Николай Хайтов - един живот, отдаден на България

Автор: Иван Гащилов, Асеновград

За Хайтов никога не би се намерило всеобхватно определение. Убеден съм, че всяка дума, казана за него, ще бъде неточна, слаба и недостатъчна. Той беше наистина пръв между равните. Трудно бих посочил мъдростите, изречени от него. Сигурен съм, че тепърва за тях ще се говори и пише не само от мен, а и от много други хора.

За писателя и човека Хайтов идеалът Отечество не беше мъртво понятие. Когато ставаше дума за сегашното състояние на държавата, той искрено се питаше кой ни доведе до този катаклизъм, на който му казваше „преход“, и отговаряше: „Доведе ни липсата на чувство за дълг към Отечеството“.

Той не огъва гръбнак, ястребовото му око не мигва пред никаква трудност. Хайтов ни закле – не опазим ли езика, загубени сме като народ. „Диви разкази“ го направиха още по-жилав, издръжлив пред всякакви изпитания. Филмите му „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“ събраха в едно цяло петвековната изстрадана съдба на нашия народ.

Още помня как улиците опустяваха, когато се излъчваше сериалът за именития ни хайдутин. После, когато екипът, създал поредицата, тръгна на срещи със зрителите, навсякъде бе посрещан с хляб и сол. Един наглед дребен факт силно развълнува душата на Николай Хайтов по това време. На посещение в едно село в Кърджалийски окръг малките турчета ги посрещнали с песента „Петко льо, капитане...“. Писателят много пъти изричаше, че по-голяма награда дотогава не е имал.

Аз не познавам друг човек, който с такава болка да брани българската святост от мръсните ръце на рушителите на днешна България. Боже, как обичаше Николай Хайтов България – искрено, от цялото си сърце, завладяващо! Рядко имаше разговор помежду ни без темата за България, за Отечеството, което се срутваше пред очите му. Такава обич излъчват само човеци, чиято ценностна система е съизмерима единствено с Родопа планина. Няма да сгреша, ако кажа, че всяко негово произведение е открит урок по родолюбие, който не присъства в училищните програми.

Николай Хайтов страшно се дразнеше от факта, че да се обича днес българското не е на мода. По никакъв начин не приемаше, че трябва да се поставят на първо място Америка и Евросъюзът, забравяйки Апостола и Капитан Петко войвода.

Писателят беше човек на правдата, а не на изгодата. Той не се продаде нито на Сорос, нито на която и да е чужда фондация. Не можеше да се примири с обърканото положение на нашия народ, с подменената ценностна система, както и с лакомията и егоизма, излезли на доста предни позиции в съвременното българско общество.

Много отдавна народът ни е казал, че тези, които търсят истината, винаги са неудобни. Хайтов прекрасно знаеше това, но нито за миг не се притесни, не спря да воюва до край за истината, каквото и да му костваше това.

Приживе той приличаше на една вечно опъната струна, в която отекваха всички болки и надежди на нашия народ. Блестящ майстор на словото, истински будител на народа си, той се превърна в задълбочен изследовател на народопсихологията ни.

Той беше образец на истински патриот, влюбен в Отечеството си. Неведнъж се опитвах да го сравнявам с други съвременни наши писатели. Но Хайтов все си оставаше горе на върха, особено с познанията, които имаше за българския бит и природа.

Прехвърлил хиляди страници за историята на нашия народ, той мъдро и задълбочено разсъждаваше върху съвременните несгоди на българина, търсеше корените на злото както в съвремието ни, така и в далечното и близко минало. Искрено се вълнуваше от смелите и героични подвизи на нашите предци, техният дух не го оставяше на мира дори за миг. Прекланяше се пред смелостта на войводите и хайдутите. Неслучайно те станаха основа за най-ярките му художествени произведения.

Много болезнени за Николай Хайтов бяха разговорите за съвременното образование, култура и език. Но правеше всичко възможно да запази чистотата на българската реч, култура и бит от чужди примеси и посегателства.

Той беше изключително горд, че е българин. Никога не се срамуваше, че е от село, че някога като дете бе работил като аргатче в Пловдив. Нещо повече – разказваше за този период от живота си с видимо вълнение и въодушевление. Умееше да намира хубавото, интересното и да го изведе на преден план.

