Крупен международен разузнавач. Съобразителен. Находчив. Изобретателен. Решителен. Смел. Почтен и неопетнен мъж на честта както в едно, така и във всяко отношение. Чужд на дребнавост и измами. Тънък психолог. Самотен, със силно развито чувство за достойнство.
Олицетворение на източната мъдрост: информацията не е знание, знанието не е мъдрост. Съчетал трите качества, понякога създава впечатление на човек със свръхестествени възможности, герой, който е всичко, но той ги притежава някак си естествено, иначе не би оцелял.
С пълна сила за него се отнасят думите на специалистите по световния шпионаж Акос и Ке, че „разузнавачите спечелиха Втората световна война“.
Цялата истина за него ще научат вероятно едва следващите поколения.
4 септември, 1943 г.,
покрайнините на Берлин,
17 часа и 26 минути
БОРИС АФАНАСИЕВ
Евдокия беше приседнала на стъпалото на хорха. Бледа и тъжна. Най-тъжната жена в света. Държеше листче със ситно изписан текст. Грамата от Центъра.
Не вдигна очи нито като приближих, нито като издърпах листчето. Не бях я виждал такава.
„Ц е н т ъ р.
В е р т е р у.
Поздравления за отличната работа. Благодарност от правителството и Върховното командване. Произведен сте в чин подполковник. Указ за „Червена звезда“ утре.
Центърът смята, че Гестапо и Имперската служба на Шеленберг ще започнат най-прецизна проверка на всеки, който по някакъв начин е имал достъп до свръхсекретните материали за операция „Цитадела“, танковете „Тигър“ и „Пантера“, щурмовите оръдия „Фердинанд“ и гъсеничните самоходни танкетки.
Нареждаме: преустановяване на всяка дейност! От този момент сте спяща клетка! Не може да си позволим риск за изгубването на извоюваната позиция в най-висшия апарат на Райха.
Ц е н т ъ р "
Извадих запалката.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ
„Ръководителите на съветското разузнаване получаваха всичко, от което се нуждаеха като по поръчка от Справочно бюро. Най-важните заповеди на Хитлер, понякога само часове след подписването им, попадаха от щаба на фюрера в кабинета на Сталин."
Паул Карел, личен преводач на Хитлер
„Данните показват, че през всичките фази на войната в канцеларията на Хитлер е работил първокласен агент на съветското разузнаване. Предаваната информация можеше да бъде получавана само от човек от висшите немски кръгове, направо от Ставката на Хитлер".
Луиз Кизлер, американски изследовател
БОРИС АФАНАСИЕВ
Листчето се превърна в пепел под обувката ми. Евдокия все така не помръдваше, забила невиждащ поглед в земята.
- Какво има - запитах.
Изправи се едва едва. И зарови глава в гърдите ми.
- Борис Емануилович, би трябвало да ни е празник. От капитан вече сте подполковник... „Червена звезда“. За особено значим принос... А сърцето ми плаче. За цената... За самотата...
- Самотата е участта на преследвания, Док...
Заплака.
- Успокой се, де! Суета, Док, всичко е суета. Уважение, слава, богатство, долче вита... Всичко е суета. На този фон самотата е награда.
- Не, Борис... не.
Винаги съм си мислел, че съм човек, умеещ да води разговори - без комплекси, сговорчив. И изведнъж разбрах, че се обърках пред радистката си.
- Каква суета, Борис! Признания и награди, висша степен уважение...Къде? Само на свръхсекретни съвещания, без протоколи. Грамоти, ценни подаръци, лично, инкрустирано оръжие с подписа на върховния главнокомандващ. Ордени... Неща, които и емисари от висшия партиен ешелон не са и сънували!
И за всичко това никой никога няма да знае. Ще си стоят в секретни сейфове во всеки веков, ще получаваш благодарности от държавни ръководители, докато... не дай, Боже! затвориш завинаги очи в чужда държава, под чуждо име.И жена ти никога няма да узнае къде, никога няма да може да сложи букетче червени рози на гроба ти!
А твоите деца, Борис?! Знаеш ли какъв товар ще носят цял живот?! Да нямат право да се гордеят с баща си! Всичко останало забрави, това занаеш ли какво значи? Да живеят с болка,че баща им никога няма да отиде в кръчмата с бойни, оцелели приятели, да си разказват какво са направили за Отечеството, за хората! Няма да облече униформа, с пагоните, с ордените...
Децата ти ще гледат в земята, ще им се иска да потънат в нея от срам, когато другарчетата ще се хвалят с истински или измислени подвизи на бащите им. И няма да имат право да разкажат, че баща им е спасил хиляди и хиляди. Защото за съучениците им баща им е воювал с ръкавели!
