На 27 октомври художникът напълва 90 години и по този повод в изложбената зала на ул. „Шипка“ 6 в София ще подреди юбилейната си изложба
Автор: Жан Соломонов
Зрителите, които се спират пред картините на Генчо Симеонов, могат да се разделят на три групи. Първите стоят и се опитват да вникнат във философския замисъл на художника. Да разчетат посланието, което той е заложил с композиция, багри и форми, затворени в една рамка.
Вторите подминават две-три табла докато намерят това, което могат да разберат. Нали още Шопенхауер бе писал, че никой не може да надскочи нивото на своето познание. Затова, веднъж намерили творба, която най-добре ляга на тяхната душевност, спират, викат близки и започват да хвалят майстора.
Третите пък, като се поначудят на, да ги наречем апокалиптични или неземни животни и разстения, населили много от таблата му, възкликват учудено: „Ама то такива неща в природата няма!“ или „Това пък защо го е нарисувал точно тук?!“.
И на людете от трите групи искам направо да кажа: „Прави сте! Направо сте прави.“ Защото този челопеченски шоп, също като събрата си по въобръжение, турлакът Радичков е изписал създания, „които виждам с това тук“– както обича да казва Генчо Симеонов, посочвайки главата си.Така може да ти отговори или голям творец, или голям шоп. А художникът, уроки да не са му, е и двете.
Та лишно е да търсите изобразените от него същества в майката Природа. Там тях ги няма! Тя ги е създала, както е трябвало и ги е поставила там, където е трябвало Какво ще спечелим, ако вземем да я копираме?
До тук с разсъжденията. Сега новината.
На 27 октомври т.г. художникът напълва 90 години и по този повод в изложбената зала на ул. „Шипка“ 6 в София ще подреди юбилейната си изложба.
Всъщност, хайде сега да ви издам една тайна. Той тези мизерни деветдесет лазарника, ги е напълнил малко по-ранко.
Малкият Генчо, „се намерил“, както казват там, тъкмо по жътварско време. Та родителите му решили първо да си приберат храната в хамбара, пък го записали по на сетне. Когато дошло ракиено време– на есен. Сега, да им се сърди е късно. Да се оправи грешката – невъзможно, пък и има ли смисъл?
Колко от изложените творби ще бъдат графики и карикатури, тоест от от ранния период на художника, и колко ще бъдат живопис – рано да се каже. Подборът предстои и той не е никък лесен.
Но докато оглеждахме приготвените неща, Генчо отново си припомни: „Имаше по онова хубаво социалистическо време един художник-апаратчик, който като видя някои от моите платна в багри, изхъмка едно: „Добре, добре“, а после ме сряза: „Ти си гледай туша и бялата хартия.Там ти е силата!“
Та Генчо трябвало да продължи, там, където го „посъветвали“, а у дома скришом, за себе си, взимал палитрата. Какво да се прави? Дискусията Моцарт и Салиери е тема вечна и уви, непреходна.
В така набързо нахвърляната му творческа и лична биография, не ще и дума, има място за десетина книжки с илюстрации, няколко хиляди карикатури, анимационни филми и много награди. Но нека тяхното точно и прецизно изброяване да оставим за биографите му. Всеки да копае собствената си градина!
А за юбиляра можем да кажем, че видимо е в добри ръце. Бодър, засмян и неуморно приказлив. Обича да се разхожда с приятели в гората, пак с приятели не се отказва от едно малко уиски, гали си хубавата котка и е оставил лулата.
Та нищо чудно като му чукнат стоте, пак да го видим пред статива с палитрата си да спрята някоя нова изложба А до тогава – на добър час, Маестро!