Гордееше се, че нашите дядовци с потурите и говеждите цървули, с навоите и закавръчените мустаци победиха „непобедимите“ в Балканската война. Дебело подчертаваше, че „тези с потурите“ са имали държава и азбука много преди европейските народи. Обичаше да напомня, че старите българи са носели в душата си преди всичко човещината на българския характер.

Именно това Николай Хайтов считаше за голямо богатство. Затова често потъваше в историята. Когато разговаряхме за древното ни минало, мигом се превъплъщаваше и с необикновен патос разказваше всичко с подробности, изразявайки чувство на задоволство и възхита от славното ни минало.

Нямаше тема, по която да не бе подготвен. Особено с интерес разказваше за нашите съвременни политици, за хала на българина, когото познаваше в дълбочина. Не се страхуваше да дава прогнози за бъдещето. За съжаление голяма част от тях се оказаха верни. Даровита и уникална личност, той притежаваше природна дарба, сякаш бе надскочил времето, в което му бе отредено да живее.

За мене Хайтов е като един стар родопски дъб, с неимоверно дълбоки корени, с големи разклонения, дъб който вдъхва вяра, кураж и закрила. Знайно е, че когато едно дърво бива повалено, зейва пропаст. Така е и с големия писател Хайтов – пуснал корени нашироко и надълбоко в българската словесност, неговата празнина не може да остане незабелязана.

Той беше оригинална, интересна и ярка личност. Не би бил такъв, ако си бе останал затворена и самовлюбена в себе си натура, ако странеше от явленията, които ни заобикалят. Нямаше да е син на Родопа планина, ако не беше посветил цялото си литературно творчество на нея – крепителката на българския дух и родолюбие. Безкрайно обичаше природата!

Не вярваше в Бог, но знаеше, че има природна сила, непозната още за човечеството. Понякога посещаваше пророчицата Ванга, когато беше жива, и винаги говореше за нея с чувство на възхита и преклонение пред дарбата й. Беше убеден, че вярата, религиозното чувство е дарба, наклонност, илюзия, но се държеше много здраво за земята и винаги търсеше истината.

Много скъп на сърцето му беше великият българин от Карлово Васил Левски. Когато ставаше дума за споровете около гроба на Апостола, той казваше: „И президентът да се обади и да оспори мястото за гроба на Левски, няма да му простя“.

Хайтов със захлас разглеждаше стари снимки. Умееше да се пренася назад във времето – дълго и внимателно разучаваше пожълтелите фотографии, сякаш търсеше да открие лично за себе си някакви неоткрити още тайни за човека.

И тъй като обичаше хората на България, силно страдаше от настъпващото обезбългаряване на нацията и търсеше до последния си земен миг начин да помогне. Много държеше на суверенитета на Отечеството. Ето защо тук мога да кажа: „Бай Кольо, докато на земята има хора, които се смятат българи, твоето име и село ще останат тяхно знаме и тяхно вдъхновение!“.

Когато го изпращахме в последния му ден, някой каза, че завинаги от нас си отива светилото, бръсначът на недъзите в обществото ни.

На питането: „Какво е вашето мнение за българския народ днес?“, той отговаряше: „Същия въпрос задават и на банкера Буров, т. е.: „Какво бихте казали за българския народ“. Той казва едно единствено нещо: „Да си пазят Отечеството и държавата, защото без Отечество и без държава няма живот“.
А от робията по-лошо няма. Така казва той и аз мисля, че е казал точно това, което каквото и да мислим и да казваме друго, това е най-важното... Затова у младите трябва да се възпитава като първа добродетел. И това е работа на училището.

Но там е работата, че училището не го прави. От 1946 г. ние вървим към денационализация. И сегашната работа отново след петдесет години е същата. Ако някой почне, но не виждам кой ще почне, да вкара в училищата същата възпитателна система, каквато имаше някога... Нямаше дете, което да не учи наизуст „Аз съм българче“. „Отечество любезно“ също.

Никой сега не учи наизуст и това не е случайно. Нарочно така е въведено в нашето училище, че децата да не се възпитават в национален дух. А без национално самочувствие няма държава, няма нация. Това ще го разберат, когато паднат под робство!”

Много е трудно да добавиш нещо към казаното от великия българин Николай Хайтов за България. Дано не стане късно, когато всички разберем това.

В категории: Добри Вести