- Стига, Док, - прегърнах я. Беше болезнено права. В съзнанието ми се забиха думите от Еклесиаст: и каква поза от това, че се труди човек... защото един човек се труди мъдро, с успех и знание и няма право да се гордее с това... и какво от това, че всички дни ще са му скръбни... дори нощем няма да има покой... но и всичко това дали пак не е само суета!
Вгледах се в лицето на Евдокия - най-тъжното лице в света! И пак Еклесиаст: „когато е печално лицето, сърцето е добро“.
- Хайде, Док! - Обърнах се и видях под слънцето, че не на най-пъргавия е даден сполучлив бяг, нито на храбрия победа, нито на мъдрия хляб, нито на разумния богатство, нито на изкусния благосклонност. Но времето и случаят помагат на всеки от тях.
Евдокия се измъкна:
- Наслушала съм се на мъдрости от тебе, Борис. От Сорбоната ли е това, дето ми го декламираш?
- Не. Старият завет. Еклесиаст. Писано е преди 3000 години...
Кимнах й да влиза в колата.
И в този миг ония изникнаха като изпод земята. Нямаше време да мисля как не усетихме. Трима - двама с парабелуми, един с маузер.
Черно-зелените им изрядни униформи отразяваха зловещо проникващите през клоните на дърветата лъчи на залязващото слънце. Зад тях бавно,тихо,сякаш тържествено се появи на малката полянка и радиоколата. Слезе и шофьорът от нея. И той с патлак.
Всякакъв жест от наша страна беше безсмислен. И само една утеха: бяхме изключително голям риба - трябвахме им живи. Голяма утеха!
Познах високия в центъра - шефът им, личеше от държанието му, но и го познавах. Фридрих Лемке. Капитан от Абвера. Отдела за шифроване и радопрехващане. Допреди година работеше при Мюлер в Гестапо - криминалрат, даже се гласеше за криминалкомисар, но до Мюлер стигнаха сериозни сведения, че при обиски в джобовете му попадали и неописвани пари, бижута, ордени, злато... За такова нещо се отиваше директно като редник на Източния фронт, но Лемке имаше покровител около Канарис и го пратиха в радионаблюдението.
Беше идвал и в кабинета на Мартин Борман, за да инсталира някои технически похвати в радиостанцията му за Аржентина.
Гледаше ме, вложил цялата ехидност на света в погледа си. От устата му светха поне 28 зъба. Погледна и към Евдокия.
- Охоооо, радост за очите! Гълъбът и гълъбицата... как беше: Ла Палома... ще ми попеете ли?
До мен на крачка застана оня с маузера. Цяла горила - най-малко 160 кила!
Лемке продължаваше да се гаври:
- Безутешната вдовица на героя от Франция и сянката на сянката на фюрера.
Погледът му за миг светна, виждайки подалото се върху блузката на радистката златно медальонче: в кръгче - красиво лице на жена.
Горилата ме побутна с маузера:
- С два пръста изваждаш патлака от кобура и го мяташ долу. Без да се навеждаш!
Изпълних.
Лемке:
- Ще ви откарам без косъм да падне. Химлер ще подготви пир на Кръглата маса.
И даде знак с парабелума към медальончето на Евдокия. Тя отвърна, посочвайки с пръст бижуто. Оня кимна. Тя го разкопча, хвана го тъжно в дясната си ръка и оня като даде знак, го подхвърли.
Лемке рязко протегна лявата си ръка, хвана го във въздуха и... това беше последното нещо, което направи в живота си.
Кръвта от главата му избухна като гейзер от куршума, който му пратих на мига, грабнал маузера от горилата.
Не останах прав, претърколих се, изваждайки браунинга изпод мишницата, подхвърляйки го на радистката.
Вторият ми изстрел повали другия от групата. Евдокия, хванала с две ръце револвера, гръмна шофьорът.
Но светът изчезна пред очите ми - горилата бе върху ми. Изпуснах маузера, оня хвана с две ръце гърлото ми, повдигна главата ми и я трясна в земята, добре, че бе трева...За миг отслаби хватката, но колкото да грабне за дулото маузера и да го стовари в челото ми.
И в този миг пусна гърлото ми, изтърва оръжието, изпъна се неестествено и се строполи до мен. Зад него стоеше все така стискаща с две ръце браунинга Евдокия. Явно чак сега разбра какво бе сторила, хвърли револвера, разтрепери се, събори ме в момента, в който се опитвах да се изправя, и даде воля на риданията си...
В този миг с периферното си зрение видях шофьорът да вдига парабелума си. Но браунингът бе вече в ръката ми. Приковах го...
