Докъде ме доведе попската щерка, която ми постла легло, почти по Робърт Бърнс
Автор: Жан Соломонов
Датата 5 юни на 1967 г. ще остане завинаги в историята като денят на „Шестневната война“ между Израел и околните арабски страни. В моите спомени тя ще остане и с десетте дни гарнизонен арест поради едно галантно приключение и факта, че бях единственият евреин в поделението. Всъщност, човек винаги си плаща за греховете.
Беше една топла неделя привечер. Подрусвах се отегчено на последната седалка на раздрънкания ЗИС, който поддържаше автобусната линия Бургас-Карнобат на път към казармата. Бях първа година войник в едно поделение, забутано нейде край Карнобат. Градската ми отпуска още не беше изтекла, но се бях почерпил порция кебапчета с две бири. Ходих и на кино! Какво повече?
Изведнъж на свободното място до мен се настани младо момиче. От дума на дума разговорът потръгна в добрата посока. Не знам какво хареса тя в мен? Дали напетия войн или софянеца, но аз харесах в нея всичко! Главно характерът. Затова, когато наближихме тяхното село, отговорих на нямата й покана да сляза. По късно се оказа, че тя е дъщеря на местния свещеник, който е на сватба в града и тази вечер няма да се прибере.
Малко подир полунощ поех към поделението. Десетте километра до горе ми се сториха като приятна разходка и като се шмугнах през една от многобройните „амбразури“ в живия плет на оградата се озовах в двора на казармата. Точно пред басейна, запазен, уви, само за офицери. Имах нужда от един душ и без да му мисля много-много се съблекох и направих една дължина.
Подпрях се да си поема дъх, когато мощен рев на мотоциклет „Урал“ и силна светлина ме приковаха на място. Пред мен, в бойна униформа стоеше самият майор Стоянов, спеца на поделението!
– Соломон, веднага вън!– кресна ми той.
Излязох. Какво можех да направя друго? Облякох се и застанах мирно. Двамата войници от мотоциклета застанаха от двете ми страни. Единият ми взе обувките, другият колана. Видимо, бях арестуван. За един басейн се полагаха три дни „поливане на розите“, но работата била много по-дебела.
Зведоха ме веднага в бюрото на спеца. Той ми тръсна два листа и писалка на масата и изкомандва със злост:
– Пиши къде си бил, какво си правил, с кои цивилни си се срещал и каква връзка има това със Събитията!
–Другарю майор – опитах се да смекча нещата. – Не мога да ви кажа с кои цивилни хора съм се срещал. Един истински мъж не се хвали с такива неща! За връзката им със Събитията?! Ама вие на „това“ така ли му викате?
Майорът ми изплющя един символичен шамар и добави, че ще си спомня всичко в ареста. „Десет дни“ – отсъди той.
Десет-десет. По заповед не се умува!
На сутринта, заедно с канчето студен чай и четвъртинката хляб – скромната дажба за арестант, приятелите от наряда ми донесоха скришом и вестник „Народна армия“. Там беше подробно описана започналата война в Израел и съотношението на пехота, танкове, авиация и артилерия между воюващите страни.
„Жалко за държавицата“ – помислих си аз. Но поне разбрах какво ме е питал спеца. За младите трябва да поясня, че в старите ни лични документи, гордо наричани „паспорт“, имаше графа „националност“. Такава имаше и във военната ми книжка. И разбира се, в двата ми документа пишеше „евреин“.
Затова, когато по „Петолъчката“ изтекла вестта за войната, майор Стоянов веднага се стирнал да търси своя евреин. И като не ме намерили в помещението, обиколили на халост съседната горичката, където ставаха тънките ни разходки, и накрая ме открили щастлив в офицерския басейн. Е, кажете сега как да не ме шамароса?!
Дните ми течаха спокойно. Денем пренасях от единия край на стадиона до другия купчината тухли, които на другия ден връщах обратно. Това си им беше и предназначението вече от няколко набора. Вечер новият наряд ми донасяше пълно канче с вкуснотии и новия вестник. Така малко по малко нещата си дойдоха на мястото.
На осмия ден спецът дойде да ме види, значително омекнал. Даже не направи скандал, като видя канчетата с храна и старите вестници. Всъщност той друго и не можеше да очаква. Но тухлите продължих да подреждам още два дни. Затова, когато майор Стоянов лично ми върна колана и вързките за обувки рискувах да го попитам:
– Другарю майор, разрешете да попитам? Вие с мен бридж ли играете? Войната завърши за шест дни, а вие ме държахте десет. Тоест четири добри!
Дали спецът не играеше бридж, дали беше обядвал вкусно или беше му просветнало – не мога да кажа. Но не ми даде нито ден допълнително.
Върнах се щастлив във взвода, където освен писмата от дома, намерих и едно със снимка на познато съседско момиче. Отговорих само на нашите. Никак не исках да рискувам попа да преосвещава къщата и църквата си заради нас с щерка му.
След още две седмици време инструктор от Бургас дойде в поделението и ни изнесе лекция по стратегията на израелската армия във войната с числено превъзхождащ противник. Как самолетите са дошли от страната на морето, как са летяли ниско под радарите, как танковете стигнали до канала... все неща, дето вече бяхме прочели в „Народна армия“.
Но за мен най-важото беше, че вече никой не ме гледаше с лошо око. Е, и на това благодарско ще кажа.
