В годините на Студената война,в началото на 60-те години на миналия век,беше наложено БНА да започне усилено превъоръжаване с ракетна техника.
Тогава бяха създадени Зенитно-ракетни войски за ПВО (противовъздушна отбрана) на страната, а по-късно и ПВО към Сухопътните войски и Военноморските сили.
За тази цел Министерството на отбраната трябваше да подготви необходимите технически кадри за обслужване и поддържане на тази сложна техника. Военните училища преработиха своята програма за подготовка на курсантите за изучаването на ракетната техника. Паралелно с това бяха създадени и краткосрочни курсове за обучение.
За кратко време беше изградена стройна организация на Зенитно-ракетните войски. Създадоха се бригади и дивизиони, които получаваха техника и я дислоцираха в определени райони и позиции. Личния състав на Зенитно-ракетния дивизион пое отговорност да изпълни поставените задачи за кратко време. За тези далечни години сега се разказват стотици епизоди на себеотрицание и небивали героични постъпки на целия личен състав от войника до командира.
Вълнуващи са срещите по юбилеи и празници на бившите командири и воински състав, на които старите спомени излизат като на екран след дълги години раздяла.
В началото на ноември тази година от Лондон само за няколко дни пристигна в Бургас Александър Ангелов, наричан от приятелите и колегите си Ачо, който бе започнал службата си в ракетен дивизион с командир полковник Попов. Желанието му беше да направи среща с всички, с които е служил, за да си спомнят годините на младостта, когато заедно с няколко други момчета от ВНВУ „Г. Димитров“ на по 18 години пристига в дивизиона.
Най-напред с него отидохме да видим подполковника от запаса инж. Стефан Стефанов. Докато пътувахме към вилата му, успяхме да си припомним редица епизоди от съвместната ни служба на позицията на един от нашите дивизиони на Куков баир край Равадиново. Срещата беше неописуема. 80-годишният вече подполковник беше запазил високия си дух, макар че в очите му се появиха сълзи. На тръгване си пожелахме пак да се видим, за да си доразкажем спомените от миналите години на съвместна служба и другарство.
На връщане Ачо съобщи, че е поканил своя приятел и съученик Любо Христов от Шумен, с когото бяхме в един и същи дивизион, и то в командната кабина. По този повод ми разказа как като се пенсионирал млад, е тръгнал с корабите и трябвало по пътя да се запознава с неизвестните му тогава локатори, които, на всичко отгоре, били неизправни.
Капитанът му поставил задача до Бяло море да пусне в действие поне единия локатор, защото в противен случай трябва да акостират на чуждо пристанище.
Без документация и указание на български език той работел и умувал, спомняйки си повредите по апаратурата на кабини. „До Босфора успях да се справя“ – похвали се Ачо. А после сподели, че е имало още много такива случаи, в които е трябвало да се доказва.
А Любо след години достигна до поста на голям началник в МВР, после бе два мандата депутат, а сега е избран за кмет на голям град. Той пристига на гости на приятеля си със съпругата и внучето на следващия ден. Преди да си тръгнат двамата другари по съдба и служба решили да ме посетят. Понапълнял и възмъжал, Любо ме прегърна и в ход започна да ми разказва епизоди от нашата съвместна служба – смешни и хубави, които вече бях позабравил.
Те споделиха, че са имали вълнуваща среща с командира. По-късно, като се чух с него по телефона, той сподели, че е бил сигурен, че двете някогашни момчета ще постигнат много в живота си, превръщайки се в пример за патриотизъм и родолюбие на младото поколение.
