общински театър, подкрепен от режисьора Йосиф Венков и други мои сътрудници, в качеството ми на председател на журито най-безцеремонно отхвърлих дръзкото предложение на околийския комитет на тогавашния Отечествен фронт да отличим въпросния състав. Така и аз като Вили Цанков изпаднах в депресивна безизходност.
Този подир обед – мрачен, ветровит, пепелив и с безпътно бродещи из улиците бургазлии, се движех в угнетена самота по главната улица. И тогава на отсрещния тротоар, буквално пред стълбището на самия комитет на партията, изненадващо съзрях Вили. Но почудата ми дойде не от това, че театралният сезон вече беше открит с новия директор проф. Анастас Михайлов от ВИТИЗ, а защото Вили Цанков отдавна бе освободен от театъра и останал без работа и се питах какво още търсеше в Бургас?! При това с куче, вързано на верижка. Движеше се сам, съсухрен, с меланхолно приведена и вече оплешивяла глава, като излъчваше такава неизразима тъга и жалост, че въпреки сполетелите ме и мен злощастия, се затресох от сълзи...
Години след това, когато и аз вече се бях установил в София и започнал новата си режисьорска, писателска, международна изследователска и друга дейност, Вили започна отново да застава под припалените светлини на прожекторите из провинциалните театри, но... само като гастролиращ режисьор. Водещите политически фактори продължаваха да не го допущат до високите духовни хребети и да го държат в съзнателна изолация, която още повече го потапяше в самота, мълчание, тъга и социална отчужденост.
През 1966 г. тогавашният министър на Комитет на културата Павел Матев ми възложи с договор да напиша пиеса за бунта и бягството на 43-мата осъдени на смърт революционери от остров Света Анастасия. Предадох я в определения срок, разните идейни и други комисии я приеха с най-висока оценка сред младите тогавашни драматурзи, после я отпечатаха и започнаха да я разпространяват из театрите в страната. Появиха се и публикации в медиите.
Най-възторжено тя беше приета в Бургас от режисьора Асен Шопов. Бъдещ неин постановчик в Пловдив щеше да е младият тогава режисьор Коко Азарян, във Военния театър – Борислав Петров и т.н. Отделно от тях, въодушевено я прие и Телевизионният театър с тогавашния си директор поетът Банчо Банов, който реши да я постави и на екран под режисурата на Кънчо Илиев.
Но преди да пристъпи към реализацията, Банчо Банов беше неочаквано уволнен, като на негово място дойде Ангел Вълчанов от Радио София – напълно непросветен за театралното изкуство, освен това маниакално нафукан като физическа визия и тартюфовски сервилен пред висшите началници. И същият този човек най-изненадващо ме извика на разговор с предложението да направя някакви поправки по пиесата. Иначе телевизията щяла да оттегли ангажиментите си от мен като неин автор.
Буквално освирепях срещу налагащата ми се воля, грабнах пиесата си от бюрото му и понечих да тръшна вратата. В този миг обаче влезе поетът Божидар Божилов. Озъбен от усмивката си и приведен за приятелски поздрав, той се ръкува първо с мен, после с Вълчанов и най-безцеремонно заговори: „Идвам от другаря Живков... Вече разреши на Вили Цанков да му се дават пиеси. Но да не му се отпущат много-много юздите да вършее както си ще“.
Явно, че е ставало дума още преди това дали да дават на Вили Цанков да поставя пиеси и в Телевизионния театър или не, защото Вълчанов, според лакейския си нрав, мигом ме загърби и заговори с Божидар Божилов, повтаряйки папагалски думите му: „Значи да му даваме работа, тъй ли? Да поставя пиеси, но под наш контрол. Иначе... Значи можем вече да му даваме работа, нали... Иначе...“. „Да, да! Да не му пречим повече“ – запелтечи след него и Божидар със заекващия си говор.
Аз пък, прогледнал вече през друга лупа на лукавите политически и вождистки игри на този и онзи от номенклатурната кохорта, с първичната си и превечна сила на самочестта и гордостта мигом напуснах кабинета на въпросния Ангел Вълчанов и повече не стъпих в него. Но и пиесата ми видя бял свят.
Вместо мен пък знаменитият ни и унижаван до душевно самоунищожение наш режисьор Вили Цанков от този момент започна с ново слънце от духовност, талант и достойнство да блести в театралните висини на българския театър, а заедно с него и във филмовото ни изкуство.
